Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)


Око за око…

1

Сеслав проследи битката чрез съгледниците си, които начесто му донасяха за развитието й и за промените в нея. А когато се разбра, че се е стигнало до мир между Тугортак и Татуш, изпрати Ралф и Ботас да изучат новата обстановка по-добре — те никога не бяха имали стълкновения с печенегите, бяха запазили добрите си отношения със Селте и някои други, та за тях появяването на бойното поле или в Дръстър не представляваше опасност. Но когато и войводата, и изобщо всички от дружината очакваха добри сведения, пристигна една колкото неочаквана по характер, толкова и тревожна вест. Дойде тя чрез Ботас и Валцар, стария Сеславов познайник.

— Лоша новина, войводо — започна направо Ботас, когато двамата с печенега скочиха от седлата.

— Какво се е случило?

— Не зная още дали се е случило. И не дай боже!… Но по-добре нека ти разкаже Валцар — каквото зная, чул съм го от неговата уста.

— Не ме мъчете повече! — помоли Сеслав, изпълнен от мрачни предчувствия. — Говори, Валцар.

— Не е много, което мога да ти кажа, Сеславе. Но ще ти го повторя, пък ти сам прецени…

Разказът на печенега беше доста кратък. Валцар бил един от онези четиридесет души, които придружили Татуш и Ълфин Риса при куманите. Когато се връщали, те и съюзниците на Татуш прекосили Дунава приблизително по средата на пътя между Дръстър и Тмутаракан, намислили били да се явят откъм гърба на ромеите, ако Алексий Комнин бил стигнал вече Дръстър. Но когато на отсамния бряг на реката трябвало да се очаква, че ще е нужна мъжка десница, Ълфин взел със себе си десетина души, все изпитани главорези като него, и поел на юг, доколкото Валцар можал да ги проследи, те се отправили не към Тмутаракан и Главиница, а по-навътре в сушата.

— Разбираш ли, защо ти го разказвам, Сеславе? — завърши той. — Те поеха по друм, който ще ги отведе в Пастири, твоето село…

Войводата усети как прималява от страх, но направи усилие да се овладее. Облиза пресъхнали устни и запита:

— Татуш не забеляза ли, когато ония се отделиха?

— Как да не е забелязал? Ами че преди да тръгне, Риса дълго си шушука с него…

Сеслав поразмисли минута-две, после нареди:

— Поеми дружината, Гневота! Оставаш начело, докато аз отсъствувам.

— Какво си намислил, Сеславе?

— Засега ще отида при Татуш и ще се помъча от него да се добера до истината за плановете на онзи негодник. Ти, Ботас, ще дойдеш с мене. Помъчи се сам да узнаеш нещо повече за Ълфин, подшушни и на Ралф да се опита да измъкне някое сведение от неговите англи. А ти, Гневота, приготви десетина души за път. От по-изпитаните. Окаже ли се, че Риса е тръгнал към Пастири, ще го последвам с тях.

— Нали няма да забравиш и мене, войводо? — пръв се обади Валцар.

— Благодаря ти, Валцар — с топлота му кимна Сеслав. — Не, няма да те забравя. А ние да тръгваме, Ботас.

* * *

Разговорът му с Татуш не даде никакъв резултат. Верен на себе си, печенегът се огъваше като змиорка, хитруваше, заливаше Сеслав с потоци от думи без съдържание, но, тъй или иначе, на въпросите му не даде отговор.

За щастие Ралф Рижия има̀ повече успех. В „Трите глигана“ той намери стария си познайник Вортаймър. След една здрава почерпка, изпълнена с по-далечни и по-близки спомени, Ралф заговори за участието си в двете битки срещу Алексий Комнин, после ловко прехвърли думата върху мисията при Тугортак и Маняк, в която Вортаймър, заедно с още неколцина англи, бе съпровождал Татуш.

— Не ми напомняй! — Вортаймър с привичен жест метна към раменете дългите си руси коси, сега в това движение и на иначе добродушното му лице можеше да се прочете неприкрит яд. — Бихме път за нищо.

— Как за нищо? Нали ако не бяхме се справили с ромеите, победата щеше да зависи само от вас?

— Там е работата, че когато дойдохме, вие вече се бяхте справили. И за нас нито работа остана, нито дял от плячката. А тази пуста плячка ни описваха с такива пищни думи, че заради нея се отказах от една друга хубавичка работа.

