Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

4

Сеслав не вървеше, а тичаше през бойното поле — хлъзгаше се в локви кръв, прескачаше ранени и убити, заобикаляше навързани един за друг пленници… Но колкото и да бързаше, един глас го накара да спре:

— Сеславе!… Войводо!… Помогни!…

Огледа се. И веднага видя онзи, който бе потърсил помощта му. Сред купчина умиращи и мъртви лежеше Видул от Пастири и се мъчеше да спре кръвта, която не течеше, а бликаше от една тежка рана на бедрото му.

— Ето ме, Видуле! — отзова се Сеслав. — Остави на мене, аз ще се оправя…

Но още като се наведе, разбра, че не можеше да се справи с раната — кракът беше всъщност отсечен и само се крепеше на малко кожа и мускули.

— Един техен пешак — мъчително продума Видул, сякаш се извиняваше. — Успя да ме халоса със секирата си, кучето…

Сеслав съдра ризата си, усука нещо като здрава връв и стегна крака над раната.

— Знаеш ли — каза, като гледаше настрана, — този крак…

— Знам — помогна му раненият. — Няма спасение за него. Отрежи го, войводо, и…

— Не! — възкликна Сеслав. После добави по-тихо: — Разбери, нямам сили да го сторя, Видуле.

Може би щяха да спорят дълго, ако в този момент един познат глас не се бе обадил до тях:

— Остави на мене, Сеславе!

Сеслав погледна през рамо. Беше Гневота Едноокия.

— Остави на мене — повтори бившият разбойник. — Поне десет пъти е трябвало да оправям такива ръце и крака. И наши, и на врагове.

— Какво ще му направиш?

— Ще го отрежа, а сетне с мехлем и билки ще изцерят останалото. А догодина Видул ще надтичва и тебе, и мене с дървения си крак…

— Предавам ти го — съгласи се Сеслав. — Но ще обещаеш и друго. Намери после хора, натоварете Видул на една каруца и го проводете в Пастири. Там ще се грижат за него, ще го доизцерят…

— Имай го за свършено! — обеща Едноокия.

Войводата се помъчи да каже още някоя утешителна дума на ранения, сетне побърза да се отдръпне — чувствуваше се някак гузен, че е здрав, докато Видул…

Четвърт час по-късно той намери онези, за които тичаше преди малко: Сача и Селте се бяха разположили като древни сатрапи и с доволство следяха как хората им трупаха пред тях незапомнената плячка от стана на ромеите.

— Слушайте! — започна направо Сеслав. — Оставете това и вдигайте хората си на поход.

— Да оставим това ли? — Сача шеговито се преструваше на недочул. — Може би ще ни предложиш да погледаме колко красиво се отразява червеното слънце във водите на реката?

— Вдигай войската, ти казвам? — кресна войводата. — Ще оставим хора да се погрижат за ранените и да съберат пленниците и плячката, а ние…

— Ти луд ли си? — прекъсна го Селте. — Да зарежем плячката и пленниците, а? Пък ние да гоним оня, дето клати дърветата?

— Остави го да си довърши думата — намеси се Сача. — Нека да го чуем, та да се посмеем…

Сеслав разбра, че нищо не ще може да накара тези хора да надвият разбойническата си природа и все пак реши да опита. Разполагаше ли с друга възможност?

— Трябва веднага да тръгнем на юг — каза той, като се постара гласът му да бъде строг и убедителен. — И то без колите и семействата, без пешаци, само конница. Препуснем ли здраво, ще влезем в Цариград преди императора. — И направи опит да погъделичка алчността на двамата печенежки предводители: — Представяте ли си, какво би ни чакало тогава? Когато принудим Византия да коленичи, тя ще се изкупи с такива богатства, пред които това тук ще изглежда като сламена колиба, струпана до мраморен дворец…

— Чувал съм от твоите славяни една поговорка, Сеславе — с оттенък на присмех му отговори Сача. — Да оставим питомното, за да гоним дивото… Това ме съветваш, нали? Не, драги. Благодаря. Аз предпочитам питомното, което е в ръцете ми…

— Глупак! — кресна отново българинът. — А почти без усилие можем да имаме десетократно и стократно повече!…

— Ами че тогава иди и го завладей — подигра го и Селте. — Ние няма да ти се разсърдим.

— Дайте ми конницата и аз наистина ще го направя!

— А, това не — показа жълтите си зъби Сача, — нито един човек от моите няма да тръгне без мене. — После кръстоса ръце на гърдите. — Защо хитруваш, Сеславе? Защо ни залъгваш с приказки за несметни богатства, докато ние не сме порасли за един ден, та добре разбираме защо искаш да… Как го рече? Да принудим Византия да коленичи.

— Дори и тъй да е. И какво?

— Какво ли? Само това, че ние съвсем нямаме целите, които гониш ти. И затова хич не ни блазни да принуждаваме Византия да…

— А ако заповядам? — стрелна го с очи Сеслав. — Има ли нужда да ти напомням, че Татуш ми повери цялата власт над печенегите?

— То беше докато спасим Дръстър и прогоним ромеите — не се смути другият. — Сега, когато го извършихме, властта ти е като онази вода в Дунава, която вчера мина оттука…

— Какво пък — допълни ехидно Селте, — щом искаш да се ползуваш от властта на Татуш, почакай него самия. Ще дойде след ден-два и ако го убедиш, всички ще тръгнем с вас.

От безсилие и гняв Сеслав така стисна пестници, че ставите му изпукаха. В това време Сача се надигна от мястото си, приближи до него и го потупа приятелски по рамото:

— Остави тези неща, друже. Послушай мене, по-стария. Недей да гониш вятъра, а гледай онова, което ти е подръка. Хубава работа свършихме вчера и днес, това е вярно. И сме заслужили наградата си. Седни до нас. Ще съберем всичко, ще го поделим по братски помежду…

Сеслав рязко отдръпна рамото си и без да каже дума повече, се отдалечи. Отиде настрана от бранното поле, приседна зад един шубрак и захлупи лице в шепите си.

Той, истинският победител над Византия, плачеше.