Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

2

Седмица по-късно двете войски се срещнаха при малката крепост Белятово[1] и се разположиха на стан на десетина хвърлея със стрела една от друга. Не бързаха да се вчепкат в решителна битка; привидното им бездействие, продължило три нощи и два дни, византийската хронистка Ана Комнина по-късно обясни с това, че „ромеите се бояли от многобройността на скитите (така нарича тя смесената печенежко-славянска войска), а скитите — от ромейските ризници, знамена, лъскави облекла и от отражаващия се от тях блясък“, но истината е по-друга — Григорий Пакуриан и Николай Врана изчакваха от юг последните си подкрепления, а Нестор пък от своя страна искаше те да построят бойния ред на войската си, та по него да разгадае плановете им и едва тогава да вземе своето решение за сражението.

В ранното утро на третия ден съгледници донесоха на Сеслав, че откъм ромейския стан се долавя шумът на голямо раздвижване. Войводата излезе при най-предните постове, лично разузна обстановката, а после препусна назад към онова хълмче, което Нестор бе избрал за свое наблюдателно място. В подножието му срещна Валцар — същият онзи Валцар, който така бляскаво се бе проявил в първия поход на Сеслав, — когото Татуш бе прикрепил към съюзника и съветника си.

— Тук ли е Нестор? — попита войводата, като скочи от седлото.

— Горе в шатрата си — посочи му Валцар. — Бръсне се.

— Какво? — облещи очи българинът.

— Точно така, Сеславе. В последните три дни и три нощи Нестор не е заспивал дори за час. А преди малко, когато му съобщиха, че Пакуриан най-сетне е решил да нападне, заповяда да му донесат чисти дрехи и да му пратят бръснар. Горе ще го намериш в ръцете на бръснаря…

Но печенегът не позна. Когато войводата се изкачи на хълмчето, Нестор тъкмо излизаше от шатрата си — в празничен кафтан, прясно избръснат, с нещо ликуващо в тъмната синева на очите.

— Не се учудвай — отговори той на неизречения Сеславов въпрос. — Днес е наистина голям ден за мене, най-големият в живота ми. Представи си само: седемдесет години да се готвиш за него, да претърпиш безброй унижения, хиляди пъти да се издигаш до върховете на надеждата и после да се сриваш в пропастта на пълното безверие, докато най-сетне да видиш — старецът посочи с ръка към ромейския стан, — че денят е дошъл — не е ли това най-светъл празник, Сеславе? И може ли човек да го посрещне делнично — раздърпан и брадясал?

Млад и — поне все още — чужд на по-сложните изживявания и по-отвлечените разсъждения на Нестор, Сеслав беше по-непосредствено обвързан с днешния ден. Думите за големия празник и за представителността на облеклото минаха сега покрай ушите му и той пристъпи направо към онова, което пряко го занимаваше:

— Виждам, донесли са ти какво става при ромеите.

— Разбира се.

— Раздават им първата храна и по друнги ги извеждат от стана. Няма да минат дори три часа, дядо Несторе, и ще ни нападнат.

— Нали именно затова се радвам? След три часа ще започне развръзката, която чакам седем десетилетия.

— Само това ли ще ми кажеш? — с нотка на упрек подметна Сеслав.

— Другото аз вече съм го казал — не се засегна старецът. — Трябва да си се разминал с вестоносеца ми. Чуй!

Войводата се заслуша. Откъм разположението на неговата дружина се носеха познатите му шумове на войска, която се стяга за битка.

— Така е и при другите, синко. Та не се страхувай, ромеите няма да ни сварят неподготвени. — Под веждите, прилични на надвиснали от покрива снежни възглавници, очите на дядо Нестор продължаваха да греят с мек блясък. Нищо по свежото му лице или изправената снага не издаваше трите безсънни нощи, които бяха зад него. — Ще дойдеш ли да разузнаем заедно и да определим нашия боен ред? — запита. — Две глави мислят винаги по-добре от една.

— Иска ли питане?

Преходите с войската дядо Нестор изминаваше в удобна колесница. Сега обаче поиска да му доведат кон и още начина, по който се метна на седлото, показа, че не е новак в ездата. Сеслав, а също и Валцар се присъединиха към него и скоро тримата в равномерен тръс се отправиха към южния край на онази китна котловина под твърдината Белятово, която Ана Комнина в летописа си нарича „ливада, покрита с ароматични красиви цветя“. Стигнаха докъм средата, позакриха се зад някакъв шубрак и се изправиха на стремената. На около хиляда крачки пред тях комеси и декархи тичаха наляво и надясно, крещяха с пълен глас заповеди и ругатни и с тях подреждаха облечената в мед и желязо войска. Мярнаха се и двама ездачи с позлатени шлемове и пурпурни наметала — Врана и Пакуриан не отсъствуваха от своите места.

