Метаданни
Данни
- Серия
- Заветите на Лориен (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Power of Six, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Величка Павлова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Питакъс Лор. Силата на шестимата
Американска. Първо издание
Коректор: Нели Германова
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, София, 2011
ISBN: 978-954-529-953-7
История
- — Добавяне
Глава 15
Напоследък всяка нощ лежа будна с часове, с отворени очи и слух, настроен към звуците на тишината около мен. От време на време надигам глава, щом чуя далечен шум — капка вода върху пода или как някой се върти в съня си, — а понякога изпълзявам от леглото и отивам до прозореца да се уверя, че навън няма нищо, очевидно се опитвам да усетя поне някаква сигурност, колкото и крехка да е тя.
Всяка следваща нощ спя все по-малко и по-малко. Ставам все по-слаба, до такава степен съм изтощена, че почти изпадам в делириум. Трудно ми е да се храня. Знам, че не е хубаво да се притеснявам, но каквито и усилия на волята да правя, за да почивам и да се храня, това не променя усещанията ми. И когато накрая наистина заспя, няма сила, способна да сложи край на ужасните сънища, които ме будят отново.
През седмицата няма и следа от мъжа с мустаците, когото видях в кафенето, ала не мога да прогоня мисълта, че само защото не съм го виждала, не значи, че той не е там. Връщам се отново и отново към същите въпроси: кой беше в пещерата ми; кой или какво беше мустакатият в кафенето; защо четеше книга с името Питакъс на корицата; и най-важният от всички — защо ме пусна да си тръгна, ако е могадорианец? Нищо от всичко това няма смисъл, най-малко заглавието на книгата му. Не открих нищо за нея, освен кратко резюме за съдържанието й онлайн — древногръцки пълководец, който обикновено дава кратки и сбити обяснения и който разгромява атинската армия в навечерието на нападението й срещу град Митилена. Каква е връзката с всичко останало?
Като оставим настрана въпросите за пещерата и книгата, стигам до две заключения. Първото е, че не ми направиха нищо заради номера ми. Засега той ме предпазва, но докога? Второто е, че могадорианецът не е предприел действия заради хората в кафенето. Ала от това, което знам за тях, един могадорианец няма да се спре заради няколко очевидци. Когато отивам и се връщам от училище, вече не изпреварвам групата, а гледам да съм плътно до нея. За да съм напълно сигурна, че Елла е в безопасност, вече не се показвам с нея на обществени места. Знам, че това я наранява, но е за нейно добро. Тя най-малко заслужава да я въвличам в проблемите ми.
Има обаче едно нещо, което ми дава мъничко надежда в цялата тази история. У Аделина се наблюдава видима промяна. Челото й е сбръчкано от притеснение. Очите й играят нервно и когато си мисли, че никой не я гледа, те се стрелкат от едно място на друго като на обзето от ужас, уплашено животно. Така правеше преди години, когато още вярваше в мисията ни. И макар да не сме си говорили, откакто се хвърлих в прегръдките й, щом се върнах от кафенето, именно тази промяна в нея ме кара да си мисля, че може би моят сепан отново е на линия.
Мрак. Тишина. Петнайсет спящи тела. Повдигам глава и оглеждам стаята. Не виждам издатина в леглото на Елла, завивките са отметнати встрани и то е празно. За трета поредна нощ забелязвам, че я няма, и въпреки това нито веднъж не я чух да излиза. Имам си обаче по-големи тревоги от това да се притеснявам къде може да е отишла.
Отпускам глава върху възглавницата и поглеждам през прозореца. Луната виси там, пълна, ярка и жълта. Гледам я дълго, омаяна от начина, по който се откроява в небето. Поемам дълбоко въздух и затварям очи. Когато ги отварям, луната вече не е яркожълта, а кървавочервена и сякаш блещука, но си давам сметка, че не гледам луната, а по-скоро отражението й, което блести ярко в тъмните води на някакъв голям басейн. От повърхността му се надига пара и се разнася силно зловоние на желязо. Отново повдигам глава и едва тогава виждам, че стоя насред опустошено и окървавено бойно поле.
