Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

2

Първо известиха наблюдателите с най-остър поглед: почти половин година след като доведе Сеслав, разкошната увеселителна ладия отново приближаваше Вичина, разпънала всичките си платна. Братан, който заместваше господаря на крепостта, поразмисли над тази новина, после даде две заповеди: Ботас да вземе един придружник, да яхнат конете и да тръгнат да търсят Сеслав; петдесет воина да се обръжат и под началството на Гневота и на десетниците си да бъдат на пристанището.

След още двадесетина минути от лявата кула на пристанището долетя ново, още по-необикновено съобщение: на предната мачта на кораба се виждал да се развява червен пряпорец с извезан върху него змей в полет — дамгата на Татуш!

— Какво смяташ да правиш? — попита Ралф, като приближи до взиращия се срещу течението на реката Братан.

— Мога да ти кажа само какво смятам да не направя — отговори му старият воин, без да отмества поглед от златистожълтите платна, уловили в прегръдката си порива на пролетния вятър. — Както и да хитрува плешивият, няма да получи от моята ръка властта над Вичина…

Няколко моряци сръчно обраха голямото платно и поразпуснаха другото. Опитна ръка изви кормилото и разкошният кораб бавно свърна към нея. Притекоха се стражи и уловиха въжетата, подхвърлени от палубата. Двама изнесоха стълбичка, обкована със зелено платно, и я прехвърлиха между борда и каменните блокове на пристанището. Очакваха, че сега ще се появи Татуш, но се излъгаха. На горния край на стълбичката застана един възрастен мъж със славянски черти, огледа се, видя първо строената петдесетица, после неколцината Сеславови помощници, застанали вдясно от нея, и се усмихна. Вродено благородство лъхаше от всяка негова черта, от всеки най-малък жест. Облечен беше в светлокафяв кафтан, подшит по ръбовете с лисичи кожички. На краката носеше меки жълти ботуши, на главата — самурен калпак, кръстът му бе пристегнат с широк пояс, украсен със златни люспи; приличаше той на нявгашен български боил — от онова време, когато българските първенци не бяха започнали още да носят тоги като ромейски патриции.

Като обходи всички, погледът на новодошлия спря на Братан и Гневота и усмивката му стана още по-широка, по-ласкава. Грееха засмени и мастиленосините му очи. После старецът бавно вдигна ръка и свали калпака си. Върху раменете му се разпиляха дълги и прави коси с цвят на планински сняг.

— Нестор! — стъписан от изумление възкликна Братан.

— Дявол да го вземе — съгласи се, също така смаян Гневота, — май наистина ще излезе…

— Не може да греша — продължи войникът, — пред нас е Нестор!

— От плът и кръв, Братане — потвърди човекът. И тъй като хората на пристанището не помръдваха, сякаш нозете им се бяха внезапно сраснали със земята, той слезе по стълбичката и с пъргави стъпки се отправи към тях, разперил ръка за поздрав. — Какво? — попита закачливо. — Няма ли да ми подадете десници?

Братан и Гневота най-сетне успяха да надвият вцепенението си. Здрависаха се с новодошлия, после му представиха гиганта Егор и червенокосия Ралф; на всеки от тях Нестор каза по някое ласкаво слово, поздрави и строените воини, сетне се плесна по челото, както би направил това кой да е селянин:

— Свети боже, та аз забравих, че не съм сам!…

Той се върна чевръсто до пристаналия кораб — точно навреме, за да подаде ръка на една млада жена в български сукман и елече, украсено, също както неговия кафтан, с ивици кожа.

— Господ да ме убие, ако не е… — започна Едноокия, а Братан завърши вместо него:

— Мартина, разбира се!…

— Мартина, разбира се! — повтори думите му жената и се запъти към тях с такава радост в очите, както бива при среща с много мили, отдавна невиждани роднини. После, когато се ръкува с тях, каза с променен глас: — А защо не виждам Бранислав?

— Що за птица пък ще да е този Бранислав? — попита Ралф.

— Ей богу, и Егорушка не е чувал за него…

— Бранислав вече е познат само като Сеслав, господарке — обясни й Гневота. — Съветвам те и ти да свикнеш с новото му име.

— И все пак къде е той?

— На обиколка из селата. Пратих хора да го търсят, та го чакам скоро — отговори Братан. — Но и да не го намерят, най-късно на мръкване ще е тук. — После попита на свой ред: — А ти, господарю Несторе? Как така при нас в този отдалечен край?

— Как ли? — засмя се сапфиреният поглед срещу него. — Учудвам се, че задаваш такъв въпрос на вашия повелител.

— Повелител ли? — изръмжа Едноокия и ръката му посегна към меча.

— Тъй трябва да излезе — продължи по същия начин Нестор, — щом пред вас е катепанът на тема Паристрион…