Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

6

Егор погребаха едва когато два дни път ги деляха от ромеите. После — отново поеха друма към север. Съгледниците донасяха, че и печенегите бързали с всички сили да се отдалечат от Цариград — коварни се бяха показали те, но се бояха, че гърците могат да се покажат дваж по-коварни, когато разберат, че насреща си вече няма да имат дружината на Сеслав и прозорливия ум на Нестор. А навремени бързането им проличаваше и без сведенията на съгледниците. Така беше например по време на Егоровото погребение, когато край коленичилата славянска дружина профуча конен отряд. Познаха го — Татуш със свитата си изпреварваше своята пъплеща войска и гледаше час по-скоро да се намери зад стените на „своя“ Дръстър…

Когато прехвърлиха планините и навлязоха в равното Загоре, всички захванаха да мислят, че най-лошото вече е отминало. Така мислеше и Сеслав: „Ако не са успели в голямото дело, казваше си той, поне са опазили людете си.“ Но младият мъж се лъжеше. Поне за още един човек, загубата на когото щеше да го засегне наравно с Егоровата…

* * *

Настрана от проточилата се колона стоеше един плещест воин и прецеждаше с поглед отминаващите. Сеслав го позна отдалече. Беше Груд. Груд от село Пастири. После го зърна и Груд и веднага свърна към него.

— Тебе исках да видя, войводо — рече той без предисловие, като тръгна до Сеслав и изравни крачките си с неговите. После превари въпроса му: — Не, никой не ме е проводил, сам дойдох.

— Слушам те, Грудьо.

— Мисля, че няма да е лошо да избързаш напред, човече божи, и да надникнеш в колесницата на дядо Нестор. — Той се прекръсти молитвено. — Не ми харесва старецът. Държеше се, докато ни изтеглихте от опасността, но сега…

— Говори де, говори!

— Не съм врач, че да ти го кажа ясно, войводо. Но като го гледам, напомня ми за моя баща, когато господ вече беше пратил архангела си да му прибере душата…

Сеслав не разпитва повече. Заповяда да му доведат кон, метна се на седлото и препусна напред. Не след дълго застигна колесницата, в движение скочи на стъпалото й и отвори вратичката. Груд Левака бе прав — старият човек наистина изглеждаше рухнал и сякаш вътрешно угаснал. Не седеше, а полулежеше в неестествено положение, главата му висеше на една страна върху облегалката, пръстите на лявата му ръка стискаха широкото набръчкано чело. Той с мъка погледна към вратичката, после отново уморено притвори очи.

— Какво ти е, дядо Несторе? — хрипливо попита Сеслав.

Старецът дълго мълча; изглеждаше така, сякаш за простото усилие да произнесе няколко думи му бе необходимо да събере всичките си сили.

— Съсипа ме главоболие, синко — продума най-сетне. — Невям черепът ми напира да се пръсне.

— Умора от пътя ли? Дали ще помогне, ако повеля спиране за ден или два? Или знахар?…

— Не е за знахар работата, Сеславе. И от пътя не е. Просто… Просто съм сломен, момчето ми. Седемдесет лета да се готвиш за един-единствен миг и когато той дойде, предателството на някакви си… Аз…

Това последно късичко „аз“ почти не можеше да се различи. Изкривената глава клюмна по-ниско. Старецът се опита да каже още нещо, но от устата му излезе само неразбираемо фъфлене. После внезапно се прегъна надве и повръщайки и давейки се, рухна на пода на колесницата. Сеслав викна на коларя да спре, после се наведе да помогне на стария човек. Когато повдигна главата му, не можа да я познае — устата беше изкривена на една страна, очите, помътнели и невиждащи, изведнъж бяха станали разногледи. Младият войвода се поколеба само секунда, после изскочи навън и повелите му заплющяха на всички страни: няколко души да изнесат дядо Нестор от колесницата, други мигом да доведат колкото врачове и знахари има в дружината, да се прекрати придвижването и да се започне разполагане на стан…

Събраха се врачовете, гледаха стареца и клатеха глави, шепнеха си загрижено, пък на края му казаха с виновен изглед: вцепенение на мозъка било туй, прати ли го Господ Саваот, никаква човешка сила не може да го промени и трябва да се чака Всевишният да реши участта на нещастника… Само един от тях, лечител — иранец някакъв, пленен кой знае къде по време на похода, когото мълвата описваше като ученик на прочутия Авицена[1], дръзна да се обади, че поема риск да се намеси в божите работи.

