Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

ІІ
Разплатата

1

Вече втори ден Бранислав гостуваше на Гневота Едноокия и на „планинските орли“ (както сами се зовяха) от неговата чета.

Да ги намери се оказа детска играчка — така точно беше описанието, което Бранислав бе запомнил. Гневота го посрещна като най-близък другар. Не му позволи да каже веднага онова, което го бе довело при него в планината, а го задържа да му погостува. Двамата ловуваха из дебрите на Веригава, любуваха се на неземните й красоти, наблюдаваха отдалече ширналия се сред равнината Средец и Бранислав скоро започна да разбира думите на разбойника за единственото място, където българинът може да се чувствува свободен.

— Тук наистина съм волен като орел — каза на няколко пъти младежът. — Дявол да го вземе, от днес нататък избирам орела за мой знак. И посъбера ли пари, ще поръчам да ми изковат броня с гравиран орел на гърдите… — Или още: — Вълшебно място! Бих искал след години тук да изкарам старините си и в тази земя да ме положат след смъртта ми…

На втората привечер двамата се прибраха при четата и скоро убитите от тях зайци цвърнаха на жаравата. Последните лъчи на слънцето багреха върховете на планината в пурпурно и златно. Разклатени от недоловимия в подножието вятър, листата на дърветата шумяха като едва разлюлени сребърни звънчета. В долчинката реката напевно редеше своята вечна приказка и я отнасяше някъде надолу, към равнината. Бранислав лежеше по гръб на полянката, играеше си със стрък трева и гледаше как най-нетърпеливите звездици бързаха да трепнат на небето, което едва-едва събираше мастилената си тъмнота.

— Хайде, Браниславе — повика го Гневота Едноокия. — Нали знаеш, петима Петка не чакат…

След като се навечеряха, Гневота направи незабележим знак на своите „планински орли“ да се оттеглят настрана и прикани госта:

— Искаше да ми говориш, нали? Ето, нощта е пред нас…

— Беше ми обещал помощта си — започна Бранислав. — Дойдох да те помоля за нея.

— Говори, говори!

— Имам да отмъщавам на един човек, Гневота…

— Византиец ли е? — деловито се осведоми разбойникът.

— Византиец, и то от най-върлите кръвопийци.

— Говори тогава. Каквото е в човешките възможности, Гневота Едноокия ще ти го даде. Кой е твоят враг?

— Кефалията на Вратица.

Разбойникът се обърна към него и в единственото му око трепна любопитство.

— Стронгил?

— Същият — потвърди Бранислав. После с къси, но разбираеми изрази описа делата на кефалията Стронгил, които доведоха до разоряването и смъртта на баща му Драгшан. И завърши: — Намислил съм да се махна от тези места, но преди това да се разплатя с този… с този… — Той не намери достатъчно обидна дума, за да назове с нея кефалията. — Така и баща ми ще намери мир в гроба. Жената прощава, мъжът отмъщава, това беше една от любимите му поговорки.

— Какво смяташ да сториш на Стронгил?

— Същото, което той стори на баща ми — да го доведа до просяшка тояга, най-многото и да му хвърля един такъв пердах, какъвто по закон и обичай се полага на крадец. — Той забеляза гримасата, която сви лицето на разбойника, та добави: — Бъди спокоен, не е малко. Залагам едната си ръка, че този алчен злодей няма да понесе разорението си и ще пукне от мъка и злъч.

Преди да продължи разговора, Гневота скъта огъня и хвърли нови съчки в него.

— За друго мислех — каза после. — Стронгил по-лесно можем да убием, нежели да разорим. Разбираш ли ме, Браниславе? Ние можем да проучим обичаите му, да го проследим и някъде — я на лов, я на разходка — да пуснем една стрела в ненаситното му сърце. Но за да го разорим, трябва да преодолеем крепостната стена, многобройната стража на Вратица, че и десетките слуги и пазачи, които пъплят като хлебарки из просторното жилище на кефалията. Накратко — работата, както я виждаш ти, ще бъде сигурна гибел, не и разплата.

— Говориш, като че ли си много сигурен — засегна се Бранислав.

— И наистина съм сигурен. Това, което си намислил ти, миналата година бях решил да извърша аз… С двама от моите хора се преоблякохме като купци[1] и отидохме на разузнаване. Цяла неделя се въртяхме във Вратица, не оставихме нито ъгълче неогледано.

— И на края?

— И на края се отказахме — многозначително натърти Гневота. — Просто разбрахме, че Вратица и съкровищата на Стронгил не са за нашата уста лъжица. Гледай!

Той отъпка пепелта край огъня и като чертаеше с пръчка по нея, описа и крепостта, и града, и двореца на кефалията, запозна събеседника си с постовете на стражите, с наблюдателниците им, с охраната на всички входове, изобщо с цялата поредица от прегради, които правеха достъпа до съкровищата на Стронгил немислим. И колкото повече разказваше, толкова по-мрачно ставаше лицето на Бранислав.

— Разбираш ли? — завърши. — Във Вратица всичко е построено и уредено така, че да има път само отвътре навън, а отвън навътре да срещаш само стена пред носа си.

Като чу тези последни думи, неговият млад слушател в миг се оживи, някаква необикновена мисъл го накара да трепне.

— Я повтори, я повтори! — каза.

Гневота Едноокия повтори, но явно не разбираше какво в разказа му е могло да събуди надеждата на другия.

— Не виждаш ли, Гневота — заговори припряно, — че ти сам подсказа разковничето на задачата? Щом отвън човек среща само стена, ние трябва да тръгнем от самата среда на Вратица. Че и на двореца.

— Хей, момче — загрижено рече разбойникът, — ти сигурен ли си, че тук — той се почука по челото — си съвсем наред?

Бранислав дори и не помисли да му отговаря. Той се наведе над простия чертеж върху пепелта и се залови да го изучава внимателно, като си мърмореше нещо под носа. Най-сетне изговори през зъби:

— Цялата работа се свежда до едно — ще намеря или няма да намеря ветеран от арабската война…

— Какво ти трябва, какво? — с предишната тревожна недоверчивост попита разбойнишкият главатар.

— Трябва ми човек, който да говори гръцки като чистокръвен ромеец, Гневота. Намеря ли го, разплатата със Стронгил може да се смята вече зад гърба ми.

— Тогава тя наистина е зад гърба ти, Браниславе. Защото пък човекът, когото търсиш, е пред очите ти.

— Как? — възкликна младежът. — Ти говориш гръцки?

— И то съвършено, уверявам те — каза самоуверено другият, а после продължи на гръцки: — Изучил съм го в най-добрата школа, която можеш да си представиш: година и половина съм лъскал със задника си дъските в тъмницата на Адрианопол[2], а после за доусъвършенствуване изкарах и осем месеца в остров Самос, в килиите на който дървениците са големи колкото биволско око. — Гневота се засмя. — Не си наблюдателен, приятелю. Ако не знаех гръцки, как щях да разбирам разговора ти с оня ромейски дъртак?

Обзет от възбуда, Бранислав се изправи и нервно се разходи наоколо. Виждаше се — обмисляше още веднъж плана си. Най-сетне седна отново край огъня и отсече късо:

— С твоя гръцки език и с облеклата, надиплени в раклите у дома, Вратица може да се смята наша…

Бележки

[1] Купец — търговец.

[2] Адрианопол — днес Одрин (в Турция).