Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

3

… по брега на Истъра лежат многобройни и големи градове, в които има разноезично население и които поддържат немалко въоръжена войска.

Михаил Аталиат

На следващата сутрин Сеслав изпрати Братан да накупи това-онова за жилището им, а сам излезе да се запознае с града. Щом извървя тясната уличка, на която беше къщата на Стамена, той се сблъска със стената на Вътрешния град. Както повечето крепости от епохата, и Дръстър се състоеше от Външен и Вътрешен град. Във Външния бяха занаятчиите, рибарите, месарите, безделниците, с една дума — простолюдието. Вътрешният град се обитаваше от първенците (в случая — печенежките главатари), по-богатите граждани, войскарите; някога, преди падането на България под робство, в него се намираше също и седалището на православния български патриарх. Както скиташе и надничаше тук-там, на Сеслав направи впечатление, че стената, която отделяше Вътрешния град от Външния, беше добре поддържана, със сравнително прясно поправени бойници и зъбери. И затова толкова по-голямо беше учудването му, че главната порта не се охраняваше. „Защо трябва да има такава яка стена, ако никой няма да те спре пред нея? — запита се той сам и сам си отговори: — Печенежка му работа…“ И тъй като наистина никой не го спря, той мина през портата и влезе.

Зад стената на Вътрешния град имаше всъщност малко сгради. Току до вратата бе разположено едно дълго и доста безлично здание; за Сеслав не беше трудно да се досети, че там се подслоняваше постоянната войска, която Татуш поддържаше за охрана на Дръстър и за собствената си сигурност. Вдясно се издигаше една голяма и внушителна постройка, но изградена не с пищност, а с изискана строгост. Обратно — от лявата беше по-малка, но е повече разкош. В този утринен час и двете гъмжаха от множество слуги и слугини, заети да чистят, да тупат черги, да пренасят големи кошове е разнообразна храна. Сеслав спря един от слугите и го разпита. Дясната по-голяма сграда, някога дворец на патриарха, сега Татуш бе превърнал в жилище за себе си, за многобройните си жени, за прислугата и личната си стража. Лявата по-рано била обиталище на византийския управител на областта, но тъй като такъв управител от години не се мяркал насам, Татуш настанил в нея по-близките си хора от свитата (тук човекът спомена на първо място Ълфин), а и някои от челните печенежки главатари — Сача[1] например, — които управлявали други, по-малки крепости, имали си тук постоянни живелища за честите си посещения в Дръстър.

От краткия си оглед Сеслав получи отговор и на въпроса, който си бе задавал преди малко — стената на Вътрешния град не се охраняваше, тъй като Татуш бе съсредоточил цялата стража около своя дворец…

Като напусна Вътрешния град, Сеслав тръгна по улицата, проточена право срещу главната порта, и скоро се озова на една стъгда, където бе пазарът на Дръстър. Очите му се заслепиха от богатството на плодовете на тази земя: грамади от овошки и зеленчук, каци със сирене и делви с мед, пастърми и суджуци, риба и прясно месо, цели стада добре охранен добитък (него го продаваха главно печенеги), кожи и платове, сечива и оръжие — какво ли не можеше да се види тук! А езикът… Боже мой, какво смешение на езици цареше на пазара! Продавачите предлагаха стоките си на български, печенежки и на още поне четири-пет непознати езика и наречия. Но започнеше ли пазарлък, той се водеше обикновено на онази невъобразима смесица от езици, която Сеслав бе понаучил още по пътя към Дръстър и в която се долавяха думи български, печенежки и гръцки, но още и алански, руски, франкски, кумански и какви ли още не.

Като извървя пазара и продължи по улицата към север, Сеслав не след дълго се намери на пристанището. Че то не беше дело на печенежки ръце, в това младият мъж не се и съмняваше, защото на тях, скитници и чергари, не би им стигнал умът да го изградят така добре, но дали беше построено от ромеите, или преди това от българите, не му липсваха познанията, за да го определи. На пристанището имаше дълга стена за заставане на корабите и площадка за разтоварване на товарите им, но веднага след това се издигаше яка и висока стена с вдадени към реката няколко четвъртити кули, подножията на които почти опираха до водата. Не се изискваше особена подготовка, за да се разбере замисълът на строителя: създадени бяха удобства за мирните кораби, но намислеше ли някой да нападне крепостта откъм реката, тогава никакво живо същество нямаше да се задържи на площадките под градушката от стрели и камъни, която щеше да се изсипе върху него от височината на кулите.

