Питакъс Лор
Силата на шестимата (17)

Глава 17

Когато нахлувам през горящата врата и се приземявам върху разтапящия се кафяв мокет на хола, в главата ми се блъскат няколко мисли. Сам. Писмото на Анри. Сандъкът. Тленните останки на Анри. Обгръщам се умишлено с пламъци, за да мога да се придвижвам лесно от стая в стая.

— Сам? — крещя. — Къде си, Сам?

Зад хола цялата задна стена на къщата гори. Въпрос на минути е сградата да се срути. Стрелкам се из спалните, викам името на Сам. Вратата на банята избухва, когато я изритвам. Проверявам в кухнята, в трапезарията и точно когато съм на път да проверя още веднъж хола, поглеждам през прозореца и виждам до ръба на басейна сандъка, а до него купчинка от някои от нещата ни, между които лаптопът, кутията от кафе с праха на Анри и неотвореното писмо. По средата на басейна нещо малко се появява и изчезва, това е главата на Сам. Той ме вижда и размахва ръце.

С трясък минавам през прозореца и прекатурвам грила, когато се сгромолясвам върху него. Скачам в басейна, пламъците около мен започват да съскат и се превръщат в сивкавочерен дим.

— Добре ли си?

— Май… май да — отговаря той.

Измъкваме се от водата и заставаме до нещата, които Сам е успял да спаси.

— Какво се случи?

— Те са тук, човече. Те са тук, няма съмнение. Могадорианците.

В момента, в който той казва това, започва да ми се повдига. Челюстта ми затреперва. Сам продължава:

— Видях ги на предния прозорец и, бам, в следващия момент къщата пламна. Грабнах каквото можах…

Върху покрива се чува някакво движение. Между надигащите се пламъци виждам огромен могадорианец разузнавач с черен шлифер, шапка и слънчеви очила. Крачи надолу по ската на покрива и с всяка измината крачка краката му потъват в размекналите се плочки. Държи дълъг сияещ меч.

Коленича и хващам катинара на сандъка, който поддава под горещата ми длан. Отмествам кристалите от дъното и грабвам камата с диамантеното острие. Танцуващите пламъци на къщата се отразяват в острия му ръб. За моя изненада дръжката се удължава и се увива около дясната ми ръка до китката.

— Отстъпи назад — казвам на Сам.

Разузнавачът стига до металната стряха на срутващия се покрив, спуска се на двора и краката му напукват бетона, щом се приземява. Пори въздуха с меча, който оставя огнена пътека след себе си. Овладявам дишането си и мислено си повтарям тренировката от миналата седмица.

В един миг се изтласквам напред с крака, могадорианецът изревава, втурва се срещу мен, а шлиферът му се издува зад него. Оглеждам се в очилата му секунда преди мечът му да разсече тялото ми. Извивам се назад и не ме уцелва, но когато се изправям, попадам в огнената пътека, оставена от меча. Болка пронизва врата ми и плъзва към кръста. Изблъскан съм назад в басейна.

Щом главата ми изплува, виждам, че Сам заема нападателна позиция срещу разузнавача. Голите му ръце са разтворени високо нагоре, мести раменете си наляво-надясно. Могадорианецът се хили, пуска меча върху бетона и започва да имитира бойната поза на Сам. Преди да успея да се измъкна от басейна и да помогна, Сам премества тежестта върху левия си крак, а с десния описва кръг назад. Подгизналата му дясна обувка се връща обратно с въртеливо движение и се забива в лицето на могадорианеца със сила, която го залюлява и той отстъпва назад.

Замаян, разузнавачът вдига от земята светещия меч. Аз излизам от басейна, преди той да успее да стигне до Сам. Вдигам камата и блокирам спускащия се меч. Остриетата се докосват и тогава избухва кълбо от светлина, толкова ярко, че за миг оставам заслепен. Щом светлината намалява, мечът на могадорианеца се чупи точно на мястото на сблъсъка с камата ми. Възползвам се от момента на изненада и забивам острието на камата в гърдите му с рязко движение надолу. Могадорианецът се превръща в пепел, която покрива краката ми.

Къщата най-накрая се срутва — дървени греди се трошат и летят във всички посоки, прозорци пукат и изхвърчат от стените, покривът се сплесква отгоре й като книга с разкъсан гръб. Появява се буреносен облак, небето се разцепва на две от светкавица, която пада точно от другата страна на къщата.

— Трябва да отидем при Шест — крещи Сам.

