Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

3

Понесоха се с бърза езда на север, но не бяха още преполовили пътя до Сливен, когато Сеслав даде нова заповед — да се отбият надясно и да се отправят на юг, като опишат голяма дъга около Диампол. Неговото решение почуди почти всички от хората му.

— Защо, войводо? — попитаха го неколцина. — Андроник ще вдигне страшна сила подир нас, а ние ще се наврем направо в ръцете му…

— Поставете се за малко на мястото на Андроник — търпеливо обясни Сеслав — и мислете така, както навярно мисли той в настоящата минута. Какво според него ще предприемем ние? Ясно — ще хукнем по явни или тайни пътища към Малка Скития, за да се спасим от отмъщението му. А в такъв случай какво пък ще предприеме той?

— И това е ясно — отговори вместо него Валцар. — Ще пусне подире ни по-бавна, но силна и въоръжена до зъби войска, а най-бързите си ездачи ще проводи до дуксовете[1] и кефалиите на Крън, Сливен и другите планински крепости с искане да завардят всички проходи.

— Точно така — поздрави го Сеслав. — И затова най-сигурното място за нас е там, където най-малко ни очакват — в хълмовете, които са непосредствено до Диампол от южната му страна. — Той се позасмя и извади и поразмаха списъчето от джоба си. — Пък и пътят ни е нататък, момчета…

Послушаха го. И не сгрешиха — не само че никаква потеря не ги обезпокои през този ден, но те самите устроиха засада и заловиха пет конника, които излязоха от Диампол и в умерен тръс се отправиха на юг. Както предполагаше Сеслав, така се и оказа — петимата носеха към Цариград доклада на кефалията за случилото се през тази нощ. Като внимаваше да не го повреди, Сеслав отлепи печата.

За разлика от Стронгил, Андроник Вугиан не се бе увлякъл в прекомерни лъжи и в общи линии бе предал случката вярно. Писмото му съдържаше само една лъжа и едно премълчаване: лъжата — че е бил подмамен от някакви документи на мнимия комес, а премълчаването — че е бил съден и осъден за престъпленията си, а не просто така бит и ограбен, както излизаше от (продиктуваното от него писмо продиктувано, защото, както знаем, той, поне засега, не бе в състояние да пише сам).

Сеслав доста поразмисли по това писмо, докато му хрумна блестяща идея. Той затвори пратениците на диамполския кефалия в един крайпътен параклис, отново маскира своите печенеги и узи като пленници и във весел галоп ги поведе към втория град от своя списък — Проватон[2]. Имаше той в Проватон друга сметка за уреждане — с дукса Исак Акаласевс. Онзи Исак Акаласевс, който пък се бе прочул с това, че под името десятък събираше точно половината от добива на селяците българи, а на онези от тях, които възроптаваха или се опитваха да укрият дори само торбичка жито за хляба на децата си, жигосваше на челата надпис „крадец“.

В Проватон те влязоха на следния ден около обед. Проникването и настаняването им бе улеснено от една случайност — дуксът същата сутрин бе отишъл да търси прохлада и развлечение (минаваше за страстен риболовец) в разкошната си вила край Тонзос. Кастрофилаксът, който го заместваше, след като видя писмото с печата на Андроник Вугиан, не зададе много-много въпроси, пък и пожела да се покаже гостолюбив и човек със замах пред своя равен по длъжност — на него Сеслав се представи като кастрофилакс на Диампол.

По настояване на Сеслав съобщиха на Исак Акаласевс за пътниците, които щяха да пренощуват в неговата крепост. Младият войвода не поръча да го повикат, но се надяваше, че дуксът ще дойде и неповикан — надали би изпуснал той възможността да чуе как този проклетник Сеслав е измамил кефалията на Диампол. За втори път през този ден Сеслав се показа добър познавач на човешката душа: дуксът заряза всичко и се върна в Проватон.

Исак Акаласевс беше на около четиридесет и пет години, пълен и безкрайно суетен; не беше необходимо много наблюдателно око, за да се види, че боядисва косата си. Като се върна от вилата, той не заразпитва веднага кастрофилакса на Диампол, а само пожела да надникне в тъмницата, за да видел с очите си „главорезите, с които този бич за империята, Сеслав, безчинствува в градовете на по-лекомислените управители“ (защото младият войвода представи печенегите и узите от своя отряд като пленници, заловени от стражата на Диампол по време на схватката). Не зададе той никакви въпроси и по време на вечерята, докато другите първенци на града бяха още на масата — пред тях той държеше да се представи над обикновеното човешко любопитство. Но щом останаха само двамата със Сеслав, дуксът — както беше думата по онова време — веднага развърза торбата с въпросите. Мнимият кастрофилакс на Диампол му разказа една как да е скалъпена история, но тя не задоволи суетния интерес на дукса.

— Просто не мога да си представя — повтори той няколко пъти с многозначително натъртване, — как е възможно шепа хора да овладеят яка крепост…

Сеслав се престори, че не разбира намека му.

