Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

3

Във въздуха витаеше онази тиха печал, с която се разделят хората, преминали заедно през много радости, надежди и… поражения.

— Нека да си го признаем: не успяхме — говореше Сеслав; мъчеше се гласът му да звучи делнично и спокойно, но в него се долавяха нотки на зле потиснати ридания. — Ние повярвахме, че е настъпил ден, пък то било само светлинка на свещ в черната нощ.

— Приказваш тъй — обади се Видул, — сякаш си започнал да мислиш, че тази черна нощ ще бъде вечна…

— А, не, приятели, това не! — възрази веднага войводата и личеше, че в това свое „не“ влага цялото убеждение на сърцето си. — Не! Ние се измамихме, че сега е бил краят на нощта, но че нощта ще има край — в това никога не бива да се съмняваме. Ще има! И ние ще дочакаме да съмне!

— Наистина ли ще дочакаме, Сеславе? — попита Гневота.

— Ще дочакаме! Дори и ако бог ни прибере, преди да изгрее денят на България, ние ще дочакаме да съмне чрез нашите синове. Важното е едно: да ги закърмим, тези наши синове, с вярата в неизбежното съмване и с непримиримостта към робството.

— Това беше излишно да го казваш — поклати глава Видул. — Българинът знае да търпи като вол, но вътре в себе, си никога не угася пламъчето на вярата и главнята на непримиримостта.

Умълчаха се. И през отворения прозорец до тях достигна един женски глас, който редеше някъде в селото:

… Не ми бил, мамо, орел в небето,

най ми бил, мамо, Сеслав юнака:

на мъка, мамо, цяр и лечител,

а на неправда — суров мъстител…

— Чувате ли, братя? — тихо изрече Видул. — Също и тази песен ще ни подкрепя, докато още трае нощта…

— За да дочакаме да съмне, трябва преди всичко да оцелеем — заговори отново Сеслав. — Разбирате ли, приятели? Със Страната без закони е свършено. Само след дни ромеите ще възстановят властта си тук. И ще я възстановят с огън и желязо. За Видул и изобщо за людете от Пастири не ме е страх, но…

— Така е, войводо. И нас не ни е страх. Ние винаги сме били непознати за ромеите, пък и те нямат сметка, знаеш, да ни премахнат от тази и без това обезлюдена земя…

— Прав си. Но останалите?

— Говори пръв ти, Сеславе — предложи Ботас, — та твоето решение да упъти и нас, да ни насочи в избора ни.

— Ние тръгваме на запад — отговори войводата. — Нали, мила? — В знак на съгласие Мартина протегна ръка и доверчиво я постави в неговата. — Не, не, не в чужбина, не ме разбирайте погрешно. Човек като вашия Сеслав предпочита сух комат, но в България, отколкото разкош и богатство сред чужди.

— Тогава какво значи „на запад“? — попита Ралф Рижия, докато с дясната си ръка облягаше лявата върху масата; след онова тежко нараняване тя, ръката му, оцеля, но остана суха и скована, безжизнена.

— Обясни им ти, Гневота. Ти знаеш по-добре…

Както му беше обичай, преди да заговори, Гневота поправи превръзката на лицето си.

— Едно време с моите „планински орли“ имахме сигурно укритие там, където Веригава се докосва до Средецкото поле. Чудно място е то, приятели! Бистри потоци се стичат от планината, долу, в равното, богата земя плаче за работливи ръце, а доще ли ти се дивеч — вземай лъка и влизай в гората. Всичко, всичко е наспорил там Господ! Дори, ако щете, и… свобода…

— Свобода ли? — трепнаха всички до един.

— Ами да, свобода. Видиш ли опасност, достатъчно е две крачки да сториш и дебрите на Веригава те спасяват от всякакъв поробител.

— И ти, Сеславе, нататък ли?… — обади се Видул.

— Слушайте, слушайте още! Продължи, Гневота!

— По време на „отмората“ Сеслав ми напълни торбата, със златици и ме проводи нататък. Откупих мястото, свиках най-добрите майстори от цялото Средецко поле и…

— Вдигна къща ли, Гневота? — засмя се Ралф. — Виж го ти, за пръв път чувам стар разбойник къща да гради…

— Не къща, а цяло село, приятели — отговори Сеслав. — Който пожелае, нека ме последва. За всеки от вас там има готов дом, покъщнина, пълни житници, че дори и добитък в обора.

