Питакъс Лор
Силата на шестимата (8)

Глава 8

В Хенеси скачаме в товарен влак и след като се настаняваме, Шест ни разказва как ги хванали двете с Катарина, докато били в северната част на щата Ню Йорк, само месец след мъчителното бягство от могадорианците в Западен Тексас. След като оплескали нещата при първия си опит, могадорианците се били подготвили добре и когато щурмували стаята им, били повече от трийсет. Шест и Катарина успели да повалят неколцина от тях, но скоро след това могадорианците ги завързали, запушили им устата и ги упоили. Когато Шест се събудила — без да има представа колко време е минало, — била сама в килия, издълбана в планината. Едва по-късно разбрала, че се намира в Западна Вирджиния! След време й станало ясно, че могадорианците били по следите им през цялото време, наблюдавали ги с надеждата, че те биха могли да ги заведат при другите, защото по думите на Шест: „Защо ти е да убиваш един, когато останалите може да са наблизо?“.

Размърдвам се неспокойно, когато казва това. Може би те продължават да я следят и да чакат сгоден случай да ни убият.

— Докато сме се хранили в онзи ресторант в Тексас, те поставили в колата ни устройство за подслушване, а на нас изобщо не ни хрумна да проверим — казва тя, след което се потапя в дълго мълчание.

С изключение на желязна врата с плъзгащ се отвор по средата за подаване на храната, малката й килия — два и половина на два и половина метра — била изцяло изсечена от скала.

Нямало легло, нито тоалетна и вътре било тъмно като в рог. Първите два дни прекарала в пълен мрак и тишина, без храна и вода (макар че не изпитвала нито глад, нито жажда, което се дължало на заклинанието, както тя разбрала по-късно)! Започнала да си мисли, че са я забравили. Но нямала този късмет и на третия ден те дошли за нея.

— Когато отвориха вратата, бях се сгушила в дъното на килията. Лиснаха отгоре ми кофа с ледена вода, вдигнаха ме, завързаха ми очите и ме измъкнаха навън.

Влачили я надолу по някакъв тунел, после я оставили да върви сама, заобиколена от десетина могадорианци. Не виждала нищо, но чувала доста — писъци и плач на други затворници, които се намирали там по неизвестни причини (щом чува това, Сам наостря уши и сякаш иска да я прекъсне и да попита нещо, но се отказва), ревове на зверове, заключени в отделни клетки, дрънчене на метал. Натикали я в някаква стая, оковали я за китките с вериги към стената и запушили устата й. Свалили превръзката от очите й и когато най-после привикнала към светлината, видяла Катарина, окована с верига на отсрещната стена, със запушена уста, очевидно била много по-зле, отколкото Шест се чувствала.

— Най-накрая влезе могадорианец, който изглеждаше като всеки човек на улицата. Беше дребен, с космати ръце и гъсти мустаци. Почти всички от тях бяха с мустаци, сякаш се бяха учили как да се смесят с останалите, като са гледали филми от началото на осемдесетте. Беше облечен с бяла риза с разкопчано горно копче; неизвестно защо, очите ми се спряха върху гъстия кичур черни косми, които се подаваха оттам. Погледнах го в тъмните му очи и той ми се усмихна, като ми даде да разбера, че очаква с нетърпение да направи с мен това, което си е намислил. Тогава заплаках. Плъзнах се надолу по стената и увиснах на оковите около китките ми, гледайки през сълзи как той вади ножчета за бръснене, ножове, клещи и бургия от бюро, разположено по средата на стаята.

Щом приключил с ваденето на всичките двайсет и повече уреда за мъчение, могадорианецът се приближил до Шест на сантиметри от лицето й и тя усещала киселия му дъх.

„Виждаш ли ги? — попитал я той, а тя не му отговорила. — Смятам да използвам всичките върху теб и твоя сепан, освен ако не отговориш вярно на въпросите, които ще ти задам. Ако ли не, уверявам те, и на двете ще ви се иска да сте мъртви.“

Избрал тънко бръснарско ножче, закрепено към дръжка с гумено покритие, и погалил Шест отстрани по лицето.