Повече от час тримата наблюдаваха подреждането на ромеите и лицето на Нестор все повече просветляваше.

— Да се върнем! — предложи той по едно време. — Можем да започнем подреждането и ние.

— Ти като че ли вече имаш план за битката — подхвърли му Сеслав, докато препускаха назад.

Старият човек кимна.

— Даже мога да ти кажа отсега кое ще доведе погрома на ромеите.

— И аз съм любопитен, господарю — обади се Валцар.

— Ще бъдат победени от спомена за позорното бягство на Татуш в битката — доколкото изобщо е имало битка — край Веригава.

— Когато Григорий Пакуриан с пет стотици воини едва не ни натика в Дунава? — учуди се печенегът.

— Точно за тогава говоря — потвърди Нестор. — Но имайте още малко търпение, като отидем при Татуш ще обясня всичко.

И той наистина го обясни. Ромеите се подреждаха в две големи групи почти без междинно ядро; този доста лекомислен строй бе подсказал на Нестор две неща: Врана и Пакуриан очакваха бързо и безславно оттегляне на печенежката войска още преди да има истински сблъсък — както при Веригава преди година, — та бяха избрали боен ред не за пробив в строя на противника, а за обхващане на крилата му и после за смазването му като орех между зъбите на стоманени клещи.

— Разбирате ли? — каза той със заразителна самоувереност. — Те са така сигурни, че ние, цялата ни бойна редица, ще побегнем при самото появяване, та не са се постарали да укрепят, както трябва, центъра си.

— И какво предлагаш? — попита Татуш.

Планът на Нестор предвиждаше в средата на подреждането им да заеме място дружината на Сеслав („… като най-подготвена за битка против редовна византийска войска“, вметна на това място, за да превари някакви докачени самочувствия), вляво да бъдат половината печенеги под началството на Татуш, а вдясно другата половина със Сача начело. На двете крила той поставяше само една цел: да удържат началния удар на ромеите. Сеслав обаче трябваше да тръгне в насрещен напад, да сломи разредения център на византийската войска и да я раздели на две, без връзка между двете половини. Тогава да обърне дружината си надясно и наляво — така че не печенегите, а ромеите да попаднат като в две орехотрошачки.

Никой не се противопостави на този план. Само уточниха някои подробности и местата на Нестор, Татуш, Сача и Сеслав по време на битката и всички се пръснаха да подреждат войските, си за сражението. Докато се разотиваха, Нестор отново успя да остане за малко насаме с младия българин.

— Сигурно ти е ясно, Сеславе, че нещата няма да се развият така по мед и масло, както беше на думи — заговори той откровено. — Преди всичко друго трябва да очакваме, че и двете крила няма да удържат напора на ромеите и ще се огънат.

— И ще се разбягат? — с лека тревога запита Сеслав.

— Няма да успеят. — Нестор показа горите, които обграждаха котловината на Белятово. — Тази преграда ще им попречи. Но че ще отстъпят, за мен това е сигурно.

— И тогава?

— То няма да промени общия ход на битката, Сеславе. Даже, ако искаш да знаеш, ще подпомогне нашата победа. Не, не, не си ме разбрал погрешно — слабостта на печенегите ще стане наш съюзник… стига ти да преломиш бойната редица на ромеите.

— Обясни по-подробно, дядо Несторе — помоли войводата.

— Представи си това поле след два часа. Когато прекършиш центъра на гърците, ти, поради отстъплението на печенегите, няма да се озовеш встрани, а в тила на двете им крила. На кого смяташ да повериш вторичния пристъп срещу отрядите на Врана и Пакуриан?

— Когато те слушах в съвета, помислих за себе си и Братан.

— На твое място бих се спрял на Егор и — старецът се поусмихна — моя бивш враг Гневота. Запази за себе си общото ръководство, Сеславе. А задръж Братан за в случай… Е, няма защо да те щадя като момченце. Задръж Братан, за да те замести, ако с тебе се случи нещо. Както бих искал ти да ме заместиш, ако с мен се случи нещо, преди да е изтекъл този най-личен ден на живота ми. — Той махна с ръка, сякаш да прогони тази представа. — Да ти дам ли един последен съвет, синко? Когато подредиш дружината си, най-отпред постави разните узи, печенеги и кумани, които са се присъединили към нея.

— Но те са най-слабата й част! — възкликна младежът.

— Именно затова, Сеславе, именно затова. Ромеите ще видят тях и няма да се побоят за центъра си. Но ти помни едно — не смажеш ли този техен център, тук, пред Белятово, ще бъде гробът и на войската ни, и… на мечтата ни да възкресим България. А сега ела да те благословя, синко!

Сеслав се отпусна на колене пред него. Старият човек го прекръсти, а после обгърна раменете му в ласкава бащинска прегръдка.

Бележки

[1] Белятово — крепост, която се е намирала не много далеч от Пловдив на север в планината, но точното й място не е установено.