Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

2

Докато Братан подреждаше скромното им имущество в стаята, предложена им от вдовицата, другите двама поседнаха на приказки при Егор.

— Не мислиш ли, че има някаква странна прилика между твоя Братан и Стамена? — попита русинът, докато оправяше фитила на лоената лампа. — Ако гледаш изражението или слушаш говора на единия, можеш през цялото време да си мислиш за другия. Превити рамене, сиви и безжизнени лица, глух и равен говор, в който нито за миг не можеш да откриеш ликуване или надежда… Да, да, тези хора са наистина лика-прилика!

— На младини Братан не е бил такъв. Жизнен е бил и буен, силен като глиган, а в десницата му мечът е бил като пръчката в ръката на магьосника. Свободолюбиво е било сърцето му, не се примирявал с робството — само да чуел, че някъде се вдигат срещу ромееца, готов бил планина и морета да прелети, за да помогне с ум и бранно умение. Но после го връхлетели какви ли не удари на съдбата. И сега е сянка сам на себе си.

— Съща е участта и на Стамена. В някаква свада печенегите убили мъжа й, после чумата за една седмица пратила в гроба и двете й деца. И оттогава тя не живее, само съществува.

Те помълчаха, после Сеслав полюбопитствува:

— Каза ми, че си русин. Какъв вятър те довея насам?

— Черен вятър, Сеславе, на име хазари. Аз и моите събратя живеехме много далеч оттука, в град, наречен Тмутаракан[1]

— Чакай! — прекъсна го българинът. — Като идвах насам…

— Така е, минал си покрай Тмутаракан. Основахме го ние, бежанците, и за спомен го нарекохме с името на града, който изоставихме. А нашият Тмутаракан е на цял месец път на изток, чак до пролива между Черно море и Азовско.

— И защо го изоставихте?

— Предполагам поради същото, което е довело и тебе тук. Славяни сме ние, Сеславе, а славянинът хиляда пъти предпочита да живее в хаос и беззаконие като тукашното, отколкото да тегли ярема на робството.

Думите на Егор за беззаконие и хаос върнаха мисълта на Сеслав към по-близки неща.

— Днешното сбиване в пивницата не беше случайно, Егоре. Тези хора се бяха сговорили да те убият.

— Знам — спокойно се съгласи великанът. — За много хора тук аз съм голяма пречка.

— Защо? Поради какво си такъв трън в очите им?

— Защото… — Някакво внезапно хрумване озари лицето на Егор. — Я да направим един опит!

Той взе възглавницата от одъра, накичи я с калпака си, после я приближи по такъв начин до прозореца, че сянката й върху него наподобяваше човешка глава. Минаха само една-две секунди, когато нещо тресна, проби животинската ципа, опъната на прозореца, прониза и калпака и заедно с него се заби в една от гредите, поддържащи тавана. Сеслав вдигна очи нагоре. Беше една стрела, необикновено дълга и тежка, каквато той нито бе виждал, нито бе подозирал, че може да съществува — стрела за лък на богове, не на хора.

Като се съвзе от смайването си, той грабна меча и хукна навън. Русинът обаче го спря:

— Стой! Не се поддавай на гняв и увлечение! Срещу хора, които стрелят подло из засада, не се отива с гол меч в ръка! — Той улови стрелата, която още трептеше в тавана, и не без усилие я изтръгна. — Знам само един човек — каза замислено, — който може да изстреля такава стрела.

— Кой?

— Ълфин.

— Кой, кой? — наведе ухо към него Сеслав.

— Ълфин. По нрав е такъв, че го зоват Риса.

— Що за птица е този Ълфин, Егоре? За пръв път чувам такова име.

— Щом си дошъл да си търсиш щастието в Страната без закони, трябва да си готов да чуеш и видиш какви ли не невероятни неща, братко. Ълфин е от англите. А сега ще ме попиташ какви са англите, нали? Естествено. Тук е човешка мешавица, Сеславе, каквато според Светото писание е имало само във Вавилон.[2] Не само българи и печенеги — пришълци от четирите краища на света са си дали среща тук. Поживееш ли по тези места, ще научиш такива народности, дето не си ги и сънувал. Чувал ли си например за узите? Или за норманите? Е, и от тях ще видиш. Такива пришълци са и англите.

— Живеели те на един остров, далече, безкрайно далече на запад, отвъд края на земята — продължи русинът. — Наричали го Англия, а себе си — англи. Преди двадесетина години[3] някакъв цар нахлул в острова им и след дълга и кървава бран го завладял. Онези от англите, които се били отличили толкова в битките, че не можели да очакват милост от завоевателите, се натоварили на кораби и потърсили за себе си земя и въздух другаде под слънцето.

