Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

5

Докато обличаше отново своите дрипи на „планински орел“, Гневота подхвърли закачливо, но и с уважение:

— Би трябвало да си доволен — аз бях стратег по име, но като стратег се прояви всъщност ти. Да бяха живи Симеон или Самуил, царете български, щеше да бъдеш един от най-славните им пълководци.

Бранислав беше полегнал на съседния одър, с ръце под главата и с полузакрити клепки.

— Говориш така — рече в отговор, — като че ти не си доволен.

— Разумява се, че не съм. — Гневота бе тикнал ръка в една от многобройните дупки на кафтана си и сега се мъчеше да я измъкне. — Какво всъщност свършихме ние?

— Всичко, каквото си бяхме поставили за цел да свършим.

— Работата е там, че то беше малко още в зачатието си. Да обереш обирника — това добре. Но да се задоволиш с няколко камшика по гърба му, когато той заслужава въже на врата — това е толкоз малко, че не си е струвало риска.

— Когато Стронгил се види гол като тояга — без да променя положението на тялото си, каза Бранислав, — алчното му сърце ще се пукне. И точно тогава, и точно по този начин баща ми ще бъде най-добре отмъстен.

Главатарят на разбойниците най-сетне се оправи с парцаливите си дрехи и сега се кичеше с въоръжението си.

— Сам ли е безчинствувал Стронгил? Мигар кастрофилаксът не е следвал примера на своя началник и е оставал назад в грабителството и мачкането на поробения народ? А тъмничарите, на които се плаща толкова по-добре, колкото по-майсторски измъчват затворниците? Не, Браниславе. Щом тези хора са живи, значи, че ние сме свършили работата си само наполовина.

— И тъй като нямаше време да съдим кой е наистина виновен и кой не, трябваше да постъпим тъй, както ти ми препоръчваше тук, десет стъпки под тази стая: „Ромеец ли е — хряс! — и толкоз.“

Гневота разбра подигравката, но не се отрече от думите си.

— Това е моята правда, както и ти си имаш твоята. Бъдещето ще покаже коя от двете е била истинската.

— Във всеки случай никога няма да ме видиш да коля наред всичко византийско — виновни и невинни, млади и стари, мъже и жени. Никога!

Другият не продължи да спори. Пък и имаше ли смисъл?

— Преди да си тръгна с моите „планински орли“ — рече след малко, — ще ми се да ти дам един съвет. — И тъй като Бранислав го поощри с кимване, продължи: — Стигна ли с хората си до моето свърталище, аз ще бъда в безопасност. Ти обаче не можеш да се похвалиш със същото.

— Защо?

— Защото стратегията ти успя, но ти самият допусна няколко важни грешки. Каза си името, което въпреки опита ми да го позамажа може да е стигнало до ушите на кефалията. Каза и името на баща си. Не са безброй Драгшановците, за които да има да се отмъщава на Стронгил, Браниславе. И кефалията не е чак толкоз глупав, да не съумее да събере две и две. Няма да се чудя, ако до ден-два тук пристигне цялата му глутница и те поведе с вързани на гърба ръце към Вратица. А там Стронгил няма да се задоволи — по християнски, като тебе — с няколко удара по гърба, а ще те млати, докато се скапеш.

Беше прав, разбира се. Без да бе премислял особено издълбоко нещата, Бранислав наистина винаги бе свързвал разплатата си със Стронгил с едно скорошно напущане на бащиния дом, ала едва сега си даде сметка, че докато „скорошно“ можеше да са разбира и седмица, и месец, неговото изчезване наистина не трябваше да се отлага повече от ден-два, както го съветваше главатарят на разбойниците.

— Щеше да ми дадеш съвет — напомни гласно.

— Да запалиш последна вощеница на бащиния си гроб и час по-скоро да се изметеш някъде надалеч.

— Какво разбираш под думата „далеч“?

Гневота повдигна масивните си рамене.

— Разбирам да си толкова далече оттука, колкото аз, разбойникът, съм далеч от вратата на рая.

Той се поизправи. Надигна се от одъра и Бранислав.

— Не съм ясновидец — каза на сбогуване Гневота, — но имам дяволски силно предчувствие, че пак ще се срещнем.

Странна мечтателна усмивка се хлъзна по лицето на Бранислав. Той извади нещо от джоба си, погледна го, после отново го прибра.

— Чудно — рече унесено. — Напоследък все имат предчувствието, че ще се срещнат с мене. Какво пък — нека даде бог…