Сеслав, който за пръв път се срещаше с кораби и моряци, дълго обикаля тук, гледа и слуша как и що се вършеше. Идваха на пристанището кораби, които стоварваха какви ли не богатства — пшеница и други храни откъм Голяма Скития, скъпи платове и странни оръжия от запад, откъм страната на франките, вина от южните острови, маслини от Византия… Него го поразиха още невероятно ниските цени, на които се купуваха — и то веднага, понякога още неразтоварени — всичките тези богати и редки неща. Замисли се и скоро откри истината: повечето от тези стоки бяха крадени, а продавачите им — чиста проба пирати; който и откъдето по огромната дължина на великата река да завладееше някакъв товар, бързаше да стигне до пристанищата на Страната без закони, където щеше да се отърве от него на по-ниска цена, но затова пък никой нямаше да му зададе неудобни въпроси за произхода на стоката…

След пристанището Сеслав отиде да погледа и рибарите. Те хвърляха широки мрежи или мятаха дълги въдици, а после начесто-начесто вадеха малки и големи риби, които босоноги момчета веднага отнасяха на пазара в града.

Сеслав продължи разходката си покрай крепостната стена на Външния град и скоро бе поразен от окаяното й състояние. Запълнен с пръст и градски отпадъци ров, порутени зъбери, пукнатини в зида — какви ли не безобразия се показаха пред очите му! Какво беше това? — запита се той. — Некадърност на незапознати с крепостното дело воини? Нехайството на пришълци, които знаят, че днес са тук, а утре може би не? Безгрижие на внезапно забогатели голтаци, които не се замислят да запазят по-дълго внезапно спечеленото?

Той не можа да си отговори на тези въпроси. Но си представи какво щеше да се случи, ако на Татуш и другите печенеги се наложеше да водят отбранителна война…

Лятното слънце се издигна към небосвода и започна да сипе над главите вече не топлик, а истинска жарава. Несвикнал в своя планински край на подобни горещини, Сеслав скоро почувствува леко виене на свят, а гърлото си — в него сякаш от цяло столетие не бе минавала глътка вода. И като поразмисли, той се отправи отново към „Трите глигана“ — там поне щеше да намери хлад и стакан вино…

Както и снощи, гостилницата пак беше почти пълна. Сеслав я прекоси и се разположи до една масичка — точно под трите напълнени със слама глигански глави на стената, които даваха името на заведението. И толкова бе нетърпелив да разхлади врящия си мозък и да утоли палещата го жажда, че дори не забеляза как всички го проследиха с очи, а мнозина полугласно рекоха с уважение:

— Сеслав!… Победителят над Килтер!…

Прислужи му лично стопанинът — ромеец, и то с такова бързане, което трудно можеше да се допусне за пълно тяло като неговото.

— Радвам се, че си тук — каза му, докато Сеслав бързаше да излее в гърлото си сместа от вино и ледена вода. — Гости като тебе са чест и гордост на всяко заведение…

Като утоли жаждата си и се посъвзе, младият мъж се огледа. В „Трите глигана“ очевидно имаха богат опит да заличават следи от битки и кръвопролития, защото нищо в помещението не напомняше за събитията от предната вечер. А и по масите бе все същото — въпреки сравнително ранния час имаше мнозина пийнали, някои пак играеха на зарове, трети с висок глас разказваха свои бивали и небивали приключения от минали походи и сражения. Докато хлъзгаше поглед наоколо, Сеслав не забеляза как от една съседна групичка се изправи един печенег и като си носеше чашата с вино, настани се на неговата маса.

— Може ли да седна? — попита той, като се ухили и разкри два реда ситни жълти зъби.