— Не искам да преувеличавам личните си качества, господарю, но все пак дръзвам да твърдя, че ако тази нощ не бях изпратен по работа в Топлицос[3], срамните събития в Диампол никога нямаше да…

— Знам, драги, знам — прекъсна го Исак, който никак не се вълнуваше притежава ли кастрофилаксът на Диампол качества, или не. — И все пак е просто необяснимо.

Гостът замислено отпи няколко глътки от чашата си.

— Мога да ти покажа ход по ход действията на този бич на империята, както ти благоволи да го назовеш, господарю — бавно и неохотно произнесе той.

— Ще ми доставиш истинска радост, драги. И обещавам ти, няма да съжаляваш за това.

— Благодаря отнапред, щедри господарю. — Сеслав се постара в гласа му да се долови пробудена алчност. — Но ще ми бъде трудно. Нали ти казах — разбойникът се погрижил първо да приспи охраната…

Пийнал беше Исак, та, както се казва, морето му се виждаше до колене; плесна той с ръце и заповяда на появилия се главен иконом всички слуги и стражи на двореца да се съберат в големия склад и да не си показват носа оттам преди изричната негова заповед.

— Ето, приятелю — възбуден от нетърпение рече той на младия сътрапезник. — Не е ли сега, все едно че хората са упоени?

Мнимият кастрофилакс на Диампол за последен път прояви колебание, после бавно се надигна:

— Нека бъде твоето, Исак Акаласевс. Щом толкова настояваш да преживееш онова, което се е случило на твоя събрат Андроник… Да започнем с това: ти трябва да си представиш, че аз не съм кастрофилакс, а самият Сеслав, преоблечен като комес от гвардията на нашия сияен господар.

— Така да бъде, „Сеславе“ — изкиска се дуксът.

Сеслав го поведе надолу. Пътем се увери, че слугите и стражите са изпълнили заповедта на управителя и за всеки случай превъртя ключа на склада. После двамата с Исак, като си осветяваха пътя със свещи, отидоха до тъмницата. Егор и още трима от лъжевоините на Андроник, които пазеха пред вратата, се изпъчиха в церемониални пози и отдадоха чест.

— Отворете! — заповяда Сеслав.

Ключалката щракна зловещо и вратата с протяжно скърцане се отвори. Българинът въведе дукса. От смрадливата слама, струпана до отсрещната стена, се надигнаха седем-осем печенеги и узи.

— Момчета — каза им войводата, — господство му желае да му покажем как е била превзета Диамполската твърдина. Хайде!

Затворниците в един миг се преобразиха. Те отърсиха от себе си сломеността и всички външни белези на отчаянието, разкършиха силните си снаги и — най-важното! — измъкнаха скритите под дрехите криви печенежки мечове. При вида на толкова въоръжени мъже, които приближаваха към него съвсем не като комедианти, Исак Акаласевс се уплаши, боядисаната му коса щръкна като гребен на петел. Озърна се. И онова, което видя, съвсем не го успокои — стражите бяха нахълтали в килията и гигантът Егорушка запълваше цялата врата. Дуксът извърна към мнимия кастрофилакс побледнялото си лице:

— Какво ще рече това, драги?

— Ще рече, Исак Акаласевс, че представлението свърши и започва действителността. Съветвам те да постъпиш по-умно от кефалията и да се примириш с мисълта, че си в ръцете на истинския Сеслав, без да трябва тази мисъл да ти бъде набита в главата от джелатите.

Дуксът постоя така, зашеметен и объркан, сякаш си превеждаше ясните думи на младия човек, после изду гърди и нададе вик за помощ. Впрочем до вик не се стигна — едва отвори уста и великанът Егор, който през цялото време зорко бе дебнал неговите действия, стисна с една ръка врата му, а с другата натика топка парцали между зъбите му. Печенегите, пъргави като маймуни, не чакаха подкана, ами за минута го овързаха като пашкул.

— Трябва да признаеш, че дотук изпълних обещанието си — каза войводата. — Ще се увериш и докрай, че Сеслав държи на своята дума. — После се обърна към хората си: — Замъкнете го горе, момчета. Миризмите тук не подхождат на неговото изтънчено обоняние…

Преместиха се пак горе, в разкошната работна стая на дукса, а там вече ги чакаше Братан.

— Погрижи ли се?… — започна Сеслав, но Братан го изпревари:

— Всичко е наред, войводо. На портата и стените на двореца са наши стражи.

Младият мъж, изглежда, забеляза нещо нередно в думите или вида му, защото попита:

— Какво ти е, Братане?

— Не се грижи сега за мен, войводо. После ще ти обясня.

— Тогава да не губим време — кимна младият мъж и седна. Старият войник и Егор се настаниха от двете, му страни. — Ще отговаряш ли на въпросите ми — попита той обезумелия от страх дукс, — или да изтръгна със сила истините от устата ти?

