Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

5

Също и императорът поставяше под своето достойнство да участвува лично в тези начални пазарлъци, та като негов представител се яви за разговорите Татикий, придружен от четирима патриции. Но патрициите — както и дванадесетте съпроводници на Ълфин, Селте и Егор — само присъствуваха, без да отварят уста в преговорите.

Всъщност Татикий, войник по възпитание и занаят, не се и опита да води разговорите по тясната пътека сред тресавищата на прочутото гръцко витийство. Твърде скоро той изостави нищо неказващата многословност, така типична за ромеите, и попита направо:

— Впрочем каква е целта на вашия поход? Надявам се, че не сте имали безумното намерение да превземете Константинопол и да оглавите империята. Тогава какво ви доведе под стените на нашата столица?

Селте и Ълфин се спогледаха — те си дадоха сметка, че този толкова прост, но и толкова основен въпрос не си бяха задавали досега нито те, нито Татуш и Сача, нито който и да е от печенегите. Те се бяха почувствували повторна измамени от Византия и гневът им, умело подклаждан от Нестор, като че ли бе единствената им подбуда, за да стигнат дотук. Егор, побратименият с българите русин, можеше да каже много неща за смисъла на този поход, но дядо Нестор изрично му бе забранил да споменава думите „свобода“ и „българи“. И като усети, че наченалото мълчание е в полза на всичко друго, но не и на побратимите му българи, сметна за благоразумно да каже:

— Справедливостта е достатъчно висока цел, благороднико.

Татикий едва дочака тълмачът[1] да му преведе тези думи, и в отговор разпери ръце.

— Справедливостта? Странно ми е, че имате куража да заговорите за нея.

— Ние не сме на същото мнение.

— Нека тогава да говорим ясно, като мъже и воини, а не с кухото красноречие на търговци, които хвалят стоката си. Съгласни? — Гостите изчакаха тълмачът да им предаде думите му и кимнаха утвърдително. — Империята беше виновна към вас, това е вярно. Преди десет години имахме големи затруднения с арабите, та в хазната номизмите бяха по-малко на брой, отколкото бълхите в козината на уличен пес. Но тази година се погрижихме да възстановим всичко, и то пребогато. Какво сме ние виновни, че поради нечии престъпни — или честолюбиви, както искате ги наречете — стремежи, купищата злато не са стигнали до вас?

Егор се озадачи от тези думи; те му подсказаха, че в слуха за укритото злато сякаш има „от крушка опашка“. Селте, до когото този слух изобщо не бе стигнал, само се пулеше глупаво и си казваше, че навярно не е разбрал твърде добре думите на тълмача. Ълфин обаче припряно побърза да промени разговора — не желаеше печенегите да научат за златото на Нестор, защото се канеше, когато най-сетне го намери, да го задържи лично за себе си. Не беше още заглъхнал гласът на тълмача и той отговори на военачалника:

— Миналото си е минало. Дори вчерашният ден — и той е минало. Не е ли по-разумно да разговаряме за настоящето и бъдещето? Това повече подобава на беседа между мъже и воини, както ти сам предложи.

— Да бъде — съгласи се Татикий, който не можа да разбере напълно тази прекалена бързина на Риса, но все пак действително предпочиташе ясно и просто да изясни днешния ден, отколкото да губи време в размяна на остроти за вчерашния.

— Според мен положението е ясно — продължи Ълфин. — Ако преди десет години вие сте измели хазната, днес сте измели хамбарите. За още колко дни имате храна, благороднико, дори ако пресметнеш към нея и котките, за които, както се говори, в Цариград са настанали лоши часове? За три? Или за пет, при съвсем оскъдни дажби? Заключението следва от само себе си: щом нямате сили, за да пробиете нашия пръстен, а нямате и храна, за да чакате намесата на провидението, остава едно — да приемете нашите условия.

— И какви са те? — спокойно се осведоми Татикий.

Работата вървеше лошо, много лошо. Имаха ли печенегите отнапред готова цена за примирието и платяха ли я ромеите, целта на българите увисваше във въздуха. Като осъзна това, Егор се опита да изпревари пазарлъка:

— Нашето желание сега за сега е само да разберем вашата готовност да платите цената на утрешното споразумение. А иначе не сме дошли с готово предложение…

— А, защо? — вдигна вежди насреща му Селте. — Ълфин от името на Татуш и аз от името на Сача можем веднага да кажем условията.

