Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

5

Куманите си бяха заминали, та в този ден дръстърци празнуваха наведнъж три неща: спасяването на града си, разгромяването на ромеите и сравнително безболезненото отърваване от опасните им отвъддунавски съюзници. И тъй като в крепостта нямаше място като за толкова народ, празничната трапеза, дълга, кажи-речи, едно поприще, се бе проснала извън крепостната стена. Колко печени вола и овце се изядоха в този ден, колко менци младо вино се изпиха — това никой никога не можа да пресметне. И все пак в спомените на дръстърци празничното пиршество се запомни не с изобилието на храна и питие, а с едно друго събитие, обагрено с кръв.

Започна то точно по пладне, когато откъм единия край на трапезата се разнесоха нестройни приветствия:

— Да живее Сеслав!…

— Привет на спасителя на Дръстър!…

— Слава на юнака!…

Като не разбра добре виковете, Татуш (който заедно с най-близките си помощници заемаше средата на трапезата) се наведе и попита:

— Какво реват ония там?

— Идва моят човек — подаде криви зъби Ълфин. — Клъвнал е въдицата…

— Чувате ли как го посреща нашата паплач? — обади се подстрекателски Селте. — „Спасителят на Дръстър!“ И тези думи ги казват в твое присъствие, Татуш…

Не успяха да завършат този разговор, защото в този момент се появи Сеслав, който, придружен от Валцар, с равномерен тръс се насочваше право към тях. На петдесетина крачки един слуга пое конете им и те продължиха пеша; лицето на Сеслав изразяваше всичко друго, само не празнично настроение.

— Заповядайте, приятели! — с пресилена сърдечност ги посрещна Татуш. — Вие имате голям дял за днешното празненство. Заповядайте и вдигнете стакани заедно с нас…

Сеслав с нищо не показа да е чул тази покана. Може да се каже, че изобщо не забеляза веселящата се дружина — цялото му внимание бе посветено на само един от тях.

— Стани, Ълфин! — произнесе заповеднически с глас, пълен с напрежение. — Каня те на двубой до смърт, английско куче. Въоръжи се и ела да премерим силите си гърди срещу гърди, както подобава на воини.

Ълфин го изгледа продължително. В погледа му можете да се прочете насмешка, може би изненада, но в никакъв случай не и страх. Устните му отново се разтеглиха в усмивка.

— Ами ако откажа? — попита с беззвучен смях.

За по-малко от секунда в десницата на Сеслав се появи меч и върхът му се озова на една длан разстояние от шията на Риса.

— Ако откажеш, ще те заколя като крастав уличен пес…

Татуш, Сача, Селте и другите настанаха.

— Прибери оръжието, Сеславе — прикани го Татуш. И се опита да го сплаши: — Иначе стражите ми ей сега ще те хвърлят в тъмницата…

— Сигурен ли си, Татуш? — присмя се в лицето му българинът. — Сигурен ли си, че наистина могат да ме хвърлят? — Той извърна глава и извика с цяло гърло: — Дръстърци-и-и… Говоря ви аз, Сесла-а-ав!… Искат да ме хвърлят в тъмница-а-а…

Всеобщ вик на недоволство се понесе по цялата дължима на трапезата и заплашително отекна в стената на Дръстър. Онези, които се бяха сражавали под стяга на Сеслав за спасението на своя град, се надигнаха, на много места блеснаха мечове.

— Ще ни разкъсат… — с пресъхнало гърло произнесе Каталим.

— Ама чакай бе, Сеславе — поде отново Татуш, опитвайки се да излезе с чест от получилия се обрат. — Може ли така да се…

— Може! — не го доизслуша войводата. — Този негодник е отвлякъл жена ми, Татуш. И това престъпление е венец на целия му живот, изпълнен от край до край с безчестни и злодейства. За двама ни няма място под слънцето и днес един от нас трябва да си отиде.

