Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

7

Следващите дни посветиха на премисляне подробностите и на окончателно изработване на общия план.

На Ралф, не без основание горд с военната организация в крепостта, много му се искаше именно Вичина да бъде мястото, където да се събере дружината на Сеслав. Дядо Нестор обаче не се съгласи: нямаше никакъв смисъл — казваше той — славяните от вътрешността на Малка Скития да бият път право на север към Вичина, а после обратно на юг към границата на Византия. Поспориха за друго по-сполучливо място и на края се спряха на Тмутаракан. Егор получи нареждане да тръгне с Нестор, но като го остави в Дръстър при Татуш, да продължи срещу течението на Дунава до Тмутаракан, където да вдигне своите руси, да започне обучението им в духа на българската дружина от Вичина, а по-късно и да приема пристигащите доброволци от другите краища на Страната без закони. Седмица след това нататък щяха да се отправят също Гневота и Ралф; единият щеше да поеме подготовката на дошлите там българи, другият — на печенегите и всякаквите останали неславяни, които очакваха да се стекат под стяга на Сеслав. Междувременно Ботас получи задачата да събира храна и да попълва запасите от оръжие и бойно снаряжение. Дружината от Вичина щяха да отведат при останалите Сеслав и Братан.

А за похода и битките разпределиха задачите си така. Общ началник оставаше Сеслав. Пешаците българи — тези от Вичина и другите, които щяха да се съберат в Тмутаракан — щеше да води Братан. Егор трябваше да оглави своите руси, Ралф — неславянската чета. Гневота Едноокия щеше да поеме конницата. На Ботас повериха грижата за храната, а в бъдеще — и събирането и пазенето на завоюваната плячка.

Както се вижда, в разпределението не се поверяваше никаква роля на дядо Нестор. Това стана по негово желание — той не искаше да издаде българската си кръв пред Татуш, та като заеме поста на негов помощник и съветник, да има власт да насочва събитията, без някой да подозре истинските му цели.

Вечерта преди отпътуването си Нестор пожела да прекара насаме с войводата на Вичина. Седяха те точно както при първия си разговор, но сега не се въздържаха, а пийваха по няколко глътки от ароматното червено вино в стаканите.

— Изяснихме си всичко, Сеславе — поде старият човек след неизбежните първоначални общи приказки. — И планът ни, вярвам го, ще даде плод. Има само две неща, които са още тъмни и неясни за мене.

— Такива ли са те, дядо Несторе — подкачи го войводата, — че да не можехме да ги говорим пред другите?

— Оставям на твоята преценка, момчето ми. — Нестор не се поддаде на шеговития тон и остана сериозен. — Първата от моите две големи въпросителни е Мартина. Какво? Усмивката май замръзна на лицето ти?

— Аз мислех, че ти отдавна си се погрижил за нея, още когато си правил първата крачка в начинанието си…

Беловласият мъж срещу него сви костеливите си рамене.

— Чувал бях, че по тези места цари беззаконие, но онова, което видях в Дръстър, надмина и най-необузданото ми въображение. Не мога да оставя Мартина там, Сеславе. В месеците, когато ще бъда на юг, на нея могат да й се случат, хм, хиляди неща… Пък не мога и да я взема с мене. С войска като Татушовата…

— А ако дойде с мене?

— Мислих го, синко. Премислях даже да я оставим в дружината ти, преоблечена в мъжки дрехи. Нещо като паж или валет, каквито ги имат франките.

Младият мъж не беше чувал тези думи, но се досети какво би могло да бъде съдържанието им.

— И защо го отхвърли?

— Защото присъствието й няма да остане тайна за печенегите, Сеславе. И ще издаде играта ни. Помисли сам. Всеки на мястото на Татуш ще се запита: е добре де, как стана така, че този дъртак, който се представя за мой най-верен съюзник, предпочете да остави внучката си под покровителството на Сеслав, с когото уж вчера се запозна? А Татуш не е за подценяване, синко. Изтъкан е той само от хитрина и подозрителност. Усети ли плешивата му глава, че ние дяволуваме в съюз за едно, няма да й бъде трудно да разкрие играта ни и в другото.

— Тогава да оставим Мартина тук, дядо Несторе, защитена от стените на Вичина?

— Същото неудобство, момчето ми. Нали пак ще проява по-голямо доверие към тебе, отколкото към Татуш и Дръстър?

Умълчаха се. И когато уж бяха стигнали до задънена улица, лицето на войводата се озари от щастлива усмивка.

— Смятам, че напипах разковничето, дядо Несторе. Мартина заедно със Стамена ще бъде на сигурно място в Пастири. Печенегите все още не са подушили съществуването на това село.

— Не съм го подушил и аз.

Сеслав му разказа за Пастири и за условията, които Мартина ще има в селото по време на тяхното отсъствие. Идеята се понрави на стареца. И двамата набързо скроиха план как да отведат девойката там.

— Това можем да го смятаме решено — каза с облекчение Нестор.

— Но ти спомена за две свои грижи?

— Втората са парите, Сеславе. Онези пари, които укрих и не дадох на печенегите. Сега са в Дръстър, но не смея да ги оставя там и по време на похода.

— Защо не ги вземеш със себе си?