— Ех, Сеславе, Сеславе! — прихна в смях Видул и се плесна по дървения крак. — Знаех те за предвидлив, ама чак пък толкоз!…

— Сега говорете вие — прикани ги войводата. — Идвате, нали?

Неочаквано за всички първият отговор дойде от Стамена:

— Аз ще дойда — произнесе тя с онзи безжизнен глас, присъщ й от гибелта на Братан насам. — И не за пълните житници и обори. Искам за себе си само едно — да се намери кътче за мене във вашия дом и залък хляб на вашата трапеза, за да доживея там до замомяването на Яна и Бояна и да видя възмъжали Нестор и Драгомир. Аз отдавна вече нямам друга радост извън тях…

Вместо да й потвърди с думи, Мартина се приведе към нея и я прегърна топло.

— Ще дойда и аз — каза Ботас. — Какво друго да стори един самотен алан, който няма родина зад гърба си и други приятели извън вас? Ще дойда, та поне да се намира с кого в тихите вечери да си приказвам за миналите славни времена.

— А ти, Ралф?

— Не се засягай, но аз няма да те последвам, войводо. Нито ще остана тук, Видуле.

— Да не си намислил да се върнеш във Вичина? — стрелна го с единственото си око Гневота. — Внимавай, Ралф. Ромеите няма да простят на онзи, който почти цяло десетилетие е следвал само на една крачка „Велизарий на злото“…

— Няма да се върна и във Вичина — поклати рижата си глава Ралф. После продължи със странно изражение: — Знаете ли, приятели, аз научих много неща от вас, българите. Много повече, отколкото вие предполагате. Любов към отечеството, вярност към приятелите, грижа за сънародниците… Тъй, както сега никой от вас не помисля да потърси щастие в чужбина… — Спря, защото му се видя някак си много сложен начина, по който започна. И завърши изведнъж: — С една дума, намислил съм пак да се поуча от вас и да се върна в моята стара Англия. Ще си родя там синове и пак като вас ще ги уча да обичат родината си… нищо, че сега на престола й са проклетите норманди.

— Дявол да го вземе, добре си го намислил! — похвали го развълнуван Гневота. — Но премислил ли си всичко, Ралф? Къде на края на света е твоята Англия…

— Няма да съм сам. И знаете ли кой ще дойде с мене? Вортаймър, ако още го помните.

— Как не? — рече Сеслав. — Вортаймър повече от нас виеше с вълците, но винаги си е личало, че дълбоко в душата си е чист човек. — Той помълча малко. — И аз ще кажа като Гневота, че добре си го намислил. Достойно решение е за мъж като тебе… макар че винаги ще ни липсваш…

— На мен ще липсваш още повече — обади се Ботас. — И не само защото от двайсетина години сме заедно Ралф. Просто бях започнал да си представям, че сега и на старини ще бъдем все тримата — аз, ти и Гневота.

— Аз ли? — искрено се учуди Едноокия. — Мигар някой си е помислял, че човек като бате ви Гневота ще се залови да оре и сее?

— Как? — трепна Сеслав. — Да не ти е скимнало да ни изоставиш?

— Аз ще събера отново моите „планински орли“, Сеславе, и ще се върна към стария занаят — да мъстя на поробителите. Докато стига до ушите ви, че тук или там е видяна сметката на някой кръвопиец, да знаете, че Гневота Едноокия е още жив. А престанете ли да чувате за мене, съберете се, кажете добра дума и пийте по стакан вино — нека това да е панихидата за душицата ми.

— Да чуем и тебе, Видуле.

— Аз моето вече го казах, войводо. Оставам си тук да върша онова, което вие ще вършите в Средецко — да уча синовете ни на вяра и непримиримост.

— А селяните?

— Всички сме на един ум. — Кметът на Пастири се засмя хитро. — Да ти кажа ли още едно наше общо решение? Ще прекръстим селото си.

— И какво ново име сте му избрали?

— Сеслав! — тържествено обяви Видул. — Да, да, тъй ще се казва селото ни нине и во века — Сеслав.