„От дълго време съм по следите ви, дечица — казал той. — Убихме двама и сега тук си имаме още един, независимо кой номер си. Както може да си представиш, силно се надявам да си номер три.“

Шест не отговорила, притиснала се плътно към стената, искало й се да може да потъне вътре в нея. Могадорианецът се хилел, плоската страна на острието все още докосвала лицето й. Изведнъж той завъртял острието и го притиснал към бузата й и като я изгарял с поглед, с рязко движение го прокарал надолу, оставяйки дълъг и тънък разрез по лицето й. Всъщност опитал се да го направи, но пострадало неговото лице. От бузата му веднага бликнала кръв, крещял от болка и ярост, преобърнал с крак бюрото, всичките инструменти се разлетели наоколо и той гневно изхвърчал от стаята. Шест и Катарина били завлечени обратно в килиите си и държани в мрак още два дни, преди отново да се намерят със запушени уста и оковани с вериги към стените на същата стая. На бюрото с превързана буза седял същият могадорианец, сега изглеждал далеч по-неуверен от преди.

Той скочил от бюрото и свалил превръзката от очите на Шест, грабнал същото ножче, с което се опитал да я среже предишния път, вдишал го пред лицето й и го завъртял, а острието проблясвало на светлината.

„Не знам кой е твоят номер…“

За миг тя помислила, че той отново ще се опита да я реже, но вместо това той се обърнал и прекосил стаята до Катарина. Стоял до нея, гледал към Шест, после допрял острието до ръката на Катарина.

„Но сега вече ще ми кажеш.“

„Не!“ — изпищяла Шест.

Тогава могадорианецът много бавно направил разрез върху ръката на Катарина, просто искал да се увери, че може. Захилил се още по-силно и до първата резка направил нова, много по-дълбока. Катарина стенела от болка, а кръвта й се стичала по ръката.

„Цял ден мога да правя това, нали разбираш? Ще ми кажеш всичко, което искам да знам. Като начало ще ми кажеш кой е твоят номер.“

Шест затворила очи. Когато отново ги отворила, той бил до бюрото и въртял кама, която сменяла цвета си при движение. Вдигнал я, искал Шест да вижда как острието се променя и свети, оживявайки. Тя усещала неговото настървение и глад за кръв.

„И така твоят номер е… четири? Седем? Или може би си извадила късмет и номерът ти е девет?“

Катарина клатела глава, опитвала се да накара Шест да мълчи, а Шест знаела, че няма мъчение, което би накарало нейния сепан да проговори. Но знаела също, че самата тя би предпочела да умре, вместо да гледа как осакатяват и обезобразяват Катарина.

Могадорианецът се приближил до Катарина, вдигнал камата, така че върхът й сочел място малко над сърцето й. Тя подскочила в ръката му, сякаш сърцето било магнит, който я тегли напред. Погледнал Шест в очите.

„Разполагам с цялото време на галактиките — казал безчувствено. — Докато ти си тук с мен, ние сме там навън с всички останали. Не си мисли, че нещо ни е спряло да продължаваме само защото ви заловихме. Знаем повече, отколкото си мислите. Но искаме да знаем всичко. И всяка една дума, която изречеш, по-добре да е истината. Ще разбера, ако лъжеш“.

Шест му разказала всичко, което помнела, за това как са напуснали Лориен и за пътуването дотук, за сандъците, за това къде са се криели. Говорела толкова бързо, че почти не й се разбирало. Шест му казала, да, тя е номер осем, и в гласа й се долавяло отчаяние, което го накарало да й повярва.