Исак Акаласевс така бързо заклати глава утвърдително, че вратните му прешлени изпукаха.

— Освободете устата му! — заповяда Сеслав.

И съдът започна. Управителят на Проватон също си бе водил някакво списъче. Когато го имаше в ръцете си, Сеслав не прояви толкова интерес към имотите и парите, които той по нечестни пътища е измъкнал от подвластните му българи, колкото към броя на нещастниците, несправедливо получили позорния печат „крадец“ на челата си. Пресметна и цифрата го потресе: сто шестдесет и трима!

— Обещах ти да споделиш докрай съдбата на твоя побратим — отсече, след като се посъветва с помощниците си, Сеслав; лицето му бе загубило своя весел и сърдечен израз, тъй присъщ на младостта, и изглеждаше като издялано от сив гранит. — Ще я споделиш, Исак Акаласевс, и даже ще получиш връхнина. По заслуги…

— Не ми вземайте всичко! — проплака дуксът.

— О, за какво се е загрижил? — с погнуса процеди Братан.

— Няма да ти вземем всичко — със същото каменно лице се съгласи Сеслав. — По-голямата част от богатствата си ти си превърнал в скъпоценни камъни и перли, а ние нямаме вещ човек, който да ги оцени. Затова решихме да ти отнемем трите четвърти от тях.

— Всевишни боже! — жално възкликна Исак и очите му се напълниха със сълзи.

— … понеже все пак допуснахме, че останалата четвъртина може да са от платата ти или от друго честно припечелване. За сто шестдесет и тримата нещастници, които си поругал, ще получиш сто шестдесет и три удара с камшик. — Младият войвода усети някакво поклащане до себе си и се извърна. — Братане?

— Продължавай — рече му запитаният. — После ще говорим за мене.

— А обещаната горница е — завърши Сеслав, — че ще станеш лика-прилика с жертвите си. Утехата ти нека да е тази, че за тебе то ще бъде заслужено и според делата ти… Водете го!

Дуксът отново се опита да привлече вниманието на подчинените си с викове, но парцалът в миг се озова повторно в устата му.

… Когато половин час по-късно Сеслав с хората си изчезваше от двореца, Исак Акаласевс бе получил наградата за своите безчовечни дела: нашарен бе до кръв с камшика, а на челото му бе жигосан същият печат, който толкова пъти бе използувал срещу невинните — „крадец“!

* * *

Още докато чакаше Исак Акаласевс да се върне от вилата си, Сеслав бе забелязал една особеност на двореца му — той опираше на външната крепостна стена, — която за пътя отвътре навън правеше излишно всякакво сражение при портата. Те завързаха едно здраво въже горе и безшумно, като се опираха о стената, се спуснаха долу. Не можа да се спусне благополучно само Братан; едва беше стигнал до средата на височината, когато дланите му се отлепиха от въжето и той със сподавен вик падна в ръцете на другарите си. Качиха се на конете (Сеслав благоразумно ги бе оставил „на паша“ извън крепостта), натовариха и примрелия Братан и изчезнаха в тъмнината.

Когато бяха на достатъчно разстояние от Проватон войводата спря хората си и се наведе над стария войник. Братан се бе посъвзел.

— Сгрешихме, господарю, не биваше да идвам с тебе — изговори той с мъка. — Не е за моите години и за разклатеното ми здраве да съм участник в поход като твоя.

— Какво ти е, Братане?

— Старата болест, господарю. Жестоките болки в кръста, огъня по цялото ми тяло… Оставете ме в някое скрито място, но край вода и продължете пътя си. Надвие ли ме болестта, нека там да си изгния. А оправя ли се, ще се срещнем отново в Дръстър.

— Не можеш да останеш сам! — решително отхвърли тази мисъл Сеслав. — Ще оставя с тебе и Егор. Двамата по-лесно ще се справите.

— Не е справедливо да се лишиш от Егор в похода, пък и него да лишиш от дяла, който ще му се падне от плячката.

— Ще взема за помощник Валцар, той доказа, че е находчив и се оправя светкавично във всякаква обстановка. Пък за вашите дялове — твоя и на Егор — ти не се грижи.

Братан понечи да се възпротиви, но войводата не пожела да го слуша повече. Поприказва с русина и както очакваше, Егор на часа и с готовност се подчини на решението му. Пренесоха болния Братан до една рекичка, приток на Тонзос, оставиха храна и завивки, вързаха наблизо конете им и се сбогуваха с двамата мъже.

Зората едва посипваше с розов прашец изтока, когато Сеслав вече се бе понесъл отново с малкия си отряд по избрания път.

Бележки

[1] Дукс — управител на по-малък град. (Сравни кефалия.).

[2] Проватон — гр. Провадия, северно от Одрин (в Турция).

[3] Топлицос — византийска крепост на р. Марица с неуточнено местоположение; някои изследователи приемат, че навярно се намирала в околностите на Хасково.