Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

5

Гигантът Егорушка влезе с трясък в стаята му и изрева с такъв глас, че навярно го чуха чак в Тмутаракан:

— Ще черпиш!… Всички дяволи, ще черпиш, Сеславе… Нося такова нещо, дето ще спре дъха на всеки мъж, който нявга е улавял меч!…

Сеслав и Братан видяха в ръцете му един доста обемист вързоп.

— Да не е?… — започна младежът, но сам си отговори: Не може да бъде. Ал-Идриси говореше за след още три дни…

— Парите, побратиме, правят чудеса. Като обещах двойна плата на Ал-Идриси, той не е мигнал две нощи и един ден, но ето — работата си е свършил. И то как!

Ал-Идриси беше арабин — и такива се намираха в този нов Вавилон! — прочут майстор — златар. В същия ден, когато победи Тирак, Сеслав му поръча сребърна украса на бронята си. И сега тя, благодарение щедрата доплата на русина, беше пристигнала.

Егор имаше чип нос и светли сини очи — белези, които винаги придаваха на лицето му някакъв засмян, шеговит израз. Сега обаче то направо грееше като месечина.

— Внимание! — извика той, като отиваше в най-отдалечения ъгъл на стаята. — Пазете зениците си, защото ще изгорят от заслепение!…

Разви вързопа и изправи бронята срещу тях. И наистина — не само Сеслав, но и чуждият на всякакви възторзи Братан ахнаха възхитено. Ал-Идриси наистина бе заслужил парите си. На гърдите на черната броня той бе гравирал един сребърен орел. Гордата птица бе изрисувана точно в мига, когато отлепя крака от един самотен връх и литва във висините. От фигурата й лъхаше царствено самочувствие, сила и увереност в превъзходството й над другите, движението й бе олицетворение на волност и нетърпимост към всякакво подчинение, а в погледа й можеше да се прочете решителността на борец, който е свикнал само да побеждава.

Няколко минути тримата мъже захласнато съзерцаваха чудната творба на арабския майстор. Но когато се очакваше похвалата на Сеслав, той неочаквано изрече:

— Не съм заслужил аз да нося тази броня…

Другите отлепиха поглед от сребърния орел и го изгледаха смаяно.

— Глумиш ли се с нас, господарю? — тихо попита Братан.

— Няма шега в думите ми, приятели — поклати глава Сеслав. Изглеждаше всичко друго, само не и въодушевен. — Хвала на ръцете на Ал-Идриси, но не приляга на мене тяхното дело.

— Как можеш да говориш така! — скара му се Егор. — Няма седмица, откакто си тук, а вече си спечели такава слава, за каквато не могат да мечтаят плосколиките муцуни, че дори и самият им тартор — Татуш. Малко ли е това за тебе, побратиме?

— Една седмица, казваш. И какво постигнах аз в тази седмица, Егоре. Два кръчмарски двубоя, двеста тайни врага и само един приятел — тебе. — Сеслав се усмихна тъжно. — Можеш ли да си представиш тази птица — той кимна към бронята — като герой на кръчмарски битки?

Мълчаха продължително, после Братан подхвърли полугласно:

— Като че ли си намислил нещо, господарю?…

— Позна, Братане. Тук, в столицата на хаоса, аз се задушавам. Искам да литна там, където ще заслужа този орел да краси гърдите ми.

— И къде е това място, Сеславе? — попита на свой ред русинът.

Сеслав измъкна от един таен джоб на ръкава си някакъв свитък и го разгъна:

— Ето, тук е записано.

Братан се загледа с любопитство в редовете, но гигантът безпомощно разпери ръце:

— Трябва да ми прочетеш, побратиме. Никой и никога не е появил толкова грижа към мене, че да ми отвори очите за онези писмена, които вие, българите, дадохте на всички славяни.

— Списък е това на ромейски първенци из почернените български земи, които са се прославили с безчинствата си над моите поробени братя. Духовете на баща ми и дедите ми изискват от мен да потърся възмездие от тези разбесували се чакали. Сторя ли го — тогава без угризение ще обявя на света, че този орел е мой знак и символ.

