Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

7

Под удвоените грижи на своите спасители Сеслав бързо се възстановяваше. За няколко дни той стана на крака, за още няколко порозовяха и страните му. Но войводата не бързаше да тръгне към Дръстър. Не само защото му харесваше този прост и естествен живот сред пастирите, не и защото го радваше ежедневното общуване с тях, но и защото вече знаеше какво е всекидневието в Страната без закони и си даваше сметка, че там, незаякнал и невъзстановил пъргавината си, човек трудно ще преживее.

На единадесетия ден от свестяването му при него дойдоха двама гости — неочаквани и затова двойно по-мили: Братан и Гневота Едноокия. Разположиха се те отначало в колибата му, а после като видяха, че е тясна за всички, вдигнаха си втора край нея. Още в първия ден, пък и във всеки от следващите, Сеслав не ги разпитваше, а направо ги удавяше във въпроси. Ето най-важното, което той научи от тези дълги и многобройни разговори:

Още като стигнала до Средецкото поле вестта за похода на Сеслав, за Гневота не било трудно да се досети, че това страшилище за ромеите няма да е никой друг, освен сина на Драгшан. Сърцето не му позволило само да слуша как други громят византийски крепости и раздават справедлива казън над най-свирепите и алчни ромеи, а той да бездействува в своето непристъпно скривалище. Помислил Гневота, помислил, докато един ден се сбогувал с планинските си орли и се озовал в Дръстър. Искало му се час по-скоро да се постави под заповедите на младия войвода, но знаел ли някой Сеславовите планове, та да го насочи по друмищата на поробената българска земя?

Все още се маял там, когато пристигнал Братан и от него Гневота научил, че най-сигурно ще се срещне със Сеслав, ако го чака в Дръстър.

А Братановата пък била такава. Два-три дни след разделянето от групата болестта го поотпуснала и двамата с Егор решили, че могат да помислят за връщане. Чудили се и тъкмили кроеж след кроеж, докато най-сетне русинът отишъл в някакво близко село и успял да смени единия кон срещу проста каручка. После поначернили дрехите и лицата си, скрили оръжието под купчина трева в сандъка на колата и се престорили на катранджии — занаят, който Братан криво-ляво знаел от дете. Пазили се те да не бързат прекалено, но и да не се задържат излишно и така село след село и град след град успели да се докопат най-напред до Тмутаракан. Там Братан се доизлекувал при сънародниците на Егорушка, а после яхнал коня и се прибрал да чака господаря си в дома на Стамена. По улиците на Дръстър се срещнали с Гневота Едноокия и оттогава не се разделяли.

Приблизително по това време започнали да се прибират и хората от станалия почти легендарен отряд на Сеслав. Пристигнали в Дръстър най-напред конниците от неговата група, няколко дни по-късно — и „моряците“ на Валцар. Първите разказали за тайнственото изчезване на Сеслав и Карач и за вероятната им гибел от гръцко оръжие. Да, но никой не повярвал на това обяснение; като поразпитали, съмнението им се увеличило — за никаква византийска войска по тези места не се чувало.

Истината се разбрала малко по-късно — когато дошла вестта, че Карач постъпил на служба при Сача в Главиница[1].

— Чудно — замислено рече на това място Сеслав. — Преди той беше свободен, а сега, когато е тъпкан с пари, да потърси служба…

Отговори му Гневота Едноокия:

— Спасява живота си, Браниславе…

— Сеславе — поправи го със смях другият. — Стана ми кръстник, пък сега сам, и то единствен се отричаш от новото ми име.

— Така да бъде, Сеславе — съгласи се довчерашният разбойник. — Та, казвам, Карач спасява живота си. Смята той, че парите му няма да го отърват от мъстта на хората от отряда, когато се върнат. И кълна се в славянския бог, прав е мръсникът му с мръсник. Няма да преувелича, Сеславе, ако река, че твоите люде не те обичат, а направо те боготворят. И забележи — не само славяните, но и всичките други: печенеги, узи, всякакви. Да им падне Карач в ръцете, те жив ще го разкъсат.

