Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

4

Предвидлив прислужник бе донесъл сушени плодове, баница и вино, но никой от двамата мъже не посягаше към тях. Само седяха и разговаряха.

СЕСЛАВ. Ще ти призная, благороднико…

НЕСТОР. Остави това обръщение, Сеславе. То беше добро допреди месец, но сега звучи фалшиво, пък даже и малко ме засяга. Можеш спокойно да ме зовеш по име. Или, ако ще ти е по-удобно, „дядо Несторе“. Впрочем аз наистина по възраст бих могъл да ти бъда дядо.

СЕСЛАВ. Нека бъде, както искаш, дядо Несторе. Та, казвам, ще ти призная откровено, че самообладанието ми е само външно, престорено. Всъщност съм поразен от много неща. Да започнем с този чист български език, който говориш.

НЕСТОР. Защо се учудваш на моя български език, а не се учудваш на твоя?

СЕСЛАВ. Защото това е езикът на моята майка, която не помня, с него на уста баща ми и дедите ми са тръгвали на бой срещу тираните, на него ще произнеса последната си дума, когато бог пожелае да прибере душата ми.

НЕСТОР. А защо не допущаш същото за мене?

СЕСЛАВ. За тебе? Един ромейски патриций и вестарх на императора?

НЕСТОР. Може би трябва веднага да изясня някои подробности, Сеславе, за да спестя ред възможни недоразумения. Казвам се Нестор, по род Сигрица. Потомък съм на онзи Теодор Сигрица, който някога заедно с другия войвода Мармаис завладял Сърбия и я присъединил към царството на Симеон. Коренът ми е от същия чисто български край, откъдето е и твоят — там, на югозапад, където още личат руините на онези твърдини, които последни са паднали под меча на нашественика.[1] Кълна се в последния си ден, в жилите ми няма нито капка чужда кръв в повече, отколкото в твоите жили.

СЕСЛАВ (объркано). Но си ли, или не си вестарх на…

НЕСТОР (махва ръка). Бях вестарх, както бях за няколко дни и катепан на Паристрион. Моят баща Елемаг…

СЕСЛАВ (възбудено). Елемаг Сигрица!?

НЕСТОР. Виждам, чувал си за него. Да, моят баща Елемаг Сигрица се е бил рамо до рамо с твоя прадядо Драгшан под пряпореца на великия Самуил. Обаче в годината на моето раждане — а тя е годината, в която цар Иван Владислав се е възкачил на престола[2] — двамата се разделили. Единият, дядото на твоя баща, бил за борба до смърт, другият, баща ми, виждал приближаващия край и смятал, че е по-добре да се живее, да се опази пламъчето на българщината, та когато дойде часът, да има здрави и чисти българи, които да подемат отново борбата срещу завоевателя. Чакай, не ме прекъсвай! Не ние — потомците ще съдят кой от двамата е бил прав.

СЕСЛАВ. Добре, продължавай да разказваш.

НЕСТОР. Елемаг Сигрица се престорил, че се е примирил с робската верига и могъл приживе да си създаде известно положение във византийската йерархия, макар че до самата му смърт ромеите гледали на него с подозрение. Мен и брат ми Теодор той възпита да живеем като него — с цената на хиляди терзания да заблуждаваме поробителя и да чакаме деня на разплатата. Теодор, царство му небесно, си отиде рано, преди още да създаде дом и челяд. Но аз оцелях. Какво говоря? Не само оцелях, но извървях дългия път до тогата на вестарх и дълбоко вярвам, че дочаках и деня, за който и баща ми, и аз понесохме хиляди унижения.

СЕСЛАВ (подозрително). Но през лятото ти даже не намекна за…

НЕСТОР. Ти на мое място щеше ли да кажеш нещо повече? Да, в твое лице аз наистина съзрях здрав българин. Но след познанство от само една нощ позволено ли беше да рискувам всичко онова, което е било цел и смисъл на живота ми през цели седемдесет години? Аз вече знаех, че императорът ме гласи за катепан на областта, подозирах какво предстоеше да се случи и те насочих насам. Кажи по съвест, Сеславе, можех ли да проявя по-голяма откровеност?

СЕСЛАВ (на себе си). Значи, така… Сега всяко нещо си отива на мястото… (Дълга пауза.) Не се обиждаш от онова, което аз, по-младият, ще ти кажа, дядо Несторе. Преди малко ти изрече думите „да чакаме деня на разплатата“. Е добре, ако ти сега поставяш крак върху този път, аз вече съм извървял доста поприща по него.

НЕСТОР (замислено). Изглеждаш много сигурен в това…

СЕСЛАВ. Ако не е стигнало до ушите ти, попитай, когото искаш оттук до Бялото море.

НЕСТОР (с лека ирония). А, това го зная: „Не ми бил, мамо, орел в небето, най ми бил, мамо, Сеслав юнака…“ и тъй нататък.

СЕСЛАВ (обидено). Малко ли ти се вижда?

НЕСТОР. Не малко, напротив, обаче погрешно. Ти одеве спомена за стъпването на пътя. Сгреши, Сеславе, нашите пътища са различни. И дръзвам да кажа, че не ти, а аз съм на верния път.

СЕСЛАВ. Но нали точно в името на разплатата аз бях и в?…

НЕСТОР (прекъсва го). Знам, знам. (Изважда някакво листче и поглежда в него.) Ти беше и в Диампол, и Исак Акаласевс жигоса с думата „крадец“, ходи на разплата в Кипсела, и в Перитор, на края въздаде и „правда божия“ на Филокалий в Стенимахос…

СЕСЛАВ. Ще повторя предишния си въпрос: малко ли ти се вижда?