— Но Егорушка не може да говори от името на Сеслав — гневно го сряза русинът. — Или забравяте, че главната сила на нашата войска сме ние, славянските бранници?

За зла слука тълмачът преведе и това сдърпване между двамата, та даде основание на Татикий да се обади отново:

— Доколкото разбирам, този човек — той посочи Егор — е представител на Нестор и Сеслав?

— Само на Сеслав — отговори Риса. — Нестор няма своя дружина.

— Аха! — многозначително кимна ромеецът. — Ще стане отново дума за тях. И така, какви са вашите условия?

— Изплащане на всичко дължимо — отговори Селте — и горница от сто и петдесет литри[2] злато като обезщетение за сегашния ни поход.

— А съгласни ли сте — попита Татикий — горницата да бъде не сто и петдесет, а триста литри?

Пратениците на „скитите“ се спогледаха с недоумение. Ълфин облиза устни.

— Сигурно не те разбрахме добре, благороднико…

— Напротив, разбрахте ме отлично, но аз ще поясня всичко още веднъж. Условията ви ние приемаме изцяло и сме съгласни още днес да направим разплащането. Ние обаче на свой ред допълнително предлагаме да ви дадем горница двойна на пожеланата от вас.

— Срещу какво, благороднико? — Ълфин се бе навел толкова напред, че рискуваше всеки момент да падне от стола си. — Какво ще заплатите с тези допълнителни сто и петдесет литри?

— Нещо, от което не ще загуби нито Татуш, нито Сача. Искаме да ни предадете Нестор, този предател…

— А! — възкликна Егор.

— И да ни оставите да се разправим с българската паплач на Сеслав.

— И само за това сте готови да платите триста литри, злато? — осведоми се Селте. — Ами че то прави кръгло двайсет хиляди номизми…

— Още днес, в настоящата минута. Доведете ми Нестор и аз лично ще ви ги наброя.

Егор избърса студената пот, избила по челото му и се постара да придаде нотка на нехайност в гласа си, когато произнесе:

— За подлостта, която предлагаш, е излишно да се говори. Дружината на Сеслав е юмрукът на нашата войска, а Нестор — нейният ум. Никой разумен воин няма да се лиши доброволно от юмрука и ума си.

— Напротив, драги, напротив. — Ълфин разкри срещу него издадените си зъби. — Татуш е готов да се отърве от тях и за далеч по-ниска цена. Или мислиш, че ние не се досещаме какви са истинските ви цели в похода?

Великанът така скочи на крака, че столът му отхвръкна настрана. Попипа за меча си, но като не го намери — по предварителна уговорка всички бяха без оръжие, — заяви с лошо изиграно високомерие:

— Заповядай да ме придружат до портата, благороднико. Егорушка не желае да слуша този гнусен пазарлък.

В отговор Татикий плесна с ръце и нареди на влезлите стражи:

— Вържете този човек!

Настана кратко сборичкване. Егор тръшна неколцина от ромеите, но после, когато към нападателите се присъединиха също и Ълфин и Селте, съпротивата му бе сломена.

— Защо ще се церемоним? — попита Риса задъхано. — Не е ли по-добре веднага да му отрежем главата?

— Не е! — наставнически му обясни ромейският пълководец. — Ако излезете без него, това веднага ще породи съмнение. Трябва да му запушите устата завинаги, но навън, пред очите на всички. Ще съумеете да го обясните с някакво скарване…

Както се вижда, турчинът по кръв добре бе възприел ромейските уроци.

Освободили се от намесата на русина, Татикий и печенежките пратеници бързо уговориха всички подробности по сключената сделка. И един час по-късно представителите на обсадителите бяха тържествено изпратени до портата, придружени лично от Татикий и другите четирима патриции; притиснат между раменете им, с тях крачеше и Егор, но единствено нему не бе върнато оръжието.

И все пак нещата не се развиха точно така, както ги бяха скроили заговорниците. Разбрал, че е загубен, Егор реши преди гибелта си поне да спаси своите побратими. Едва се показаха извън Влахернската врата и ромеите започнаха да се кланят церемониално, когато той напълни огромните си дробове с въздух и викна с титаничен глас по посока на своите:

— Братя!… Предадени сте!… Сговориха се да ви избият!…

Няколко меча мигновено лъснаха на слънцето и остриетата им потънаха в тялото му. Русинът намери сили още да допълни гаснещо:

— Сеславе… пазете… — И рухна в краката на убийците си.