Той е прав — близостта на светкавицата може да означава само едно — тя се намира в разгара на битка. Или в края й. Със свободната си ръка вдигам сандъка и го запращам над тухлената стена на задния двор, след като съм се уверил, че теренът е чист. Сам ми подхвърля останалите неща и аз го изтеглям върху циментираното било на стената. Скачаме и се претъркулваме върху влажната трева зад стената. Скриваме всичко зад един гъст храсталак, на бегом заобикаляме къщата и стигаме до предния двор.

По средата на алеята, само на няколко стъпки от колата ни, Шест е заклещила в ключ главата на един от могадорианците, мускулите на ръцете й пулсират от натиска. Други двама от тях се приближават. Този отляво насочва дълга цилиндрична тръба право към мен и зелена светлина ме блъска назад. Не мога да дишам. Не мога да виждам. Претъркулвам се във високата трева и усещам горещината, идваща от къщата.

Когато успявам да отворя очи, над мен е застанал онзи с тръбата. Постепенно краката и ръцете ми си възвръщат чувствителността, дишането ми се нормализира. Дръжката на камата все още е увита около дясната ми ръка. Разузнавачът наглася някакво копче на тръбата — навярно сменя командата от „зашеметяване“ на „ликвидиране“ — и стъпва върху китката на дясната ми ръка. Мъча се да извъртя краката си нагоре и над мен. Те обаче не реагират както на мен ми се иска, все още мудни от парализиращия удар, който претърпях. Цевта на тръбата е фиксирана между очите ми и се сещам за револвера, който Шест насочи към пияницата само преди час. Това е краят — мисля си. — Мисията на могадорианците е успешна. Номер четири — елиминиран. Напред към номер пет.

Гледам как в тръбата безброй светлини оживяват и се завихрят, докато не се превръщат в едно цяло; и точно когато могадорианецът слага пръст върху спусъка, Бърни Косар го стиска с челюсти за бедрото. За секунди разузнавачът над мен се разклаща, мълния отделя главата от тялото му и тя се претъркулва в тревата до мен. Носовете ни се докосват и главата му се превръща в купчина пепел, а аз се мъча да не я вдишвам. Тялото над мен рухва и покрива дънките ми с пепел.

— Хайде, ставай вече! — изкрещява Шест, която изведнъж се оказва на същото място, на което преди малко стоеше могадорианецът.

Сам също се надвесва над мен, лицето му е строго и мръсно.

— Трябва да тръгваме веднага, Джон!

Звукът от сирени пронизва нощта. Някъде на километър и половина, а може би и по-близо. Бърни Косар лиже лявото ми слепоочие и скимти.

— Какво стана с третия? — шепна аз.

Шест поглежда към Сам и кима с глава към него.

— Отнех му меча и го наръгах. Беше най-страхотният миг в живота ми — казва той.

Шест ме премята през раменете си и ме захвърля на задната седалка на СУВ-а. Бърни Косар се намества върху пищялите ми и ближе безжизнената ми лява ръка. Сам взема ключовете и сяда зад волана, а Шест прибира нещата ни в колата. Веднага щом излизаме на магистралата и вече не чувам сирените, успявам да се отпусна и да съсредоточа вниманието си върху дясната си ръка. Дръжката на камата се преобразува и се оттегля от кокалчетата и китката ми. Пускам я на пода в нишата за краката.

След четвърт час Шест казва на Сам да отбие от пътя и със стържещ звук спираме на осветения паркинг на затворена закусвалня. Тя изскача навън още преди колата да е спряла напълно и оставя вратата отворена.

— Помогни ми! — заповядва тя.

— Шест, не искам да се правя на кретен точно в този момент, но наистина не мога да движа ръцете и краката си.

— Давай, пич, просто пробвай! Трябва да се отървем от преследвачите. Иначе си мъртъв. Помисли си хубавичко.

Правя усилие и успявам да седна, усещам как кръвта циркулира към краката ми. Изпълзявам от колата и се клатушкам наоколо в изгорелите си дрехи, без да имам представа как точно трябва да й помагам.

— Намери бръмбара — казва тя. — Сам, не гаси колата.

— Слушам — отговаря той.

— Да намеря какво? — питам.

— Те използват бръмбари, за да проследяват колите ни. Повярвай ми. Точно така направиха при нас с Катарина.

— Как изглежда?

— Нямам представа. Нямаме никакво време, така че търси бързо.

Напушва ме смях. Точно в този момент няма нещо на света, което да мога да направя бързо. Въпреки това, докато Шест търчи около колата, аз коленича бавно и успявам да пропълзя под нея и да осветя шасито с дланите си. Бърни Косар започва да души, тръгва от задната броня на колата и се движи напред. Забелязвам го почти веднага — малък кръгъл предмет, с диаметър, не по-голям от два и половина сантиметра, закрепен към пластмасовото покритие на резервоара.

