Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 19 гласа)
Сканиране и начална корекция
etsatchev (2011)
Допълнителна корекция
kalinach (2013)
Допълнителна корекция
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Мечът на непримиримите

Редактор: Георги Величков

Художник: Стефан Марков

Худ. редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Пегров

Коректор: Александра Хрусанова

Издателство „Български писател“

ДП „Т. Димитров“ — София


2

Нестор проследи с поглед излизащия прислужник и каза:

— Странно. Ако го бях видял другаде, бих си заложил едното око, че може да е всичко друго, но не и слуга…

— Братан ли? — вдигна очи от чинията си Бранислав. — Щеше да си опазиш окото, благороднико. Братан наистина не е слуга. И ако сега прислужва, то е, защото един твой сънародник се погрижи да остави това имение без слуги, без земя, без всичко.

— Разкажи малко повече, любезни домакине — примоли се Мартина и, както винаги през този ден, гласът й припомни на Бранислав хор на хиляда птички.

— Всъщност няма нищо особено за разказване — започна той. — Братан е войник, такова е истинското му занятие. И майстор на меча. Вие преди малко похвалихте умението, с което съм се справил с вашите нападатели. Това умение дължа изцяло на Братан.

— Нали говореше за баща си? — отново се обади младата жена.

— Баща ми ме научи на всичко друго — на ловкост, издръжливост, пъргавина, езда, стрелба с лък и копие, — но владеенето на меча е заслуга на Братан. И нищо чудно — от баща ми зная, че когато е бил на моите години, той е бил майстор на меча, какъвто втори е нямало на целия полуостров. Аз съм само негов ученик. Той е вече позастарял и в учебните ни боеве лесно се уморява, но в майсторството все още е учителят, а аз — ученикът.

— И защо такъв славен боец прислужва на масата?

Този път Бранислав поразмисли върху отговора си.

— Войната му е отнела всичко: дом, жена, челяд, скътана парица. Баща ми го приюти у нас. И с годините той стана нещо като член на нашето семейство.

Новото появяване на Братан прекъсна разказа му, та не се разбра дали той изобщо бе имал намерение да го продължи, или щеше да го свърши дотук. Бившият войник поправи пламъка на свещите, доля вино в стаканите, после попита с поглед своя млад господар за нужда от нещо друго и като получи отрицателен отговор, все така тихо се оттегли.

— Всъщност аз помислих, че ще разкажеш друго — след кратко мълчание поде отново Нестор. — За този мой сънародник, който ограбил имението ти.

— Кефалията[1] на Вратица[2] — мрачно произнесе Бранислав. — Един разбойник в тогата на държавен служител, пред делата на когото днешните ваши нападатели са момченца, които получават първото си кръщение.

Сянка от усмивка се хлъзна по устните на Нестор и веднага изчезна отново.

— И какво е сторил този забележителен служител на императора?

— Нещастието ни е, че като минаваше по тези места, хареса нашия имот. А да хареса имот и да протегне лапа към него е равнозначно за кефалията. Първо, разбира се, предложи да го купи. Но парите, които даваше, бяха горе-долу колкото цената на едни сандали. Баща ми естествено отказа. Тогава той обърна другия край. Захвана се една въртележка — измислени данъци, съд за някакви неплатени даждии, заваляха глоби като градушка… И преди месец всичко, без този покрив над главите ни, стана собственост на кефалията. Пък, както е думата, нещастието води нещастие. Баща ми…

— Изкажи се — подкани го Мартина. — Какво стана с баща ти?

— Не издържа — глухо продължи Бранислав. — Сърцето му не устоя на неправдите. И сега е там, горе…

Тежко мълчание изпрати тези думи на младия човек. Можеше да се помисли, че сянката на Драгшан бе заела място между тях и присъствието й сковаваше умовете и езиците на тримата. Най-сетне Мартина се размърда на стола си и бавно се изправи.

— Продължете да си приказвате по мъжки — рече. — Премеждията и умората ми дойдоха твърде много като за един ден.

Бранислав я изпрати до стаята й. Кой знае защо, краката му леко се преплитаха. Пред вратата бързо и сдържано й пожела лека нощ, после се върна в трапезарията. В негово отсъствие Нестор се бе преместил в ъгъла до незапалената камина, като бе взел двата стакана — неговия и на домакина — със себе си. Бранислав се настани срещу него.

— Ако не е мъчително за тебе — заговори старецът на своя плавен и напевен гръцки, — бих те помолил да продължим разговора.

— Мъчително беше преди три недели — сви рамене Бранислав. — Да видиш баща си, мъж — планина, да се улавя за сърцето и да се поваля в краката ти. И защо? Заради една пуста алчност и неправда…

— Разкажи ми нещо повече за баща си.

За втори път днес Бранислав внимателно прецени думите си, преди да отговори.

— Няма много за разказване. Имотен човек, макар и не от най-имотните. Не е тукашен, но и аз не знам откъде е дошъл да се засели по тези места. Силен за десетмина, с име на справедлив и честен. Това е.