— Аха… — прошепна Братан. — Значи, дето записваше… — После обясни на великана: — Можехме да дойдем дотук за три дни, а пътувахме, кажи го, цял месец. И защо, мислиш? Сеслав разбъбряше людете по странноприемниците и по селата, дето отсядахме за нощувка, и все ги подтикваше да разказват за разни ромеи-изедници. Сполучеше ли да докара думата за такъв сатана в човешки образ, вечерта вадеше това парче пергамент и дращеше ли, дращеше.

— Поход ли си намислил да вдигнеш, Сеславе? — деловито се осведоми Егор.

— Господ да ме убие, ако аз самият знам какво съм намислил — вдигна рамене Сеслав. — Че няма да е поход като походите на печенегите — с жените, децата, талигите, — това е сигурно. Искам аз не повече от две дузини хора, но хора вещи, решителни и, най-главното — приучени на ред и подчинение. Но къде такива мъже в Страната без закони? И ако случайно ги има, как да ги събера?

Великанът се разсмя гласно. Имаше такъв смях, че от него ципите на прозорците се издуваха навън.

— Това ли са били грижите ти, побратиме? — изговори той задъхано. — Ама ти май наистина нямаш представа какво значи името Сеслав за Дръстър. Егорушка си залага едното око, че ако ти развееш пряпорец и обявиш, че търсиш храбри мъже за поход на юг, не две дузини, а двайсет пъти по две дузини ще се съберат, преди да е мръкнало…

— Дори да е вярно — не сподели въодушевлението му Сеслав. — Мен, казах ти, ми трябват истински бойци, а не паплач от кол и въже…

— Слушай, Сеславе — вече без смях рече Егор, — защо не оставиш тази работа на мене? Имам аз опит как се постъпва в Дръстър, пък и людете познавам.

Младият мъж размисли, после кимна утвърдително:

— Нека бъде, както казваш — рече. — Нали чу: само двадесет й двама, но такива, каквито ти ги описах.

— По вашия край двадесет и двама ли правят две дузини? — шеговито дигна руси вежди гигантът.

— А нас с Братан не ни ли броиш? — отговори му по същия начин Сеслав.

— Е, в такъв случай ще търся двадесет и един. Или ти мислиш, че походът ти ще мине без Егорушка? — Засмяха се, а после русинът зададе още един въпрос: — А дяловете, Сеслав е?

— Какви дялове? — не го разбра запитаният.

— Ти, пък и ние с Братан заедно с тебе, тръгваме за мъст и правда. Но онези, които ще те последват, ще дойдат заради плячката. Трябва отнапред да сме наясно с тях.

— Това ли било! — махна с ръка Сеслав. — За това уговори, както са тукашните обичаи.

— Да речем, една петина за тебе, една петина за нас с Братан, като твои помощници, и останалите три петини за другите?

— Ако това отговаря на обичая — да бъде! — съгласи се безгрижно младежът. Личеше, че и не помисляше за бъдната плячка. — За мен е важно само едно: да обясняваш ясно на хората, че тръгваме не за безогледна плячка, а за разплата. Плячка ще има, но само от когото аз реша. Това е!

* * *

Изглежда, че Егор не бе преувеличавал, когато бе говорил големи думи за бързо спечелената известност на Сеслав. Когато към пладне на другия ден младият мъж намина към „Трите глигана“, пред странноприемницата се виеше една опашка от юначаги, която се проточваше чак към пазарната стъгда и се губеше някъде към пристанището — на око бяха поне двеста и петдесет души, които чакаха да бъдат изпитани от великана, и ако получеха одобрението му, да намерят място в дружината на Сеслав. Невероятно големият им брой смая младежа; а смая се той двойно, когато разбра, че Егор вече е отбрал петнайсетина души, така че опашката всъщност се състоеше от съперници само за последните пет-шест незаети места.

Когато Сеслав приближи, от редицата се проточи нестройна жалба:

— Вземи и мен, Сеславе!… Вземи и мен!… Ще видиш, няма по-добър от мене в…

Сеслав обаче на всички отговаряше, че не се бърка в подбора, всичко е оставил в ръцете на Егор. Каквото Егор реши, това ще бъде.

Той изпревари опашката и стигна при навеса пред „Трите глигана“, където русинът подбираше хората. Поспря настрана и с любопитство се загледа. Редът, въведен от Егор и неговият помощник Братан, беше приблизително такъв.