— Открих го — провиквам се и го отскубвам.

Измъквам се изпод колата и все още по гръб подавам устройството на Шест. Тя бързо го изучава и го пуска в джоба си.

— Няма ли да го унищожиш?

— Не — отговаря ми тя. — Провери още веднъж. Трябва да сме сигурни дали няма още бръмбари.

Пропълзявам отново под колата, ръцете ми светят, оглеждам я внимателно от задната й част чак до предната. Не откривам нищо.

— Сигурен ли си? — пита ме тя, докато се изправям.

— Да.

Качваме се в колата и потегляме. Два часа сутринта е и Сам се отправя на запад. Следва инструкциите на Шест и поддържа скорост между сто и четирийсет и сто и петдесет километра в час, но полицията продължава да ме притеснява. След петдесетина километра Сам се прехвърля на една от междущатските магистрали и се насочва на юг.

— Почти стигнахме — съобщава ни Шест.

След по-малко от два километра тя казва на Сам да излезе от междущатския път.

— Спри! Точно тук, спри!

Сам натиска спирачките до камион с полуремарке с включен двигател, чийто собственик налива бензин. Шест става невидима, слиза от колата, като оставя вратата открехната.

— Какво прави? — пита Сам.

— Не знам.

След секунди вратата се затръшва. Шест се материализира отново и казва на Сам да ни върне обратно на магистралата, но да кара на север. Поуспокоила се е, вече не стиска таблото до побеляване на кокалчетата на ръката си.

— Какво сега, ще ме караш да те питам какво направи? — казвам.

Тя поглежда назад.

— Този камион пътува за Маями. Пъхнах проследяващото устройство на ремаркето отдолу. Надявам се да изгубят няколко часа, докато го проследяват на юг, а ние ще се движим на север.

Клатя глава.

— Доста интересна нощ ще има шофьорът.

Подминаваме отклоненията към Окала и Шест казва на Сам да излезе от междущатската магистрала и да спре на общия паркинг зад една редица магазинчета на няколко минути от нея.

— Тази нощ ще спим тук — казва Шест. — Всъщност ще се редуваме.

Сам отваря вратата, обръща се настрани и провесва краката си от колата.

— Хей, приятелчета? Май трябваше да ви го спомена по-рано. Тъй де, накълцаха ме лошо, започва да ме боли силно и май ще припадна.

— Какво? — изхвърчавам от автомобила и заставам пред него.

Той дърпа нагоре мръсния десен крачол на дънките си и над коляното му се вижда рана, малко по-малка от кредитна карта, но навярно дълбока към два и половина сантиметра. Засъхнала и прясна кръв покриват коляното и пищяла му.

— За Бога, Сам! — казвам. — Кога се случи?

— Точно преди да отнема меча на могадорианеца. Всъщност измъкнах го от крака си.

— Добре, хайде, слизай от колата — казвам аз. — Слизай долу.

Шест пъха глава под мишницата на Сам и му помага да стъпи на земята. Отварям отзад и изваждам от сандъка лечебния камък.

— По-добре се хвани за нещо, човече. Това може да те… опари.

Шест му подава ръката си и той я хваща. Още щом натискам раната с камъка, се извива от болка и всичките му мускули се стягат. По всичко личи, че ще припадне. Кожата около раната побелява, след това почернява, после става яркочервена като кръв и аз веднага съжалявам, че се опитвам да използвам камъка върху човешко същество. Беше ли ми споменавал Анри, че камъкът няма да има ефект върху хората? Опитвам се да си спомня, докато Сам изпуска дълго сдържан стон, който изпразва въздуха от дробовете му. Външният ръб на раната се затваря плътно навътре и тя изчезва напълно. Сам поотпуска ръката на Шест и постепенно възстановява дишането си. След минута вече може да седи изправен.

— Човече, как само ми се иска да съм извънземен! — заявява той накрая. — Можете да правите толкова готини неща!

— Ей, приятелю, доста ме уплаши — казвам. — Не бях сигурен, че камъкът ще проработи, защото някои от другите неща в сандъка нямат ефект върху хората.

— Аз също — добавя Шест.

Тя се навежда и го целува по мръсната буза. Сам ляга обратно и въздъхва. Шест се засмива и търка с ръка наболата коса на главата му, а аз се изненадвам от обзелата ме силна ревност.

— Искаш ли да те закараме в болница? — питам.

— Искам да остана точно тук — отговаря. — Завинаги.