„Ти си доста мекушава, не е ли така? Твоите роднини на Лориен, макар и да бяха победени лесно, поне бяха бойци. Поне притежаваха кураж и достойнство. Но ти — казал той и поклатил глава, сякаш бил разочарован от нея, — ти не притежаваш нищо, номер осем.“

И тогава той забил камата навътре, в сърцето на Катарина. Шест, безсилна да направи нещо, запищяла. Очите им се срещнали само за секунда, преди Катарина да издъхне. С все още запушена уста, тя бавно се свличала по стената, докато брънките на веригата се свършили и накрая увиснала на китките си, а светлината се изцеждала от очите й.

— Така или иначе щяха да я убият — казва тихо Шест. — Моите признания поне й спестиха ужасните мъчения, сякаш това може да е някакво успокоение.

Тя обгръща с ръце коленете си и вперва поглед в някаква абстрактна точка през прозореца на влака.

— Разбира се, това все пак е утеха — обаждам се аз и ми се ще да имам достатъчно кураж да стана и да я прегърна.

За мое учудване Сам притежава подобна смелост. Той се изправя и отива до нея. Не казва нито дума, когато сяда до нея, и разтваря ръце. Шест заравя лице върху рамото на Сам и плаче.

След време се отдръпва и изтрива бузите си.

— След като Катарина беше мъртва, те опитаха какво ли не, буквално всичко, с което да ме убият — чрез електрически ток, чрез удавяне, експлозиви. Инжектираха ми цианид, но нямаше никакъв ефект — дори не почувствах иглата в ръката си. Захвърлиха ме в стая, пълна с отровен газ, но за мен сякаш въздухът вътре беше най-свежият, който някога съм дишала. Могадорианецът, който натисна копчето от другата страна на вратата, умря след секунди.

Шест отново избърсва бузата си с опакото на ръкава.

— Странно е, но май убих повече могадорианци, докато бях в плен, отколкото в училището в Охайо. Накрая ме хвърлиха в друга килия, мисля, че смятаха да ме държат там, докато не убият всички от три до седем.

— Харесва ми как си им казала, че си номер осем — обажда се Сам.

— Сега ми е кофти, че го направих. Сякаш опетних завета на Катарина и на истинския номер осем.

Сам поставя ръце върху раменете й.

— Хич не го мисли, Шест.

— Колко време прекара там? — питам я.

— Сто осемдесет и пет дни. Така си мисля.

Зяпвам от изненада. Повече от половин година затворена, съвсем сама, в очакване да бъде убита.

— Съжалявам, Шест.

— Просто чаках и се молех заветите ми най-после да се развият, за да мога да се измъкна оттам. Тогава, един ден първият завет най-после се прояви. Беше след закуска. Погледнах надолу и лявата ми ръка я нямаше. Естествено, аз се стреснах, но си дадох сметка, че все още я усещам. Опитах се да хвана лъжицата и, разбира се, успях. Тогава ми светна какво се случваше — за да мога да избягам, трябваше да съм невидима.

Разкриването на заветите при Шест е станало не много по-различно, отколкото при мен — когато ръката ми засия по средата на първия ми час в гимназията на Парадайс.

След два дни Шест вече можела да става напълно невидима и когато дошло време за вечеря и могадорианецът пазач плъзнал отвора за храна и набутал вътре чинията, видял празна килия. Оглеждал се наоколо като луд, после включил алармата, която изпълнила пещерата с пронизителния си вой. Желязната врата била отворена широко и четирима могадорианци нахълтали в килията. Докато стояли втрещени там и се чудели как е могла да избяга, Шест се промушила покрай тях, втурнала се през вратата надолу по тунела и за първи път видяла пещерата.

