Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

3

Не само календарът, но и времето напомняше, че само след три дни щяха да започнат горещниците[1]. Въпреки това старият човек мръзнеше, та бе наметнал един селски клашник върху съсухрените си плещи. Грохнал телесно и безсилен, Нестор бе запазил обаче неспокойния си дух; подтикван от него, той не слушаше разказа на Сеслав, отпуснат в меките възглавници на стола си, а през цялото време се разхождаше из стаята. Тук не си служеше с бастун, на така бе подредил стол, маса, капак на ракла, че да намира в тях опора при ходенето си и главно при крачките върху неестествено замитащия се ляв крак. Който го гледаше отстрани, би помислил, че тези подпирания и очевидното усилие при стъпването на неоздравелия крак го разсейват. Ала кратките въпроси, с които от време на време прекъсваше разказа, сочеха, че той не изпущаше нито една дума.

— И ето ме тук — завърши Сеслав. — Дойдох за съвет от тебе.

При тези негови думи старецът спря и остана прав, подпрян с две ръце на облегалото на стола. Помисли дълго, после каза:

— Нека да си признаем — по отношение на Татуш винаги сме грешили. Той е по-умен, отколкото го смятахме.

Говореше ясно, разбираемо, но с известна несигурност при някои звуци, сякаш му трябваше време, за да нагласи устата си за тях.

— Най-обикновено хитруване, дядо Несторе — поправи го Сеслав.

— Хитруване, но не обикновено, а изкусно и винаги полезно за него. Ще рече — както хитрува умен човек. Но нека не спорим за думата. Имаме да говорим за къде-къде по-големи неща.

— Неща или нещо? Аз смятах, че въпросът е само един — да отида ли в Лардея, или не.

— Според мен единственото, за което не си заслужава да се говори, е именно това. Разбира се, че ще отидеш.

— Не ме ли пращаш някак си много лесно? — с едва доловимо недоволство рече Сеслав. — Знаеш, не съм от страхливите. И все пак в Лардея ме чака гибелна опасност… Не се ли боиш, че внучката ти ще остане вдовица и правнуците ти — сираци?

— Допущаш ли, че не съм го помислил? — тихо възрази старецът. — Но какво значи вдовството на Мартина пред другото, голямото?

— Излиза, че ти вярваш в някакъв успех на пратеничеството…

— Честно казано — не. Алексий Комнин е млад, смел и честолюбив, той нито ще се стресне от заплахите ви, нито ще се полакоми от златото, което ще му предложите.

— И какво остава тогава?

— Че трябва да се опита. В това отношение Татуш е прав — трябва да се опита, дори ако изгледите за успех не надвишават едно на хиляда. — Нестор поде отново разходката си. — Не бива да ме смяташ безчовечен, Сеславе. Плешивият е прав и в друго — ако някой изобщо може да успее в мъчния разговор с императора, това си само ти.

— Не ме ли надценяваш, дядо Несторе?

— Никак. И не защото те смятам кой знае колко изкусен в разговорите и в умението да се влияе на другите — не се засягай, но в Цариград навярно има хиляда, на които Всевишният по-щедро е дал тази дарба, — но защото между печенегите положително няма нито един равен на тебе. — Старецът помълча малко и стъпките му изведнъж изпълниха стаята. — А има и друго, сине. Успееш или не, ти ще имаш винаги пред очите си доброто на България. Не може да се каже същото и за печенегите, нали?

— Да поискам ли някой от тях да ме придружи? — попита младият мъж и с този въпрос косвено призна, че е приел казаното от другия.

— Може би си заслужава за Ълфин — след кратко размишление отговори Нестор. — На него Татуш като че ли държи повече, отколкото на всички останали, взети заедно. Пък и… добре е да бъде далеч от тези места, когато тебе те няма…

Когато идваше към село Пастири, Сеслав си представяше, че целият разговор ще свърши дотук. Сега обаче подхвърли:

— Казваше, че имаме да говорим за много неща?…

Преди да му отговори, Нестор за пръв път се разположи в стола срещу него.

— Щом решихме, че мисията ти ще бъде безплодна, полезно ще е да помислим за по-нататък. Ще воювате, ясно. Но на какво ще разчитате в тази война? — Той вдигна предупредително ръка. — Не ми повтаряй за куманите, помня го. Интересува ме друго. Какво е състоянието на крепостите?

— Отчайващо. С изключение на Вичина, разбира се.

— Дръстър?

— Както го знаеш. Вътрешната крепост е яка и сигурна, но външната и с ритник да я удариш, ще я пробиеш.

Старецът се загърна зиморничаво в клашника. Сеслав забеляза, че го придърпваше само с десните пръсти — левите не му служеха.