Всичко е осеяно с тела, мъртви и умиращи, последицата от някаква война, в която няма оцелели. Инстинктивно опипвам с ръце тялото си, търся някакви порязвания или рани, но съм невредима. Точно тогава го виждам — момичето със сивите очи, което сънувах, онова, което съм нарисувала до Джон Смит върху стената на пещерата. Лежи неподвижно на брега. Втурвам се към нея. Кръв блика от едната й страна, просмуква се в пясъка и бива отнасяна към морето. Гарвановочерната й коса е полепнала по мъртвешки бледото й лице. Не диша и аз оставам покрусена, щом разбирам, че не мога да направя нищо. Тогава зад гърба ми се чува силен, подигравателен смях. Затварям очи, обръщам се бавно, за да се изправя лице в лице с врага.
Отварям очи и бойното поле изчезва. Връща се познатото легло в затъмнената стая. Луната е нормална и яркожълта. Ставам и отивам до прозореца. Оглеждам терена в мрака, няма никакво движение, наоколо е тихо. Всъщност няма никакви признаци за мустакати мъже или каквото и да било друго. Снегът се е разтопил напълно и луната блести върху мокрия калдъръм. Дали той ме наблюдава?
Махам се оттам и допълзявам в леглото. Лежа по гръб, дишам дълбоко, за да се успокоя. Цялото ми тяло е напрегнато и сковано. Мисля си за пещерата, как не съм ходила там, откакто се появиха следите от ботушите. Обръщам се настрани с гръб към прозореца. Не искам да виждам какво има навън. Елла все още я няма в леглото. Мъча се да я дочакам, но заспивам. Не сънувам нищо повече.
Когато удря сутрешната камбана, повдигам глава от възглавницата, тялото ми е схванато и ме боли. Студен дъжд удря по прозорците. Оглеждам стаята и виждам Елла, седнала е на леглото, протяга ръце нагоре и се прозява силно.
Повличаме се навън от стаята заедно, не си казваме нито дума. Следваме по инерция неделната програма, дремем по време на литургията с клюмнали глави. По някое време ръгам с лакът Елла да се събуди, двайсет минути по-късно тя ми връща услугата. Оцелявам след обедната опашка по време на Ел Фестин, раздавам неохотно храна и се оглеждам за нещо подозрително. Когато всичко ми изглежда нормално, не мога да реша дали съм облекчена, или разочарована. Натъжава ме най-много това, че не виждам Ектор.
Когато вече почти сме приключили с разчистването след обеда, Ла Горда и Габи започват да си разменят груби шеги, мокрят се една друга с маркуча, закрепен към кухненската мивка, докато аз мия и подсушавам чиниите. Не им обръщам внимание дори когато ме пръскат в лицето. Двайсет минути по-късно, тъкмо съм приключила с подсушаването на последната чиния и внимателно я поставям най-отгоре на високата купчина, когато момиче на име Делфина се подхлъзва върху мокрия под и се удря в мен. Аз се сгромолясвам върху чиниите и всичките трийсет заминават обратно в мръсната вода, където няколко от тях се чупят.
— Защо не внимаваш какво правиш? — казвам и я блъскам с ръка.
Делфина се завърта и ме бута.
— Ей! — сестра Дора се зъби от другия край на кухнята. — Вие двете, престанете! Веднага!
— Ще си платиш за това — заканва се Делфина.
Направо горя от нетърпение да приключа официално със „Света Тереса“.
— Хич не ми пука — казвам, все още сърдита.
Тя ми кима със злобна физиономия.
— Пази си гърба.
— Не ме карайте да идвам, защото ще съжалявате, Бог да ми прости! — казва сестра Дора.
Вместо да използвам телекинезата и да изхвърля Делфина през вратата — а защо не и сестра Дора, или Габи, или Ла Горда, — аз се връщам към чиниите.
Когато най-накрая приключвам, излизам навън. Продължава да вали, заставам под стряхата и обръщам поглед към пещерата. Калта по склоновете сигурно е доста гъста, което означава, че цялата ще се оплескам. Това ми служи за извинение да не отида. Впрочем знам, че дори и да не валеше, нямаше да имам смелостта да го направя, независимо от любопитството ми да узная дали в калта има нови следи от ботуши.
Влизам вътре. Неделните задължения на Елла включват почистването на нефа. Тя трябва да излъска пейките, след като всички напуснат. Но когато отивам там, всичко вече е изчистено.