Тя представлявала огромна мрежа, нещо като лабиринти от свързващи се помежду си дълги и тъмни тунели, продухвани от течение. Навсякъде имало камери. Минала покрай прозорци с дебели стъкла, през които се виждали чисти и ярко осветени помещения, които напомняли на научни лаборатории. Могадорианците в тях били облечени с бели синтетични костюми и носели предпазни очила, но тя минала покрай тях много бързо, та не може да каже какво правели. В просторна зала пък имало около хиляда монитора на компютри, пред всеки от който седял по един могадорианец, и Шест решила, че те търсят някакви следи към нас. Точно както правеше и Анри — помислих си. В единия от тунелите имало тежки стоманени врати, зад които била сигурна, че държат други затворници. Шест бързала, защото знаела, че заветът й не е напълно развит, и се ужасявала от страх да не стане отново видима. Сирената продължавала да вие. Вече била стигнала до самото сърце на планината — огромна, подобна на пещера зала, широка близо километър и толкова мрачна и тъмна, че тя почти не виждала другия й край.

Било душно и Шест вече се потяла. Покрай стените и под тавана имало огромни дървени подпори, крепящи пещерата да не пропадне, а по стените били изсечени тесни первази, свързващи тунелите, чиито изходи осейвали тъмните стени. Над главата си виждала издълбани от самата планина няколко дълги арки, които като мостове свързвали огромната пещера от единия до другия й край.

Шест се притиснала плътно до една скала, а очите й шарели насам-натам, търсела откъде да се измъкне. Всички маршрути се оказвали безкрайни. Стояла там съкрушена, погледът й кръстосвал мрачната пустота, без да вижда никакъв изход. И тогава видяла. В далечината, отвъд пропастта, в края на един по-широк тунел леко проблясвала естествена светлина. Тъкмо да започне да се катери по дървените подпори, за да стигне до каменния мост, водещ до тунела, когато нещо друго привлякло погледа й — могадорианеца, който убил Катарина. Не можела да го остави да се измъкне. Последвала го.

Той влязъл в стаята, в която бил убил Катарина.

— Отидох право до бюрото и взех най-острия бръснач, който видях, сетне сграбчих могадорианеца откъм гърба и прерязах гърлото му. И докато гледах как кръвта му шурти и се разстила по пода, а самият той експлодира, превръщайки се в пепел, ми се прииска да бях го убила по-бавно. Или да можех да го убия отново.

— Какво направи, когато най-накрая излезе оттам? — питам.

— Изкачих се по отсрещната планина и когато стигнах върха, цял час гледах надолу към пещерата, като се стремях да запомня всяка мъничка подробност. Щом реших, че вече съм успяла, се втурнах към най-близкото шосе, като си отбелязвах всичко, покрай което минавах по време на този осемкилометров пробег. На шосето скочих в каросерията на един пикап, който се движеше съвсем бавно. Когато след няколко километра шофьорът спря да зареди, откраднах от кабината карта на пътищата, един бележник и две химикалки. А, и пакет картофен чипс.

— Чууудно. Какъв беше чипсът? — пита Сам.

— Пич… — обаждам се аз.

— Какво толкова?

— Беше чипс с вкус на барбекю, Сам. Отбелязах разположението на пещерата върху картата, дето ви я показах в мотела, момчета, а в бележника нарисувах скица на всичко, което си спомням, като чертеж, годен да заведе всекиго, успял да го разчете, до входа на пещерата. Притесних се обаче и скрих чертежа недалече от града. Картата запазих, после откраднах една кола и карах, без да спирам, до Арканзас, но, естествено, те отдавна бяха взели сандъка ми.

— Съжалявам, Шест.

— Аз също — казва тя. — Но те не могат да го отворят без мен. Може би някой ден ще си го върна.

— Поне все още имаме моя — отговарям.

— Скоро ще трябва да го отвориш — казва тя и знам, че е права.

Трябваше да съм го отворил досега. Каквото и да има в този сандък, каквито и тайни да крие, Анри искаше аз да ги знам. Тайните. Сандъкът. Само толкова изрече той с последния си дъх. Чувствам се тъпо, че толкова дълго отлагам този момент, но каквото и да има в сандъка, усещам, че то ще прати четирима ни на дълго и трудно пътуване.

— Ще го отворя — отговарям. — Нека най-напред да слезем от този влак и да намерим някое сигурно място.