Като не изключваше някаква изненада от ромеите, Сеслав през цялото време бе държал част от конницата си готова за действие. Сега той не разбра целия смисъл на нещата, но видя най-важното — убийството на Егор. И като призова своите, метна се на коня и пръв полетя нататък. Не останаха назад и печенегите на Татуш, които също се втурнаха към мястото на сбиването. Ромейските изпращачи едва успяха да се върнат в крепостта и да затворят портата зад петите си, когато под стената вече се разгоря истинско и кръвопролитно сражение.

Всъщност онова, което ставаше под Влахернската врата, не беше точно сражение; то представляваше по-скоро хаотичен сблъсък, в който нямаше замисъл, хитри ходове и даже боен ред, но затова пък изобилствуваше с ярост от двете страни. Настървен от гледката на подлата гибел на побратима си, Сеслав беше пръв от своите ездачи и като ангел на злото сееше смърт сред коварните съюзници.

Една от ония случайности, които съпътствуват всяка битка, пожела да изправи срещу него уза Карач.

— Ето че можеш да завършиш честно, по воински, онова, което започна като подъл убиец, Карач — каза му войводата, преди да се хвърлят един срещу друг. — Сега, когато няма да имаш възможност да нанасяш удари в гърба, помоли се на боговете си да ти донесат щастие или… Да приберат душата ти…

Без да му отговори с нито една дума, узът смушка коня си и той с огромен скок се метна срещу Сеслав. Българинът обаче удържа напора, не отстъпи. Всичко останало продължи по-малко, отколкото е нужно да се преброи до десет. Сеслав нанесе два удара; целта им не беше да сразят противника, а само да отклонят оръжието му. И когато видя открито пространство пред себе си, наведе се над шията на коня си и мушна. Ударът му попадна под раменника на уза и прониза от край до край гърдите му. За секунда двамата се изгледаха. После Сеслав изтегли меча си и Карач се преметна през задницата на своя кон. Беше издъхнал още преди да се повали в праха.

Това беше възмездието за вероломството му…

Веднага след този двубой при Сеслав долетя бърз вестител на запенен от умора жребец: Нестор нареждаше веднага да се изтегли с всичките си хора. Не му се искаше на войводата, но се подчини. Заповяда да вдигнат безжизненото тяло на Егор и препуснаха към своите. Беше се приготвил да каже парливи думи на дядо Нестор, но се въздържа — нема̀ смелостта да нарани човек, по лицето на когото нямаше нито капка кръв, а устните му бяха пепелявосини.

— Нямахме никакви изгледи за успех, синко — каза му старецът; изговаряше думите с такава мъка, сякаш гърлото му бе посипано със стъклен прах. — Споразумели са се и може в решителен миг да ни нападнат от две страни. Затова не дочаках връщането ти и заповядах дружината ни с бърз ход да потегли на север.

— А мечтата за свобода, която ни доведе дотук, дядо Несторе?

Старият човек изви глава — криеше сълзите, които бяха изпълнили очите му.

— Писано било този път само да се докоснем до надеждата, сине. Нека сега запазим силите си, та когато отново…

Не завърши и се отдалечи с провлечени стъпки. Изглеждаше така, сякаш камъкът на Сизиф[3] се бе стоварил върху плещите му.

Дружината се изтегли в пълен ред, но толкова бързо, че дори не смогнаха да погребат Егор, а го отнесоха със себе си на платнище, опънато между два коня.

Като се видя изоставен от основното ядро на войската и лишен от съветника си, Татуш трезво си даде сметка, че вече не би могъл да издържи един нов излаз на ромеите. И като усети раздвижване на войска отвъд стената на Цариград, заповяда всеобщо отстъпление.

Ромеите, разбира се, дори и не помислиха да му дадат онова злато, което Татикий бе обещал като цена за снемането на обсадата…

Бележки

[1] Тълмач — преводач.

[2] Литра — мярка за злато, равна на 72 номизми. (Виж номизма.).

[3] Сизиф — митически разбойник, който според легендата бил наказан да търкаля по един хълм в подземното царство чудовищно голям камък, но никога не успявал да го изкачи до върха, защото камъкът се свличал обратно.