Сеслав му хвърли бърз поглед. Непознатият имаше невероятно широки рамене, които вероятно криеха страхотна сила. Трябва да беше някакъв печенежки главатар, понеже носеше прескъпо облекло, а дръжката на меча му беше покрита със златна украса.

— Щом вече си седнал, можеш и да останеш — отговори му. — Масата ще стигне и за двама ни.

— Аз съм Сача, господарят на Главиница — представи се новодошлият. — Може да си чувал за мене.

— Чувал съм — без особено въодушевление потвърди Сеслав. Говореше по такъв начин, сякаш искаше всяко казано от него изречение да бъде последно в разговора.

— И аз чух за тебе — не се предаваше Сача. — Снощи тук ти си спечелил победа срещу един от най-добрите ни мечове…

— Тежко̀ на мечовете ви, щом снощният е бил един от най-добрите.

— Не бъди толкова самонадеян — забеляза му печенегът. — Външността ти е измамила Килтер. Като те гледа човек, ще рече, че си още е жълто около устата. И няма да подозре, че не си за подценяване в двубоите. Така е сгрешил и Килтер. Впрочем на колко години си?

— Двадесет и две.

— Двадесет и две? — непресторено възкликна Сача. — Ами то ще рече, че ти не изглеждаш, а наистина си момче!

— Това е относително — отегчено каза Сеслав. — Имало е някога мъже, които на двадесет и две години са били вече завладели половината свят…

— Е, не вярвам да гледаш чак толкоз високо… — Българинът отново замълча. — Не дойдох на масата ти само за да се запозная с тебе, Сеславе.

— Тъй ли? — произнесе другият безизразно. — И за какво още?

— Да ти предложа работа.

— Виж ти, това е интересно. — Интересът се съдържаше в думите на Сеслав, но не и в гласа му. — И за каква работа става дума?

— При мене — рече сериозно Сача, — в личната ми стража. Ако се проявиш добре, може скоро да те направя и неин началник.

— И каква ще бъде платата?

— Твоят живот — беше неочакваният отговор. — Е, ще има и това-онова отгоре.

— Това-онова аз си имам и сега, не се лакомя за повече. А думите ти за моя живот не ги разбирам.

— Имаш твърде малко време, за да ги разбереш — все така без следа от хумор каза печенегът. — Брат на Килтер е Тирак. Тирак Чудото. И знаеш ли защо го наричат Чудото? Защото в ръката си той все едно, че не държи оръжие, а светкавица. Най-добрия меч на племето ни, Сеславе. В двубоите с мечове Тирак е извоювал повече победи, отколкото двамата с тебе общо имаме косми на главата си. При това той ще е предупреден и няма да повтори снощната грешка на брат си.

— И после?

— От снощи Тирак е като бесен. Обикаля крепостта и те търси, за да те предизвика на двубой. Питаш за после? Ами… после може би ще се намери някой, който да те погребе по обичаите на дедите ти. Освен ако…

— Довърши, Сача.

— Освен ако приемеш службата при мене. Когато кажа на Тирак, че си човек от моята свита, той няма да посмее да ти иска разплата. Иначе…

— Пак не спирай, Сача. Довърши си мисълта до края!

— Иначе не давам и чаша от киселото вино на този шишко за живота ти, Сеславе. Тирак Чудото е самата смърт в човешки образ. Е?

Младежът не отговори. Взе стакана си от масата и бавно отпи няколко глътки. Не че се стремеше да печели време, но му доставяше удоволствие да държи в напрежение нервите на прочутия печенег.

Изведнъж един, който седеше до вратата, извика:

— Тирак идва!… Тирак!…

— Решавай бързо, момче — припряно рече Сача. — Имаш още само минута на разположение!

— Отказвам, Сача — отчетливо произнесе Сеслав. — Приемам облога ти за чаша вино срещу живота ми и… отказвам. Предпочитам да загина млад, но свободен, отколкото да доживея до дълбока старост, но като слуга.

И в този момент в пивницата връхлетя Тирак.

Бележки

[1] Историческа личност; някои изследователи разчитат името му като Саца.