— Наистина ли е извършил престъплението, което му приписваш, Сеславе? — попита някой зад гърба му. Сеслав хвърли бърз поглед назад. Въпроса бе задал Вортаймър; беше пак така рус, както при Браничево, само че лицето му нямаше онзи добряшки израз — беше съсредоточено мрачно.

— Наистина, но не е цялата истина, Вортаймър. Преди да отвлече жена ми, Риса е избил половин дузина прекрасни мъже. Между тях и старецът Нестор, който ни отведе победоносно до стените на Цариград.

— Вярно ли е, Ълфин? Такава ли е била „работата“, за която канеше и мене? — Другият не отговори. — Тогава трябва да се биеш, иначе ще стана едновременно твой съдия и палач и ще ти отсека главата, както подобава на изрод като тебе. Да, да, ще се биеш и дано загинеш в двубоя. Но случи ли се да победиш, тогава ще застанеш с меч в ръка и срещу мене. Защото заради такива като теб, Ълфин, хората презират цялото ни племе.

Ълфин го изслуша, но с нищо не показа тази нова заплаха да му е направила някакво впечатление. Той обърна отново поглед към Сеслав и сякаш не забелязвайки, че само няколко пръста разстояние отделяха врата му от смъртоносното оръжие, нито проявяваше страх, нито бе престанал да се усмихва.

— Работата можем да уредим и по друг начин, не непременно с мечове — подхвърли спокойно. — Не ти ли каза оня, еднокракият?…

— Няма друг начин. Или ще се биеш, или…

— А не се ли страхуваш, че в един двубой ти изобщо не можеш да спечелиш? Не само защото съм по-силен от тебе. Помисли! Жена ти е моя пленница. Как мислиш, че ще постъпят пазачите й, ако научат, че ти си ме убил?

В този момент съвсем неочаквано се намеси Валцар:

— Мартина не е вече твоя пленница, Рисе. От снощи тя е отново свободна.

За пръв път в този разговор Ълфин загуби самообладание. Той заговори несвързано:

— Как?… Та нали тя?… Челгу…

— Можеш да ми вярваш, Рисе. Защото аз със собствената си ръка избавих Мартина от твоите тъмничари.

Тук се случи нещо, което никой не беше предвидил и затова не успя да предотврати. Сача запита:

— Ти си дръзнал да своеволничиш в моята Главиница?

— Щом си позволил твоята Главиница да се превърне в затвор…

Валцар не успя да завърши. Защото Сача не извървя, а прелетя разстоянието до него и с неразбираема ругатня на устните заби ножа си до дръжката в гърдите му. Сеслав също се спусна нататък, но колкото да поеме умиращи Валцар в ръцете си.

— Валцаре!… — проплака. — Бедни приятелю!…

Някакво подобие на усмивка се хлъзна по бледнеещите устни на печенега. После прошепна все по-тихо и по-тихо:

— Да видиш, Сеславе… че и между… печенегите има честни люде… които знаят… да умират… за правдата, а не… за плячка…

И с тези думи главата му климна през ръката на войводата.

Наоколо се бе възцарила зловеща, оглушаваща ушите тишина. Сеслав полека и братски — грижовно положи мъртвия на земята, после вдигна лице и потърси очите на Ълфин.

— Този благороден мъж загина от друга ръка, но пак ти си виновен за злодейското му убийство. Ще платиш за него, както ще платиш и за Нестор, Братан и другите. — Той се изправи. Мечът му пак се насочи към Риса. — За последен път те питам. Ще се биеш ли, или ще избереш смъртта на червей?

— Не само ще се бия — сви едрите си рамене Ълфин, — но и ще те убия. След малко ще видя цвета на твоята кръв, българино.

— Щом си толкова сигурен в победата си, ще ми кажеш ли кои бяха съучастниците ти, когато извърши убийствата в селото?

— Ще ти ги кажа, но не сега. Ще ти ги прошепна на ухото, когато ще лежиш в краката ми, а душата ти ще се запътва към пъкъла.

При тези думи Риса вече не се усмихваше.