— Виждала ли си Елла? — питам едно десетгодишно момиче, на име Валентина.
Тя клати отрицателно глава и аз отивам в спалнята, но и там няма следа от Елла. Сядам на леглото й. Матракът отскача и изпод възглавницата на Елла се подава сребърен предмет. Миниатюрно фенерче. Включвам го. Светлината е ярка. Изключвам го и го връщам обратно на мястото му, за да не го видят сестрите.
Обикалям коридорите, надничам по стаите. Заради дъжда повечето от момичетата са останали вътре, мотаят се безцелно на групички, смеят се, бъбрят си и играят на различни игри.
На втория етаж, където преходното пространство се разделя към двете отделни крила на черквата, тръгвам наляво по тъмен и прашен коридор. Празни стаи и древни статуи, изсечени в каменната стена и сводестия таван — надничам през вратите, търся Елла. Няма и следа от нея. Коридорът се стеснява и мирисът на прах отстъпва пред миризмата на влага и пръст. В края на прохода се намира заключена с катинар дъбова врата, която отворих с железен лост преди седмица и половина, когато търсех сандъка. Зад нея има каменна стълба, която се вие около тясната кула, водеща към северната камбанария. Там се намира едната от двете камбани на „Света Тереса“. Сандъка го нямаше и там.
Известно време сърфирам из интернет, но не откривам нищо ново за Джон Смит. После отивам в спалните помещения, лягам в леглото и се преструвам, че спя. За щастие Ла Горда, Габи и Делфина не идват в стаята, но не виждам и Елла. Измъквам се от леглото и тръгвам по коридора.
Влизам в нефа и откривам Елла седнала на последната редица. Сядам до нея. Тя ми се усмихва, изглежда уморена. Тази сутрин хванах косата й на опашка, но сега тя се е разхлабила. Издърпвам лентата, Елла обръща глава, за да я оправя.
— Къде ходиш цял ден? — питам я. — Търсих те.
— На проучване — отговаря гордо тя.
На мен отново ми става ужасно гадно, че я изоставих на отиване и на връщане от училище.
Напускаме нефа и отиваме в стаята, казваме си лека нощ. Мушкам се под завивките, чакам да угасят лампите, тъжно и безнадеждно ми е, иска ми се само да се свия на кълбо и да заплача. Точно това и правя.
Събуждам се посред нощ, не знам колко е часът, но предполагам, че съм спала поне няколко часа. Обръщам се на другата страна и отново затварям очи, но нещо не е наред. В стаята има някаква промяна, която не мога да обясня, а това засилва тревогата, която изпитвам през цялата седмица.
Отварям отново очи и в мига, в който те се нагаждат към мрака, си давам сметка, че някакво лице ме гледа втренчено. Ахвам и се дърпам назад, забивайки се в стената зад мен. В капан съм — мисля си, — уловена съм в капан в най-отдалечения ъгъл на стаята. Колко глупаво от моя страна да поискам точно това легло. Ръцете ми се стягат и тъкмо да закрещя и да изритам лицето, когато разпознавам кафявите вежди.
Елла.
Мигновено се отпускам. Чудя се откога ли стои там.
Много бавно тя поднася към устните си мъничкия си показалец. Очите й се разширяват, тя се усмихва и се навежда напред. Заслонява с две ръце ухото ми.
— Намерих сандъка — прошепва.
Отскубвам се, поглеждам напрегнато сияещото й, изцяло преобразено лице и веднага разбирам, че казва истината. Очите ми се разширяват. Не мога да сдържа възбудата си. Притеглям я към себе си и я притискам в най-силната прегръдка, на която телцето й може да издържи.
— О, Елла, нямаш представа колко много се гордея с теб!
— Нали ти казах, че ще го открия. Казах ти го, защото сме от един отбор и си помагаме една на друга.
— Точно така — прошепвам.
Пускам я. Лицето й сияе от гордост.
— Хайде, ела да ти покажа къде е.
Тя ме хваща за ръка и аз я следвам, заобикаляйки леглото и стъпвайки тихо на пръсти.
Сандъкът — светъл лъч на надежда, когато най-малко я очаквам, когато имам най-голяма нужда от нея.