Когато поредният просител застанеше пред тях, Егор или благоволяваше да говори с него, или направо му махваше с ръка да се отстрани — то ставаше в случаите, когато се касаеше за човек, познат му като такъв измет, че даже не си заслужаваше да си хаби думите е него. Ако обаче желаещият имаше по-добро име или поне беше от средното ниво на човешката сбирщина в Дръстър, тогава русинът заговаряше с него, казваше му целта на предстоящия поход и условията — за дележа на плячката и за железния ред, който Сеслав изискваше, — които щяха да бъдат задължителни за участниците. Приемеше ли ги молителят, тогава русинът изискваше от него да препусне с коня си наоколо, за да го види доколко е сръчен като ездач, а след това го поемаше Братан и в минута-две изпитваше вещината му във владеенето на меча. Редно е тук да се спомене, че нямаше нито един пропаднал в изпита по езда, докато срещата със стария войник се оказваше злополучна за деветнадесет от всеки двадесет души — тя най-често приключваше бързо-бързо или с явното поражение, или с обезоръжаването на желаещия и тогава той без много спорове и под шумните подигравки и кискането на останалите се постараваше час по-скоро да изчезне из кривите улички на Дръстър. Ако обаче човекът отговореше на всички условия, включително устоеше малко по-дълго в пробния двубой с Братан, тогава Егор с висок глас го обявяваше за приет в дружината на Сеслав и го караше да сложи подписа си на листа бомбицин[1], на който сутринта лично Сеслав бе написал точките на договора; тъй като между тези хора почти не се намираха грамотни, те най-често слагаха вместо подпис отпечатък от дамгата[2] си, а който нямаше и дамга — изписваше кръст или друг знак на листа.

Като погледа малко тези любопитни сцени, Сеслав хвърли поглед и към онези, които вече бяха приети в дружината му. Веднага забеляза, че в малката им групичка имаше хора от всякакви раси и племена — светлолики славяни, мургави алани, скулести печенеги и какви ли още не — и, кой знае защо, тази човешка пъстрота му създаде удоволствие.

Като гледаше нататък, изведнъж остана със странното впечатление, че един от Егоровите избраници упорито, макар и с твърде дребнички хитрости, избягва да застане пред погледа му — криеше се зад другите, стоеше гърбом, навеждаше се, уж че оправя нещо на дрехите или обувките си. Заинтригуван, Сеслав направи крачка към него, улови за рамото и го обърна към себе си. В следващия момент каза поразено:

— Как?!… Ти не си ли?…

Узът — защото този от избраниците беше именно уз — изговори смутено:

— Аз съм Карач…

— Не те питам за името — махна с ръка Сеслав. — Нали онзи ден ти… тук… в „Трите глигана“…

Беше вярно: онзи, който назова сам себе си Карач, беше същият уз, който при двубоя на Сеслав с Тирак го бе препънал в решителния момент и е това за малко не причини гибелта му.

— Защо ми припомняш тази случка, Сеславе? — с блед упрек рече Карач. — Тогава ти ми повярва, че грешката ми беше неволна и нежелана от мене. Защо сега ме гледаш като враг? Щом днес сам и доброволно съм се поставил под твоя стяг, не ти ли доказвам още веднъж, че никаква зла мисъл не съм имал тогава и не ще я имам също и утре, в битките?

Сеслав се замисли. Въпреки всичките клетви на уза, в онзи час той не бе повярвал в невинността му и ако не го наказа по справедливост, то беше, защото се бе наситил на кръв. Но сегашните възражения звучаха убедително: ако ненавиждаш някого така, че в съдбовен миг едва ли не да причиниш смъртта му, ще се съгласиш ли само три дни по-късно да се оставиш същия този човек да те поведе на живот или смърт? А и още една мисъл се мярна през съзнанието на младежа: започне ли да оспорва и поправя избора на Егор и Братан, няма ли още сега, преди да е започнал походът, да подкопае уважението, което те, като негови помощници, трябваше да притежават?

Поколеба се една последна секунда, после освободи рамото на Карач и каза, като се обръщаше към цялата група:

— И да запомните — докато трае походът, ще ми казвате не Сеславе, а „войводо“!…

И с тези думи отново се отдалечи. Вярваше, че е излязъл с чест от трудното положение — без да отменя избора на Егор, не се отрече от подозренията си към уза.

Бележки

[1] Бомбицин — предшественик на съвременната хартия.

[2] Дамга — особен личен знак; печат.