Като се наливал из пивниците на Главиница, Карач развързал и езика си и се похвалил как е убил войводата на отряда. И тъй като не споменал за никакви пастири и тояги по гърба, всички, дори и Егор, му повярвали. Пък и мнозина познали кесията на Сеслав в ръцете му… Единствено само Братан и Гневота останали на друго мнение — не че не вярвали, а не искали да повярват в неговата смърт. Приготвили едно-друго и тръгнали да го търсят. И ето, с божията помощ го намерили.

— И добре е, че именно ние първи открихме възкресението ти — заключи Братан. — Иначе тъй, както си без охрана, мнозина биха си направили труда да дойдат дотук и да ти светят маслото.

— Мнозина? — вдигна вежди Сеслав. — Не знаех, че са чак толкова много онези, на които съм опротивял.

— Вземи приятелите на Тирак и Килтер. После — Карач и неговите приятели…

И преди всичко — ромеите — вметна Гневота. — Залагам калпак злато срещу калпак киселици, че цариградският император би жертвувал хиляда от най-добрите си воини, за да може да покаже главата ти в столицата си и из по-големите градове на царщината.

— Е — засмя се войводата, — чак пък толкоз!…

— Толкоз — потвърди сериозно Братан. — Ти може да не подозираш, господарю, но славата ти се шири навред из полуострова. Където има българин, той шепне името ти с надежда и упование. Няма да преувелича, ако кажа, че на тебе днес се гледа с повече надежда и упование, отколкото беше при Петър Делян и Константин Бодин, царства им небесно.

— И безчинствува ли сега византиец, българите му отвръщат: Сеслав ще ти го върне тъпкало — допълни отново Едноокия. И продължи: — А тук е доста близо до границата. Да знаеха византийците, че си почти под носа им, и то само с трима пастири за охрана, като нищо вдигваха един поход в твоя чест…

Като му наговориха всичко това, двамата настояха час по-скоро да напуснат тези места и да се отправят на север; единодушно предложиха да спрат в Тмутаракан, под закрилата на Егор и неговите руси Сеслав ще може да се съвземе напълно от тежката си рана. Той ги изслуша внимателно, но после твърдо и с нетърпящ възражение глас не даде и дума да се каже повече за заминаване. Искал тука край новите си приятели, да се възстанови. Пък и мястото му харесало, та дал пари на Грудьо Левака да доведе майстори — къща искал да си вдигне Сеслав тъдява, на хълма край реката.

— Къща? — изуми се „планинският орел“, за когото най-добрия покрив си оставаше небесният свод. — Ей така: гора поле и една къща по средата?

— Моята мисъл комай се понрави на пастирите. И решат ли те да завършат тук скиталчеството си, аз няма да имам нищо против къщата ми да стане начало на ново селище.

— То, вижда се, нататък отива работата — за пръв път се намеси в разговора им Видул. — Вече пратихме вест да тръгват насам жените и дечурлигата…

— И стане ли — завърши Сеслав, — ще го назова Пастири. Да бъдат увековечени тези добри хора.

На двамата новодошли не остана възможност за избор, та не повдигнаха повече приказки за скорошно заминаване и склониха да останат тук до пълното оправяне на Сеслав. А той с всеки ден видимо заякваше. Започна отново да язди, после — и да се надтичва и преборва всеки ден с Гневота, да кръстосва меч с Братан. И стана така, че когато по гроздобер яхнаха конете и потеглиха на север, вече беше напълно като предишния Сеслав.

А зад себе си оставиха, почти готово, цяло село — малко още на брой къщи, но градени не по скъпернически…

Бележки

[1] Главиница — крепост с неустановено местоположение; повечето изследователи (напр. Златарски) са на мнение, че се е намирала край Тутракан, но във всички случаи на реката, а не на мястото на днешното село със същото име; в книгата приемаме, че Главиница е била разположена на Дунава, някъде по средата между Русе и Тутракан, приблизително около с. Ряхово.