Питакъс Лор
Силата на шестимата (33)

Глава 33

Нося се над трева. Рея се над река. Чувствам се ужасно, схванат съм и всеки път, щом се осмеля да отворя очи, или подскачам върху някакъв пън, или се нося плавно нагоре по скалист хълм. Чува се непрекъснат шум и са ми нужни няколко минути, за да разбера, че това е звукът от копитата на Бърни Косар. Проснат съм върху гърба му и се движим бързо през планините.

— Буден ли си? — пита Девет.

Вдигам глава и го виждам да седи до мен с двата сандъка под мишници.

— Не знам какво съм — казвам и затварям очи. — Какво… какво се случи?

— Ти се втурна директно в онова, синьото. А това е последното нещо на Земята, или на Лориен, или където и да било, което човек би искал да направи.

Звучи ядосано, сякаш току-що съм го откъснал от партито за рождения му ден.

— А какво стана със Сетракус Ра? — питам.

— Някъде из планините е, страхливецът. Не можах да открия друг вход. А доста търсих.

Обзет от паника, се премествам нагоре към шията на Бърни Косар.

— Къде е Сам?

— Няма начин, Четири. Приятелчето ти или е мъртво, или виси някъде с главата надолу и гледа смъртта в очите.

Започвам да повръщам. Бърни Косар бързо се снишава, за да мога да сляза с плъзгане от гърба му, и продължавам да драйфам. Девет се опитва да ми обясни, че гаденето ми скоро ще отмине, че е преживявал това на няколко пъти, когато се е опитвал да избяга от килията си, че, изглежда, лечебният камък е безсилен пред въздействието на силовото поле, но аз съм прекалено замаян от видения как измъчват Сам и не мога да го слушам. Гади ми се от предателството ми, а не от някакво си могадорианско силово поле. Не мисля, че някога ще мога да си го простя. Моя е грешката, че той влезе там, моя е грешката, че остана вътре. Обърнах гръб на най-добрия си приятел.

— Трябва да се върнем — казвам. — Сам би го направил за мен.

— Няма начин. Не още. Сега ти си съвсем скапан, а, както каза преди, нуждаем се от още номера.

Изправям се на крака, но почти веднага падам на колене и опирам длани на земята.

— Ти дори не знаеш къде се намираме.

— На няколко километра от колата ти — казва Девет.

Той очевидно вижда объркването по лицето ми, защото се усмихва и потупва Бърни Косар по гърба.

— Оказва се, че мога да разговарям с животни. Кой да предположи? Бърни Косар ще ни води. Да се изпаряваме.

Прекалено съм слаб, за да протестирам. Бърни Косар галопира с все сила, коремът му забърсва върховете на храсти и повалени дървета, докато ни превежда през препятствията. Всичко ме боли и аз се вкопчвам в кожата му, докато се движим на зигзаг нагоре и надолу по планини и хълмове и газим през две бързо течащи реки. Звездите бавно започват да се появяват високо на небосклона и знам, че една от тях, далече, много далече, е слабото блещукане на слънцето на Лориен, което огрява с ярката си светлина една изпаднала в хибернация планета.

— Е, какъв е следващият ни ход? — пита Девет, докато се движим в тръс сред сенките.

Мълча, чудя се какво би казал Анри в този случай. Чудя се какво изражение би се изписало върху лицето му — дали ще сияе от гордост, че съм върнал двата сандъка, че съм спасил един гард и междувременно съм убил толкова много могадорианци, или ще бъде разочарован от мен, че не съм поел ръководството, когато съм имал възможност, както и че съм оставил Сам вътре?

Непрекъснато си представям Сам заключен зад онези стоманени врати и гледам как сълзите ми се стичат по шията на Бърни Косар. Противно ми е да си го помисля, но предпочитам Сам да умре, вместо да бъде измъчван, за да изтръгнат от него информация за мен.

Опитвам се да виня Сара, че ни предаде на полицията, но мога единствено да обвинявам себе си, че се свързах с нея, когато всички ме убеждаваха да не го правя. Мълча и забивам токове в хълбоците на Бърни Косар, а той ускорява темпото.

Шест се намира някъде в Испания и се надявам да е с някой от другите гардове. Частица от мен иска да скочи на самолета и да отиде право при нея, но с бягството ми от федерален затвор и лицето ми в списъка на ФБР на най-търсените престъпници не виждам как би могло да стане това.