НЕСТОР. И аз ще ти отговоря по същия начин: много, но по лошо избран път. Любопитен ли си да научиш какво е станало след твоето минаване по онези места? Да? Слушай тогава. Андроник Вугиан е обвинил подвластните му българи, че са те подпомогнали при опозоряването му, осъдил е на смъртна казън двадесет и четири мъже от прословутия си списък и ги е избесил по дърветата на Диампол.

СЕСЛАВ (потресено). Не може да бъде!

НЕСТОР. Говоря ти истината. Но тя не е цялата, Сеславе. След това той наложил нечувани данъци на мирните хора, смъкнал им е и кожите от гърба, но бързо възстановил онова, което ти си иззел от касата му. Макар и с незначителни разлики, по същия начин са се развили работите и в Проватон, и по другите места. По-различно е само в Стенимахос. Там до Рождество не беше пратен нов кастрофилакс. Сега обаче имало един, някой си Евстатий, който е подел работата на Филокалий, но чакал, казват, новата жетва, за да оправел стореното от тебе.

СЕСЛАВ (отпаднало). Вярно ли говориш, дядо Несторе?

НЕСТОР. Кълна се в българското си име.

СЕСЛАВ. Но тогава… тогава…

НЕСТОР. Тогава трябва да се примириш с мисълта, че в песните си „цяр и лечител“, а в действителност… Да, в действителност само пламъче, което е светнало за малко, опарило неколцина — ако погледнеш, повече свои, по-малко чужди — и си отишло.

СЕСЛАВ (постарому решително). Не си е отишло, дядо Несторе. Аз все още съм жив и десницата ми не е загубила твърдостта си — ще поправя сторената грешка.

НЕСТОР. Как? Като отидеш да накажеш повторно Андроник, Йоанис Протевон и другите? Не, млади приятелю. Ти, зная, си способен да извършиш чудеса, но трябва преди това да стъпиш на верния път.

СЕСЛАВ. И кой е той?

НЕСТОР. Пътят на свободата. До днес ти похабяваше дарби и сили да отбрулваш по някой от отровните плодове на дървото; сега аз те приканвам да присъединиш силите си към моите, за да изтръгнем от корен самото дърво, пък тогава плодовете ще загинат от само себе си.

СЕСЛАВ. Свободата? Аз никога не съм поглеждал толкова далече…

НЕСТОР (твърдо). Значи, дошъл е часът на проглеждането ти!

СЕСЛАВ. И какъв е пътят към свободата?

НЕСТОР. Ще ти кажа, но знай, че ти си първият и единственият, пред когото отварям сърцето си. (Вдига ръка предупредително.) Не, не, не искам никаква клетва от тебе. Доверието ми ти спечели още в онази вечер под бащиния ти покрив, когато, хитрувайки, премълча потеклото си. (Кратка пауза.) Какво знаеш за извършеното от мен дотук?

СЕСЛАВ. Почти нищо: че не си донесъл платата на печенегите и че си минал на тяхна страна.

НЕСТОР. Истината е по-друга, Сеславе. Аз донесох парите — цяло едно приказно състояние, — но умишлено не го дадох на Татуш и останалите печенеги.

СЕСЛАВ. И защо, за бога?

НЕСТОР. За да разпаля гнева им. И мисля, че наистина го разпалих — те, които си живуркаха кротко със съзнанието за неплатения дълг, сега, подстрекавани и насъсквани от мене, се готвят да вдигнат невиждан поход към Цариград. В този поход ще се реши съдбата на България, Сеславе, Не ми казвай, че във войната печенегите са само многобройна паплач, зная го. Но като техен съветник ще бъда аз, пък аз, смея да се похваля, съм изучил изтънко благородното изкуство на стратегията. И ако ти с твоята добре обучена дружина станеш юмрука на утрешния поход, аз твърдо вярвам, че ще поставим Византия на колене, въпреки че на престола й не са вече кекавите глупаци Михаил Дука и Никифор Вотаниат. Тъй, както е тя с младия и способен Алексий Комнин начело, ние пак ще я повалим в праха. И цената на нейното оцеляване ще бъде свободата на отечеството ни.

СЕСЛАВ (възторжено). Аз съм с тебе, дядо Несторе! С тебе до последната капка кръв в жилите ми!…

НЕСТОР. Кръвта ти не ми е нужна, синко, а силата и умът ти.

СЕСЛАВ. Какво очакваш от мене?

НЕСТОР. Засега все още само едно — да заживееш с мисълта за онова, което ни предстои. (За пръв път в целия разговор се обляга в стола си.) Аз ще остана още два-три дни, та ще имаме време да обсъдим всичко, Сеславе, всяка предстояща крачка. А сега остави ме да си почина, синко, и иди оттатък. Залагам цялото богатство, донесено от Цариград, срещу ей този стакан вино, че там те очакват…

Бележки

[1] Още В. Н. Златарски, анализирайки един текст на хрониста Михаил Аталиат, е изказал мнение, че Нестор е бил по произход българин от югозападните български земи. Напоследък това становище бе подкрепено и доказано и от В. Тъпкова-Заимова въз основа на сведения от речника на древния писател Зонара.

Тук е мястото да отбележим една подробност. В книгата, общо взето, сме се стремили да се придържаме във възможно най-голяма степен към историческите факти. Единственото по-голямо отклонение е на това място: вестархът Нестор е преминал на страната на печенегите в 1074 г., т.е. в началото на печенежките вълнения, а не десет години по-късно, както — за нуждите на романа приемаме и описваме ние.

[2] В 1015 година.