Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

2

Уловил го за дрехите, Сеслав така го разтърсваше, че понякога отлепяше краката му от земята.

— Негодник! — крещеше, задавян от гняв и мъка. — Мръсник!… Защо не нападна, когато видя знака?…

Сача не беше от страхливите, но този път се поуплаши. Не само защото Сеслав изглеждаше извън себе си, но и от вида му — от лицето, опушено и после набраздено от вадички пот, от още кървящата рана на бузата, от разкъсаните в битката дрехи…

— Ама чакай бе, човек! — мъчеше се да го успокои. — Чакай да се разберем като хора.

— Като хора ли? — продължаваше да го тресе българинът. — Никакъв човек не си ти и заслужаваш кучешка смърт. Заради тебе ни се изплъзнаха и ромеите, и Алексий. Ама ти си знаеш твоето, нали? Нека други да се пържат в огъня, каквото може да се свърши, те ще го свършат и бе тебе. Нали тъй разсъждаваше, негоднико, когато видя дима, а не потегли към крепостта?

— Не е тъй бе, Сеславе. Видях аз, това е вярно, ама само два пушека. Все чаках да запалиш и третия, а в това време.

Тази последна лъжа помогна на Сача — започнаха да спорят два или три са били пушеците, пратиха да търсят свидетели и докато да се установи истината, яростта на Сеслав попремина. И все пак той завърши разговора със заплаха:

— Опиташ ли се да хитруваш и следващия път, не с византийците, а с мене ще си имаш работа. Разбра ли? Е, щом си разбрал, тръгвай с мене на разузнаване!

Един час по-късно те, прикрити от топлия есенен здрач и охранявани от само трима воини, наблюдаваха ромейския стан от височината на един объл хълм. Не познаваха добре реда във византийската войска, но най-същественото не убягна от вниманието им.

— Какво мислиш за тия, дето се измъкнаха на юг? — загрижено запита Сача…

— Бяха само две шепици хора — отговори Сеслав. Макар че се намираха далеч от ромеите и двамата говореха шепнешком. Същинската им сила си остава тук…

— Ами ако са отнесли богатствата си?

Тези думи издадоха истинските грижи — и подбуди — на печенега. Сеслав усети как кръвта се качва в главата му, но си наложи да се овладее. И реши да хитрува.

— Ти луд ли си? — каза. — Императорът е още тук, до войската. Виж там, в средата на стана…

— Да, червената шатра.

— Тя е на императора. Толкова ли ти стига умът, че Алексий Комнин ще остави богатствата да се измъкнат далеч от него?

Тактиката му беше малко груба, но успя. Алчността на Сача се бе разпалила, та той рече войнствено:

— Утре ще ги пипнем. И Алексий, и богатството му!…

— Че ще ги пипнем, ще ги пипнем — кимна Сеслав, — но няма да е лесно. Виж, стягат се за битка. Пререждат дружините си…

— Друнги им викат по гръцки — вметна печенегът.

— … разполагат се като пред близко сражение. Не опъват шатри… Постовете им… Всичко е, както пише в техните книги.

— И как иначе, след като разбраха, че и нас си ни бива! — с тон на самохвалство рече Сача, макар че той най-малко имаше право да си присвоява част от заслугите за днешната победа.

Всъщност думите му не съдържаха никаква особена мисъл, но българинът се замисли продължително върху тях лицето му просветна.

— Да се връщаме! — предложи. — Ти ми даде разковничето за утрешното разгромяване на гърците, Сача.

— Аз ли? — учуди се другият, докато пълзеше назад до него.

— Ти просто ми показа как ще разсъждава Алексий, когато ще се подготвя за следващата битка. — И по-късно, когато вече бяха поседнали на почивка от другата страна на хълма, обясни мисълта си: — Днес те бяха очаквали груба и безредна съпротива, а попаднаха в капан, изграден по всички правила на военното изкуство…

— Какво значи това „военно изкуство“? — прекъсна го Сача, но Сеслав не отговори, а само махна с ръка.

— И за следващата битка — продължи — ще се готвят пак по правилата. Това се потвърждава и от реда в стана им. Ние пък ще им скроим една шега по печенежки. Ясно ли е?

— Не съвсем — призна печенегът.

— Тогава запомни, че утре най-важната роля ще имате ти и твоите конници. Засега — толкова. Повече подробности ще научиш, когато се върнем в Дръстър.

Сеслав направи знак и придружниците им поведоха към тях конете.

* * *

Ако „скитите“ се готвеха за утрешната битка, не дремеха и в стана на ромеите. При тях даже всичко ставаше по-припряно, с повече загриженост — още бяха под впечатлението на тежкото поражение, претърпяно в Дръстър. И затова още докато воините разставяха стана, а началниците им събираха разпилените части в нови турми[1], банди[2] и друнги, Алексий Комнин свика голям съвет в шатрата си, на който присъствуваха всички по-първи военачалници.

— Нека не се връщаме на станалото днес — започна той направо. — Него всички знаем и от него всички ни боли. Да се помолим само за душите на протостратора и на другите, а ние да обърнем очи към бъдещето. Говорете и предлагайте!