— Ти луд ли си! — възкликна старецът. — Ами че това са шест кожени чувалчета злато! Как ще останат незабелязани? Не, синко. Трябва да намерим скривалище за тях, тайната на което ще знаем само ти и аз.

— Предпочитам да остана настрана от тази работа, дядо Несторе.

— Тъй, да останеш настрана!… Ами ако се случи нещо с мене по време на похода? Мигар тези купища пари, изтръгнати всъщност от нашия нещастен народ, трябва да се затрият? И да не могат да се употребят за неговото добро? Не, ти няма да останеш настрана, Сеславе.

— Как си представяш това скривалище?

— Иска ми се да бъде повече умно, отколкото тайно. Не със сложни заключалки и подвижни стени, каквито обичат да правят ромеите, а златото да е едва ли не пред погледа на всички, само че никой да не се досети дето тъй, почти на показ, е струпано несметно богатство.

— Не те разбирам напълно добре — призна младежът.

Нестор извади една златна монета и я издигна пред очите му.

— Представи си, че укрием тази златица някъде тук. Представи си по-нататък, че ловък крадец научи за това и се промъкне в тази стая и се залови да я търси. Къде смяташ, че ще очаква да я намери?

— Знам ли? — вдигна рамене Сеслав. — Може би ще кърти плочите на пода или ще търси тайници в стените.

— Точно така. А ако я залепим за долната част на този стакан, няма и да помисли да погледне там, дори и да му скимне да надигне виното. Защо? Ами много просто. Крадецът ще е влязъл тук с мисъл за някакво много сложно скривалище и никога не би допуснал, че скъпоценната златица е оставена така, просто пред очите му.

— Мисля, че пак мога да ти предложа нещо, дядо Несторе — след продължително мълчание рече Сеслав.

Взе от работната си маса парче бомбицин, перо и мастило, върна се при събеседника си и се залови да чертае нещо, като придружаваше рисунката си с прости обяснения. И колкото повече го слушаше, толкова по̀ просветваше лицето на стария човек…

* * *

На третата неделя след заминаването на Нестор дойде нарочен пратеник от Дръстър — Татуш призоваваше войските да се съберат за похода. Сеслав отговори по същи вестоносец, че дружината му е готова и че към Петдесетница — тази година тя се падаше в началото на тревен[1] — ще бъде заедно с нея на стан около Тмутаракан.

Когато дойде уреченото време и потеглиха на юг през равнините на Малка Скития, Сеслав за пръв път разбра на каква основа бе изградил старият родолюбец вярата си в близката победа над Византия — пътищата бяха задръстени от безчислен народ, който се стичаше към средищата на войската. Освен на бойците от всякакви раси и народности, бъркотията се дължеше още и на дългите кервани, които се точеха зад печенегите — повечето от воините им бяха помъкнали със себе си жените, децата, кокошките, бедната си покъщнина, кучетата, стадата добитък. А встрани от тесния път начесто се редуваха хора, изостанали да опушат набързо заклания вол, грохнали от преумора старци, които тук щяха да дочакат смъртта си, талиги със счупени колела, пресен гроб…

В целия този хаос на Сеслав се случи една непредвидена среща, която истински го зарадва.

На два часа пеши ход от Тмутаракан дружината му бе застигната от групичка мъже, която също бързаше към дунавския град. Вървяха бързо и леко; не само защото бяха далеч по-свежи от бранниците на Вичина, но и самата им походка издаваше хора, които са пешеходци по занаят. Въоръжението им представляваше безподобна сбирщина — можеха да се видят в него и мечове, очевидно съвсем наскоро слезли от наковалнята на оръжейника, но и коси, излъскани от дълга употреба по ливадите. И точно от тази шарена група го повикаха:

— Сеславе!

— Войводо!

Загледа се в тях и мигом позна онези, които му махаха. Бяха Видул, Груд Левака, винаги засменият Арцо и още неколцина от „неговите хора“ от Пастири. Младият човек искрено се зарадва и отби коня си настрана от върволицата, неговите приятели и спасители го последваха и наобиколиха.

— Къде така бе, хора? — сърдечно ги заговори той.

— Че накъдето и ти, господарю — отговориха му те в хор.

— Аз отивам на война. А вие? Да не мислите, че този поход ще бъде по-различен, да речем, от другия, в който стигнахме чак до Бялград? Тогава нито един от вас не пожела да си развали спокойствието…

— Аха — ухили се насреща му Арцо. — Да имаш да вземаш, че сега е същото. Тогава бяхте тръгнали за плячка, войводо, а сега ще се мре за свобода.

— За какво? — слиса се младият мъж.

— За свобода — повтори отчетливо Видул. — И почакай да ни видиш в боя. Щом е за свобода, всеки от нас ще струва колкото петдесет от твоите плячкаджии!

За Сеслав не бе трудно да открие истината — Егор, завеждайки Мартина и Стамена в селото, се бе разбъбрал за целта на похода. Поиска му се да нахока тези мъже и да ги удави в предупреждения, но не намери сили — готовността им да се принесат в жертва го бе трогнала.

Българите бяха тръгнали да мрат за България…

Бележки

[1] Тревен — месец май по старославянския календар.