— Знаеш ли какво? Голям късмет извадихме с онази разходка — казва Шест, когато се настаняваме обратно в джипа.

— Права си — казвам.

Сам полага дясната си буза върху облегалката, така може да вижда и двама ни.

— Защо всъщност бяхте излезли да се разхождате?

— Не можех да заспя, Шест също — отговарям и в известен смисъл това е така, но не може да заличи вината ми.

Знам, че Сара е моето момиче, но по всичко личи, че не съм способен да направя нищо срещу новите чувства, които изпитвам. Шест въздъхва:

— Знаеш какво означава всичко това, нали?

— Какво?

— Навярно са отворили сандъка ми.

— Няма как да си сигурна.

— Да, така е. Но не мога да се отърся от усещането, което имам още от мига, в който хванах онзи камък от сандъка ти и той започна да пулсира в ръката ми и да ми причинява божа. И точно сега ми светна, че може би това има нещо общо с моя сандък.

— Сандъкът ти е в ръцете им от три години — казвам. — Мислиш ли, че е възможно да могат да ги отварят без нас, без да сме мъртви?

Тя вдига рамене.

— Не знам. Може би да? Струва ми се, че са отворили моя, и когато докоснах онзи камък, това по някакъв начин е довело разузнавачите в къщата.

— Защо са изпратили толкова малко? — пита Сам и се прозява. — Искам да кажа, защо не изчакат подкрепления и тогава да нападат?

— Може да са се уплашили и да са се паникьосали — прави предположение Шест.

— Може би някой от тях е искал да стане герой — казвам.

Шест спуска стъклото на прозореца и се ослушва. Остава доволна от проверката и казва:

— Все едно. Следващия път ще бъдат повече. Пикени и краули, всичко, което могат да изправят срещу нас.

— Сигурно си права — прошепва Сам.

Той започва да се унася.

— Ще ви кажа едно. Да съм беглец ме смазва тотално.

— Пробвай да го правиш единайсет години — казвам.

— Мисля, че започвам да тъгувам по дома си — промърморва той.

Навеждам се напред и виждам, че в скута си държи старите очила на баща си, онези с дебелите стъкла, които носеше в Парадайс.

— Още не е късно да се върнеш, Сам. Наясно си с това, нали?

Той се намръщва.

— Няма да се върна — но сега звучи далеч по-неубедително, отколкото когато го каза за първи път в мотела в Северна Каролина. — Не и докато не открия баща си. Или поне не разбера какво му се е случило.

— Баща си! — пита беззвучно Шест, напълно объркана.

— По-късно — отговарям й също без звук.

— Тъй да бъде — казвам му. — Ще го измислим някак си.

Обръщам се към Шест:

— И така, накъде тръгваме утре сутринта?

— Сега, когато по всичко личи, че са отворили сандъка ми, ще видим къде ще ни отведе вятърът. Досега не ме е подвеждал — отговаря тя замислено, сетне ме поглежда. — Знаеш ли, че ако не беше вятърът и нуждата ми от кофеин една нощ в Пенсилвания, нощта преди нападението в Парадайс, никога нямаше да стигна там навреме?

— За какво говориш? — питам.

— Кръстосвах Средния Запад, имах усещането, че сте някъде я в Охайо, я в Западна Вирджиния или пък в Пенсилвания. Съдех по това, което бях открила в някои от новините онлайн. Факти за събития, случващи се близо до колежа в Атенс, за които мислех, че са дело на могадорианците. Но когато в продължение на няколко седмици нямаше нищо ново, бях убедена, че съм изгубила следите ви. Реших, че вече сте тръгнали или към Калифорния, или към Канада. И ето ме, стоя на паркинга на един мол, уморена и самичка, практически без пукната пара. Изведнъж задуха силен вятър и отвори вратата на някакво кафене вляво от мен. Мислех си да заредя, да продължа да карам и да се опитам да измисля нещо. В дъното на кафенето обаче видях отворен компютър за клиентите. Взех си чаша дълго кафе и започнах да се ровя из интернет. И тогава открих статия за горящата къща, от която си скочил.

Оставам притеснен от това колко лесно мога да бъда открит. Нищо чудно, че Анри настояваше никога да не излизам от вкъщи или от училището.

— Ако вятърът не беше отворил оная врата, навярно щях да вляза в някоя закусвалня, да си пия кафе и да чакам да се съмне. Записах цялата информация, която можах да открия за вас, после обиколих улицата да видя дали няма отворен някой денонощен копирен център. Тогава изпратих факса и писмото с моя номер. Исках да ви предупредя или поне да ви известя за себе си, така че да се стегнете, докато стигна при вас. И дойдох точно навреме.