— Нещо като вас, русите? — вметна Сеслав.

— Да, нещо като нас. Само че ние търсихме земя за мирен труд, докато те решили да преживяват от войната. Предложили услугите си на византийския император и той с радост ги приел. Защото англите са отлични бранници, братко, дръзки и свирепи, и във всички случаи най-добрите стрелци с лък, които светът познава.[4] Воювали те за стяга на Византия на юг и по островите, после императорът ги заселил в делтата на Истър[5]… или Дунав по вашему — богата земя, която те нарекли „Нова Англия“[6]. Мнозина останали там, но някои — нали са хора на меча — решили да спечелят богатство и щастие тук, в хаоса.

— И този Ълфин е един от тях?

— И то най-безжалостният, най-коварният, най-кръвожадният. Съди за него от това, че са го нарекли Риса.

— Е, да, щом не застава гърди срещу гърди, а стреля подло от тъмното… — тихо се съгласи българинът.

— Тук такива хора най преуспяват — продължи Егор. — Със своите качества на човешки рис Ълфин бързо се е издигнал и от години минава за дясна ръка на Татуш, главатаря на Дръстър.

Сеслав взе стрелата, разгледа я замислено, после я остави настрана.

— Щеше да ми кажеш защо мнозина те мразят дотолкова, че желаят гибелта ти — напомни.

— За печенегите и другите пришълци славяните са нещо като добитък без стопанин, който всеки има право да стриже и дои — бавно, преценявайки думите си, отговори гигантът. — Остане ли някой от тях с празни джобове, не се загрижва много — отива и се награбва в някое селище на славяни.

— Кои наричаш славяни? — осведоми се Сеслав.

— Как кои? Ами че българите и нас, русите. По тези места само ние копаем земята, сеем и берем плодовете й. Има и между печенегите кротки и трудолюбиви люде, но те от земеделие не разбират, дай им на тях скотовъдството… Та питаше, защо хора като Килтер и Ълфин ме мразят? Причината е само една: те се боят от силата ми, пък аз използувам силата си, за да не позволявам мирните славяни да бъдат грабени. Ето, това е. — Егор помълча малко. — Бранил съм славяните и ще ги браня до края на живота си, само…

— Само какво?

— Само ти да не поискаш от мене друго.

— Аз? Че какво влизам аз в тази сметка?

— Днес ти спаси живота на Егорушка, Сеславе, и затова той занапред ти принадлежи. Заповядай му каквото искаш — Егорушка ще го изпълни сляпо. Все едно че е твой роб.

— Не си мой роб — бързо възрази българинът. — Преди малко ти се обърна към мене с братко. Единственото, което бих приел от тебе, то е да ми станеш побратим. Защото аз те уважавам, Егоре. И силата ти уважавам, и делата, с които си спечелил омразата на разните негодници. Бих се гордял да имам побратим като тебе.

Той протегна ръка и русинът я стисна силно, развълнувано.

— Нека бъде така — съгласи се с охота. — Но ти ще бъдеш, Сеславе, старшият брат, а аз, както подобава на по-младия, ще те слушам и следвам…

Когато по-късно се изпъна на одъра, стъкмен набързо от Братан, Сеслав дълго лежа с отворени очи. Измъчваше го все един и същ въпрос: какво ли е мислил старият Нестор, че го прати в това царство на беззаконието?

Бележки

[1] Тмутаракан — Тутракан.

[2] Според една библейска легенда жителите на Вавилон решили да построят кула, с която да стигнат небето. Разгневен от дързостта им, бог така объркал езиците им, че те не могли да се разбират, и строежът пропаднал. Оттам е изразът „Вавилонско стълпотворение“.

[3] В 1066 г. — нахлуването на Вилхелм Завоевателя.

[4] Исторически вярно: англичаните имали особено тежки дългобойни лъкове и превъзходно си служели с тях. Дори дълго след изобретяването на огнестрелното оръжие те продължавали да си служат със своя лък и с него давали по-далечна и по-точна стрелба от още неусъвършенствуваните пушки и пищови.

[5] Истър (Истрос) — р. Дунав.

[6] Исторически достоверно. Този малко известен факт за заселването на англи по нашите земи бе доказан наскоро от В. Тъпкова-Заимова в „Долни Дунав — гранична зона на византийския запад“, БАН, София 1976, стр. 132–133.