Пристигаме до джипа и аз слизам с мъка от коня. Отключвам задната врата и Девет безшумно натоварва двата сандъка в багажника. Пропълзявам върху задните седалки, отвратен от себе си, и питам Девет дали иска да кара.

— Надявах се да попиташ — отговаря Девет.

Подавам му ключовете и усещам как двигателят оживява.

Докосвам нещо под тялото си, обръщам се настрани и откривам очилата на бащата на Сам. Вдигам ги над главата си и оставям луната да се отразява в стъклата им. Поемам дълбоко дъх и прошепвам:

— Ще се видим скоро, Сам. Обещавам.

И тогава, когато си мисля, че нещата не могат да станат по-лоши, по-силно дори от синьото силово поле ме удря мисълта:

— Олеле! Адресът на Шест за срещата ни. Беше в джоба на Сам. Какъв глупак съм! Как сега ще се намерим?

Девет казва през рамо:

— Не се тревожи, Четири. Няма случайни неща. Ако трябва да се срещнем с Шест или Пет, или с когото и да било там, това ще стане. И ако Сам трябва да бъде все още част от всичко това, ще бъде.

Бърни Косар скача на задната седалка под формата си на бигъл и ме лиже по бузата. Галя го по главата и въздишам дълбоко. Не мога да повярвам, че освен всичко, което се обърка през последните четирийсет и осем часа, съм успял да загубя адреса, който Шест ни даде. Поглеждам през прозореца, виждам, че вятърът духа на север, и се питам дали не ми казва нещо или най-малкото дали не ми сочи правилната посока, както Шест вярва, че го прави за нея.

— Карай на север — казвам. — Мисля, че на север е добре.

— Дадено, шефе — Девет натиска газта и аз поглеждам към Бърни Косар, който спи, сгушен.

Погребваме тялото на Ектор на дъното на язовира, където белият бетон стига тревата.

— Веднъж той ми каза, че ключът към промяната е да се отърсиш от страха — казвам и гледам в очите Елла, Крейтън и Шест. — Не знам дали вече съм се отърсила от страха, но промяната вече се случва. Определено. И се надявам, че всички вие ще ми помогнете да я извървя докрай.

— Ние сме от един отбор — казва Елла. — Разбира се, че ще ти помогнем.

Сбогуваме се с него и се изкачваме по стълбата на язовира. Заставаме на най-високата му част и вперваме взор надолу към долината и езерото. От другата страна се виждат шлюзове, които заприщват едно друго, много по-голямо езеро. Няма как да не си помисля, че това е метафора на чувствата, които изпитвам в момента. Пред мен лежи миналото ми, малко и далечно, осеяно с истинска касапница, заплашено да бъде наводнено по всяко време. Зад мен и зад останалите гардове е бъдещето, необозримо, но възпрепятствано от неестествени сили.

Обръщам се към Шест и я питам:

— Познаваш ли Джон Смит от Охайо? Той един от нас ли е?

Тя се усмихва широко.

— Да, познавам Джон Смит. Той е номер четири.

Хващам отдясно ръката на Елла и тази на Шест отляво и стоим там, с коси, развявани от вятъра около лицата ни. Елла вдига поглед към Шест и я пита:

— Може ли да отидем в Америка?

— Заклинанието е развалено. Не виждам защо да не бъдем всички заедно сега — повдига рамене Шест и обръща отново поглед към езерото долу.

Крейтън се присъединява към нас.

— Неприятно ми е да ви го кажа, дами, но това е затишие пред буря. Спечелихме твърде много битки, за да мислим, че сега ще се отпуснат. Ставате прекалено силни за тях и те ще хвърлят цялата си мощ срещу вас. Няма да има повече малки армии от няколкостотин воини и двойка тромави животни. Скоро техният господар ще бъде тук. Сетракус Ра.

— Кой? — питам.

— Сетракус Ра — клати глава Крейтън, — а не съм сигурен, че сме готови за него.

— В такъв случай е решено — казвам. — Отиваме в Охайо, за да бъдем с Джон Смит.

— Всъщност в Западна Вирджиния. Точно след две седмици — казва Шест.

— Не мисля, че това е разумно, все още не — казва Крейтън и тръгва. — Първо трябва да съберем останалите.

Шест върви след него.

— Това е чудесно, но нямам никаква представа къде може да са те.

— Аз имам — казва Крейтън, без да се обръща. — Знам също къде се намират нашите химери. Ако Сетракус Ра си мисли, че ще е му лесно, лошо му се пише.

Поемаме след него, правим първата стъпка от много други надолу, към отсрещната страна на язовира.