— В стари наши книги е писано — рече той, — че туй вцепенение на мозъка е от лоша кръв. И пусне ли се тя да изтече…

— Ще оздравее ли? — нетърпеливо го прекъсна Сеслав.

— Не се говори за оздравяване, господарю, но поне за облекчение… за малко подобрение…

Другите врачове, ревниви за изкуството и знанията си, наскочиха срещу него и го охулиха — и за многознайството му, и за бъркането му в господните решения.

— Стига! — сряза ги войводата. После нареди на иранеца: — Пусни му кръв. Поемам всичко върху себе си!

Лечителят разголи ръката на безжизнения старец и след малко черна кръв бликна от жилата му…

До мръкване и цялата нощ Сеслав — а с него също и неколцина от най-близките му другари — прекара край постелката на дядо Нестор. В тези дълги и мъчителни часове за него не съществуваше нищо друго извън искрицата живот на онзи, който му бе посочил верния път. Безразличен остана той не само към храната и съня, но и към по-важните дела. Например някъде към полунощ го потърси Братан и му каза, че е дошъл бърз пратеник от Вичина, който известил за нападение над Сеславовия дворец от група англи. Друг път Сеслав би се заловил да разчепка до дъно тази история, но сега само махна с ръка, каза едно „Това е работа на онзи хищник Ълфин…“ и отново съсредоточи вниманието си в стареца, който се люшкаше между живота и смъртта.

Подир няколко дни се видя, че ученикът на Авицена е предсказал вярно — Нестор не оздравя, но имаше признаци да е малко-малко по-добре: говорът му пак беше размазан, но вече се различаваха отделни думи, съзнанието му очевидно се поизбистряше, по-ясен ставаше и погледът му. Лицето му обаче продължаваше да е все така изкривено. А сега се разбра, че е пострадало не само то — левите си крайници старецът не можеше да движи.

Останаха още два дни на това място, после Сеслав вдигна дружината си отново на път. В колесницата на дядо Нестор бяха приспособили нещо като одър за него, а имаше и две трикраки столчета — за Сеслав и за иранския лечител, които бдяха непрекъснато над болния. Когато след две седмици (движеха се бавно заради дядо Нестор) превалиха Веригава, в състоянието на стареца имаше вече видимо подобрение: съзнанието му, може да се рече, беше вече напълно ясно, също и говорът му се разбираше почти без затруднение; само ръката и кракът му останаха като мъртви.

— Изслушай ме внимателно и се постарай да запаметиш думите ми — повтаряше той много пъти на Сеслав през тези дни. — Моята вече е свършена. И да се изправя, никога няма да мога да застана пак начело на една войска. Но ти… Бъдещето е твое, та затова искам да запомниш завета ми. Печенегите ни предадоха и това нивга не можем да им простим. Но не бива и да скъсаме с тях, Сеславе. Пропадналото вчера, може да се сбъдне утре, и пак чрез тях. Опитай се да стигнеш до някакво разбирателство с печенегите, синко. Престори се на глупав, когато те лъжат. Излъжи ги и ти, че си забравил каквото ни сториха. В името на България, Сеславе. Защото онова, което се изплъзна на мене, може би ще постигнеш ти…

Както беше вече обичай за него, Сеслав разпусна дружината си още щом преминаха границата. После с най-верните си хора свърна по тайни пътища към Пастири. Не само защото там го чакаше Мартина, но и защото прецени, че в селото болният старец ще има и най-много спокойствие, и най-добри грижи. Все пак той проводи напред Братан — нека той подготви със заобикалки внучката на дядо Нестор за срещата с болния. И дали Братан добре изпълни възложената му работа, или Мартина си беше българка с твърд дух, но срещата между двамата съвсем не бе съпроводена със сълзи, вайканици и скубане на коси. Сеслав я заведе до одъра на дядо й, Нестор и Мартина срещнаха погледите си и чрез тях си казаха всичко, което устните премълчаваха, после девойката се наведе и чинно целуна бледото чело на стареца.

Едва след това стана нещо, което изпълни очите и на тримата със сълзи. Преди още някой да е произнесъл дума, Нестор взе със здравата си ръка десницата на внучката си и символично я постави в твърдата воинска длан на Сеслав…

Бележки

[1] Абу Али ибн Сина, наречен Авицена (около 980–1037 г.) — прочут таджикски лекар, философ и естествоизпитател. Работил предимно в Иран.