Пръв заговори Григорий Маврокатакалон, същият онзи Григорий Маврокатакалон, който заедно с Никифор Вриений още в Лардея бе предсказвал гибелните последици от една война със скитите. Той не произнесе нито дума на укор или себеизтъкване, а направо описа опасността от близкото съседство със „скитите“, направи приблизителни пресмятания за сегашното съотношение на силите и в заключение посъветва да се избегне нова схватка с врага, а войските да се вдигнат още през нощта и с бърз денонощен поход да се насочат към Велики Преслав.

— Към Велики Преслав! — неволно възкликна Алексий. — Че това е в подножието на Хем!…

— Съветът на Григорий е добър — обади се на това място Никифор Вриений. — Ако скитите тръгнат да ни преследват според обичая си с колите и семействата, те няма да ни настигнат никога. А ако потеглят без тях, тогава няма да намерят убежище зад каруците си и ще ги бием още в първото сражение.

— Не говоря за преследването, а за бягството чак във Велики Преслав! — напомни императорът.

— Ще стигна и дотам, божествени. Велики Преслав не е толкова далеч, колкото ти се струва на пръв поглед. Ръцете ни ще бъдат развързани за всякакви действия, когато имаме тази яка твърдина зад гърба си. Не забравяй, че тя е градена от българския цар Симеон, а той е разбирал от тия работи…

— Разсъждава ли и друг по този начин? — сухо попита Алексий.

Да, намериха се и други, които подкрепиха първоначалната идея на Григорий Маврокатакалон. „Не е бягство, а само заемане на по-добро изходно място за продължаване на войната — казваха те. — Оттам ще предприемаме дълги излази в убежищата на скитите, ще ги изтощаваме с глад кръвопускания. И малко по малко ще вземем връх над тях.“

На тези мнения почти в един глас отговориха двамата Диогенови синове — Никифор и Лъв:

— Не ги слушай, венценосни! Какво са скитите? Само като извадим мечовете си, ще ги направим на късове!… Императорът не чу как някой подметна на двамата храбреци, че на тях е лесно да правят на късове скитите, понеже днес не бяха в крепостта, а извън стената й, та изобщо не ги познават в боя. Той мислеше за друго: че ако след днешното поражение предприеме и едно прибързано отстъпление, короната може да започне да стои твърде хлабаво върху главата му… И воден от тази мисъл, той скоро-скоро прекрати пренията:

— Ето моето решение — каза твърдо. — Утре ще предизвикам скитите на бой и ще застеля тази земя с труповете им. За да нямам никакви пречки, нека целият обоз още сега да се отправи към Ветрин[3] под охраната на половин друнга, водена от тебе, Георги Куцомит. Друга половин друнга също веднага да съпроводи Никифор, Григорий и техните съмишленици към Велики Преслав…

— Защо ни обиждаш, светозарни? — тихо, но укорно го прекъсна Никифор Вриений. — Ако даваме съвет за отстъпление, то е защото тъй схващаме положението, а не защото сме страхливи. Стигне ли се до умиране, ние сме способни да умрем за величието на империята и за твоя трон — също така добре, както и най-смелият от воините ти.

— Не се съмнявам, Никифоре — рече императорът, но тонът му не отговаряше на думите. — Само че вие се съмнявате. А в утрешната битка аз не желая сред воините ми да има хора, които се съмняват в победата. — Тук щеше да се обади Григорий Маврокатакалон, но той го спря с властно вдигане на ръката. — Решението ми е окончателно. Моля, пригответе се и тръгнете веднага на път.

(Тръгнаха. Именно тези бяха двете групи, които Сача Сеслав видяха да напущат ромейския стан и да се отдалечават на юг.)

След излизането им императорът се разпореди за утрешната битка. Той лично щеше да поеме началството на центъра, където щяха да бъдат най-отбраните сили, ръководени все от негови кръвни роднини и близки, включително и родния му брат Адриан, който командуваше наемния отряд латиняни. Лявото крило Алексий повери на кесаря[4] Никифор Мелисин, съпруг на сестра му. А за началници на дясното постави опитните пълководци Кастамонит и Татикий, там щяха да бъдат също съюзниците — езичници, водени от своите вождове Уза и Караджа[5].

— А нас? — почти изплака Лъв Диоген. — Забравяш ли ни, венценосни, или искаш да ни оставиш настрана от славата?

— Не ви забравям — с доволна усмивка отговори Алексий Комнин. — Ти и брат ти Никифор, също и ти — посочи той към Николай Маврокатакалон, — ще бъдете моя лична охрана. Съобщете същото и на Йоаникий, на вожда, на варягите Набит и на моя верен Гула. — И предварително ги похвали: — Ако се явях с такава бляскава и могъща свита значело на ахейците под стените на древния Илион[6], нямаше да се стигне до нуждата от дървени коне… А сега се разотидете, приятели. Отпочинете, съберете сили и се подгответе за утрешната победа![7]

Бележки

[1] Турма — военна част във византийската армия в състав 5000 души (турма = 5 банди = 25 друнги).

[2] Банда — военна част във византийската армия в състав 4000 души.

[3] Ветрин — селище с неопределено местоположение; допуща се, че се касае за днешното с. Ветрен, Силистренско.

[4] Кесар — титла на императоровия брат или на друг негов много близък роднина.

[5] Уза и Караджа били узи на венецианска служба.

[6] Илион — другото име на Троя.

[7] Съвещанието на ромейските пълководци е предадено с почти дословна точност и автентичност.