Всеки посвоему посрещна тези думи — най-развълнуван беше, разбира се, самият Сеслав, — само Гневота избухна в гръмотевичен смях:

— Кълна се в копитото на Сатаната — изрече задавено, — много ме бивало за кръстник! Нали помните, че това име, Сеслав, аз му го дадох? Ето, сега Видул ще назовава с него селото, а и онези, които съм оставил да пазят имота в старото мое леговище, знаете ли как говорят за своето селище? Сеславци, така са го нарекли…

Поприказваха още и се посмяха, но нито приказките им се услаждаха, нито смехът им идеше от сърцето — всички мислеха за близката раздяла. Когато вече се наканиха да стават, Сеслав изведнъж се плесна по челото:

— Ама чакайте бе, хора! Щях да забравя най-важното! — Той скочи на крака. — Ботас, Гневота, пък и ти, Ралф, елате ми помогнете!

Не разбраха думите му, но го последваха навън. Сеслав грабна една кирка и с нея откова хоризонталната греда, която от години служеше за коневръз пред къщата му.

— Хайде — каза, — да я вдигнем дружно!

Наловиха се четиримата за гредата, но едва я внесоха — така дяволски тежеше това парче дърво. Сеслав улови отново кирката и с няколко удара начупи гредата. От вътрешността й изтече поток от злато — византийски номизми, венециански дукати, западни франкове, че и ненасечени в монети слитъци…

— Златото на Нестор — обясни Сеслав простичко.

Дълго никой в стаята не проговори — бяха занемели при вида на купчината злато. После изведнъж Видул прихна да се смее:

— Слава на Господа вседържителя и на всички светци! — изрече на скоропоговорка, както му беше привичката. — Ако видеше това злато, Ълфин Риса щеше да се обърне в гроба си. Да си върже той коня на гредата, а да не помисли, че…

— Идеята беше на дядо Нестор, нека е мир на праха му — каза войводата, докато с шепи разделяше купчината на пет приблизително равни части. — Той пожела да го скрием така, всъщност оставено пред очите на всички, та затова никому да не хрумне… — Изправи се и посочи златото. — От името на дядо Нестор обявявам, че ние, петимата тук, сме негови наследници. Вземете дяловете си, приятели.

Измина доста време, преди някой от другите да помръдне — алчността нямаше място в душите на тези мъже.

— Да, ще взема единия дял — пръв наруши новото мълчание Видул. — Но не за себе си, аз нямам никакво право на него. Ще го взема за селото. — И допълни с беззвучна усмивка: — За село Сеслав…

— Ще взема дял и аз — каза след него Ралф Рижия. — С него двамата с Вортаймър ще си платим кораба до Англия. А каквото остане — то ще бъде за сънародниците ми.

— Ти, Ботас?

— Щом ще бъда с тебе, аз не се нуждая от злато…

Ралф му подмигна закачливо:

— А помниш ли, когато Сеслав и дядо Нестор ни приканваха да вземем участие в похода за свобода? Помниш ли думите си, а?

— Помня ги. И твоите помня. — Аланът се извърна пак към войводата. — Много вода изтече оттогава, Сеславе. И много неща ни научихте вие, българите… Та, казвам, злато аз не желая. От сърце го подарявам на децата ти. Нека то послужи за замогването на Драгомир и Нестор и за зестра на Яна и Бояна.

— Аз пък още по-малко се нуждая от злато — с безразличие вдигна рамене Гневота. — Колкото ми потрябва, аз си го вземам от ромеите. — И съобщи решението си: — Ще подаря моя дял на русите от Тмутаракан. Нека го приемат те в памет на онзи наш незабравим приятел, който наричаше сам себе си Егорушка.

— И който проля кръвта си за нас, българите — допълни Сеслав. И за да разсее новата мъка, която се сгъстяваше около тях, предложи: — Е какво, да ставаме, а?

След час вече се бяха натоварили по конете и каруците. Цялото село излезе да ги изпрати чак до онази местност, която наричаха Остър меч. Когато се разделяха, всички — пътници и изпращачи — бършеха очи.

— Не плачете, приятели — каза вместо прощална реч Сеслав. — Не трябва! Защото сега над България е нощ, на ние ще дочакаме да съмне.

И всички повториха след него като заклинание — Ще дочакаме да съмне!…

Керванът бавно потегли по пътя, който се виеше през гората. Последен яздеше Сеслав; на хълбока му се полюшваше онзи меч, с който предците му и той бяха воювали за България. Войводата се бе извърнал на седлото си и докато да го закрият дърветата, все размахваше за сбогом една теменужена свилена кърпичка…