— Зависи какво разбираш под „хубавичка“… — подмами го Рижия.

— Петдесет златици за един ден, и то почти без опасност — това не е ли хубавичка работа, стари приятелю?

Ралф свирна многозначително с уста.

— Че кой е този Крез[1], — който плаща така?

Другият отвори уста да отговори, но се въздържа.

— Ти пък защо се интересуваш? — попита на свой ред.

— Че кой няма да се интересува как се печелят петдесет златици за един ден труд?

Русият гигант напълни стаканите и бавно, на редки глътки, изпразни своя. Личеше — пиеше не от жажда, а за да има време да помисли.

— Излишно е, Ралф — каза после. — Работата беше еднократна и няма да се повтори. Лошото е, че аз се полакомих по сладките обещания на Татуш и останах настрана от нея. И в края на краищата от двата стола се озовах на земята…

— Не виждам защо забулваш нещата в такава тайнственост — засмя се насреща му Рижия. — Още повече че работата била свършена, казваш.

— Защото тя е такава, че човек може от много приказки да си загуби езика… заедно с цялата глава, приятелю.

— А разправяше, че била без опасност — напомни му Ралф.

— Работата да, но не и приказките за нея. — Ново напълване и ново бавно изпразване на стакана. — Ще се опиташ ли да ме баламосаш, Ралф, че въпросите ти са само ей така, за убиване на времето?

Последва продължително мълчание — сега беше ред на Ралф да размисли и да си спомни всичко, което знаеше за нрава на своя сънародник. На края се реши, извади от джоба си една кожена кесия, стегната със здрав ремък, и постави пред себе си на масата.

— Ти наистина, вместо да седиш на два стола, си се намерил на земята, Вортаймър — произнесе тихо, но отчетливо. Все пак обаче имаш възможност да наваксаш загубата.

— От тебе?

— От мене. И то още по-безопасно, отколкото в онази тайнствена работа.

— Слушам те, Ралф — алчно го подкани великанът, докато опипваше с поглед кесията на масата, претегляше я.

— Тук има петдесет венециански дуката[2], Вортаймър, а те струват повече от номизмите, които си щял да получиш от другия.

— За мене ли са, приятелю? — прегракнало попита русият.

— За тебе. Ще имаш половината, ако ми кажеш работата, за която те викаха. Ако, както предполагам, тази работа има някаква връзка с моя вожд Сеслав, ще получиш веднага и другата половина. При това не рискуваш нищо, Вортаймър. Защото твоето име ще остане в тайна.

— Петдесет дуката само за това, Ралф?

— Говори, приятелю, но говори истината, без измислици, и тази кесия още сега става твоя.

— Тя наистина ще бъде моя, Ралф. Ето какво е. Парите ги предлагаше Ълфин. Трябваха му десетина души, за да нападнем някакво село, което се намирало на югоизток от Тмутаракан. Сеслав имал там къща, тъй говореше Риса, и в нея криел огромно богатство. Знаеше се, че селяните няма да са там, та цялата работа щеше да бъде да обезоръжим и вържем пазача, който Сеслав може би е оставил, и сетне да помогнем за намирането на скритото съкровище. Това е всичко.

— Че това е щяло да бъде явен обир, Вортаймър.

— Златото принадлежало на Ълфин, тъй разправяше той самият.

— И Риса с хората си се отправи нататък?

— Така. Но намерили ли са селото, какво са правили там — не зная.

— Кога се отправиха да го търсят?

— Вчера сутринта. Отделиха се от нас, когато ние свърнахме към Дръстър.

Червенокосият поразмисли, после кимна:

— Кесията е твоя, Вортаймър.

И докато другият я грабна и светкавично натика в джоба си, повика със знак собственика, за да плати. Но великанът го спря великодушно:

— Остави, пиенето е от мене, Ралф. Нали плаща онзи, който печели?…

С тези думи двамата се разделиха.

Три часа по-късно, когато ранната вечер на месец листопад бе вече прихлупила черната си плащаница над Страната без закони, Сеслав се отправи на път, начело на един малък отряд от решителни мъже. Между тях бяха също Ралф, Валцар и Ботас.

Бележки

[1] Крез (560–547 г. пр.н.е.) — последният лидийски цар, станал пословичен с изключителните си богатства.

[2] Дукат — златна венецианска монета с висока стойност.