— Алексий Комнин си го бива — замислено произнесе Нестор. — Срещу плана му не може да се каже и дума. Ако с бърз преход удари и превземе Дръстър, той не само ще извади от играта Татуш, най-главния от печенежките първенци, но и ще раздели на две Малка Скития. Прекъсне ли я по средата, всички останали крепости — Главиница, Тмутаракан, Мали Преславец, че и твоята Вичина — ще паднат като зрели круши.

Сеслав усети като че мравки пролазиха по гръбнака му.

— Говориш, сякаш сме обречени, дядо Несторе…

— Падне ли Дръстър, крепостите са наистина обречени. В селата ще бъде по-сигурно, отколкото в тях. Особено в село като нашето, което е настрана от главните пътища.

— Разбирам съвета ти и ще го послушам. С Мартина и децата ще пратя тук и Братан. Неговата стара болест се обажда пак напоследък, та той не е за воюване. Ще задържа в селото и неколцина от мъжете. — Нестор не каза нищо и за малко между двамата се възцари мълчание. — Но ти действително ли ни виждаш изправени така до самия ръб на пропастта?

Другият някак си особено помръдна рамене. Не можеше да се разбере какви думи заместваше този жест.

— Ето там перо и бомбицин — каза. — Нарисувай ми колкото се може по-подробно Дръстърската твърдина.

Войводата започна да рисува, като придружаваше несръчните си драсканици с думи: ето, тук е вътрешната крепост, тя заслужава доверие… пристанището, горе-долу поддържано… южната порта, най-слабото място на Дръстър… тази стена навярно не е укрепвана още от Българско…

Нестор дълго изучава скицата и когато вдигна глава, в очите му можеше да се забележи особен блясък. Рече:

— Ти си добър фехтовач, Сеславе, и сигурно знаеш, че понякога силата на един боец може да се обърне срещу него самия.

— Това го знае всеки, който някога е улавял меч — сви устни младият мъж. — Достатъчно е например да не пресрещнеш някой негов замах. Удар в празното уморява повече, отколкото ако е спрян…

— А представи си какво може да стане, ако не само оставиш врага си да удари в празното, но даже да подсилиш замаха му.

— Какво има това общо с Дръстър, дядо Несторе?

Старецът не отговори, а се изправи и погълнат от мислите си, поде прекъснатата си разходка. Мина доста време така, после той спря пак пред рисунката на крепостта.

— Интересуват ме тези две кули от южната страна.

— Не съм ги оглеждал нарочно, но и те трябва да са като останалите — били са непревземаеми, но… по времето на Симеона…

— Ако се вярва на алагатора Мануил, императорът ще ни даде още поне двайсет дни за подготовка — продължи със своя разтеглен говор Нестор. — Смяташ ли, че за това време двете кули могат да се укрепят наистина здраво?

Сеслав поразмисли. После изкриви лице в неопределена гримаса.

— За можене — може. Но трябва да пратя майстори от Вичина. Татуш май никога не се е загрижвал да съзида каквото и да било… Но защо отделяш толкова внимание именно на тези кули, дядо Несторе?

— Защото човек трябва да има опора във всяко начинание. А най-вече — когато ще се опита да извлече сила от слабостта си… — Старецът взе перото от ръцете на Сеслав и го потопи в мастилницата. — Виж какво съм намислил — каза. — То е толкова невероятно, че не е чудно наистина да се осъществи.

* * *

Следващите дни на Сеслав бяха погълнати от изумителна деятелност.

Негови вестители полетяха към Вичина и Тмутаракан, за да събират под пряпореца му прославената вече славянска дружина. Всички войскари получиха еднаква заповед — с пълно въоръжение и запаси от храна (и за това не се бе погрижил Татуш!) да се стичат в Дръстър.

С бързоплувен кораб той доведе познати отпреди майстори-строители и им нареди какво и как да направят в Столицата на хаоса.

Наглеждаше сто и петдесетчленно пратеничество, което Ълфин подготвяше да има по-голяма представителност.

Разпореди се семейството му — заедно с Братан и Стамена — да се прехвърли в Пастири.

Уговори с Татуш всичко, което беше свързано с пратеничеството във Византия и с войната, която вероятно щеше да го последва.

Изобщо мъчеше се всичко да огледа лично, за всичко да се погрижи, да не пропусне нито една подробност.

И все пак едно нещо убягна от вниманието му, а то щеше да има съдбовни последици: не забеляза, че Ълфин Риса не само видя отпътуването на Братан към Пастири, но и тайно го проследи на няколко часа път на юг…

Бележки

[1] Горещници — дните 28, 29 и 30 юли, които народната метеорология приема като традиционно най-горещи през лятото.