Този пресят през най-гъсто сито разказ беше верен, но прекалено беден, за останалото Бранислав реши да се покаже благоразумен и да го запази за себе си. Защото прецени, че то няма да породи особен възторг в един византиец и при това не какъв да е византиец, а от най-близкия кръг около императора.

Родът на Бранислав се помнеше от прадядо му Драгшан. Онзи Драгшан, който наред с Ивац, Никулица, Кракра и Димитър Полемарх беше от най-верните войводи на цар Самуил. Същият Драгшан, който на два пъти бе пленяван от византийците, женил се бе за техни благородни девици, приемал бе да бъде обсипван с богатства и милости и въпреки това и двата пъти бе бягал от позлатеното си пленничество в Солун, за да се връща при своите и при Самуила, и на края — някъде към 1010-та година от Христа — да загине под неговия пряпорец. Бранислав, синът на стария Драгшан, бе минавал за дясна ръка на Петър Делян и бе загубил живота си за свободата на България едновременно с него. Вторият Драгшан, когото Бранислав така пестеливо описа, беше преценил, че сега за сега българското племе трябва да съхрани силите си, за да е готово за следващата схватка с поробителя. Той се пресели по тези места в северните предпланини на Веригава[3], в полето, през което Средец[4] се свързваше с Бдин[5] на север и с Ловеч и Велики Преслав на изток, където никой не го познаваше, закупи земя, вдигна дом и се отдаде на мирен труд и на възпитанието на сина си. Но щом като преди единадесет години Константин Бодин развя отново знамето на въстанието[6], той беше един от първите, които се наредиха под него. Случи се, че ромеите не научиха за участието му, та след неуспешния край на бунта той можа да се върне при земята и сина си, за разлика от верния му Братан, който именно в това въстание бе загубил всичко. Вижда се — не беше Бранислав от такъв корен издънка, че да се похвали с него пред един византийски велможа.

— Странно е — замислено произнесе Нестор, — че такъв мъж се е оставил да бъде надвит и погубен от изрод някакъв като този кефалия. — После поясни думите си: — Защо не е потърсил закрила и справедливост от държавата?

— Шегуваш ли се, благороднико? — разсмя се Бранислав. — Та нали за нас, тукашните, кефалията на Вратица е олицетворение на държавата?

— Не може да е олицетворение, щом в същата държава има люде с по-висок сан от него, които биха се разтревожили много, че един служител на императора се е пооблагодетелствувал за сметка на някакъв си поробен българин? — продължи да се присмива младежът.

— И все пак в тази страна има закон! — не се предаваше Нестор.

Смехът застина върху Браниславовото лице. Той изгледа продължително госта си и каза тъжно — укорно:

— Благороднико, благороднико, стар си и вероятно мъдър, но има една мъдрост, която все пак ти е убегнала.

— Любопитен съм да я чуя.

— Ето я. Ако си грабен от разбойник или шайка разбойници, тогава държавата може да те закриля със своето оръжие — закона. Но ако шайката разбойници държи в ръцете си самата държава, тогава законът е само едно оръдие на тази шайка, за да смъкне и кожата от гърба ти.

Византиецът взе стакана си, но не отпи от виното, а само го повъртя из ръцете си. Личеше, че печели време за размисъл върху чутото.

— Би трябвало да те попитам дали не те е страх да говориш така пред първия вестарх на императора, но няма да го сторя — то би означавало аз сам да смятам себе си един от шайката разбойници. И тъй като не се имам за такъв, ще те попитам съвсем друго. Знаеш, че съм ти задължен. Смяташ ли, че с властта, която притежавам, мога да направя нещо за поправяне на несправедливостта, която семейството ти е изпитало? Излишно е да ти напомням, че по власт кефалията на Вратица не е нищо повече от един червей в сравнение с мене.

— Само ако имаш силата да върнеш и баща ми от гроба — каза Бранислав. — Иначе не желая нищо.

— Позволено ли е аз, пришълецът, да ти задам един последен въпрос? Да? Ти си без земя, без средства, без работници, изобщо без нищо. Какво смяташ да правиш занапред?

— Имам меча си, благороднико, а ти се увери, че в моята ръка той значи нещо. Ще напусна този злочест за мене край и ще се отправя на запад. Чувал съм, че там за хората на меча има поле за преуспяване — ще потърся щастието си и аз. — И след малко допълни: — Е, не веднага, разбира се. Имам да разчистя някои сметки, преди да изоставя родния край.

И двамата знаеха, че намекваше за кефалията на Вратица, но Бранислав не го спомена, а старият човек не зададе излишен въпрос.

— Пожелавам ти успех! — каза Нестор и вдигна чашата си.

— Пожелавам си го и аз — вдигна своята и Бранислав.

Бележки

[1] Кефалия — управител на голям град, който имал функциите и на управител на околността, обединяващ в себе си административната, съдебната и военната власт.

[2] Вратица — Враца.

[3] Веригава — старославянското име на Стара планина.

[4] Средец — София.

[5] Бдин (Бъдин) — Видин.

[6] Въстанието на Георги Войтех и Константин Бодин е избухнало в 1072 година. Следователно началните събития от книгата следва да се отнесат към 1083 година.