Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

5

Тогава скитите се ужасили, а самодържецът ги предал на Лъв Никерит (той бил евнух, израснал от дете между войниците и очевидно твърде почитан), заповядвайки му да ги отведе с достатъчна охрана до царицата на градовете. Лъв с голяма охота поел пътя за Константиновия град. Варварите непрекъснато мислели за освобождението си и когато дошли до Малка Никея[1], убили през нощта пазачите си, които били занемарили охраната им, и по околни пътеки се върнали при тези, които ги били изпратили. Никерит, който едва се спасил с трима души, настигнал самодържеца при Голое[2].

Ана Комнина

Ълфин Риса се отпусна тежко на земята до него.

— Тъй както я караш, може да си спечелиш име на философ, но от ромейски плен няма да се измъкнеш. Мисленето, казват, облагородявало душата, ала то свобода не дава…

Сеслав изобщо не промени положението си и остана легнал по гръб на тревата и с поглед зареян в синевата на небето.

— Наистина ли смяташ, че дотук сме прахосали времето си? — Другият изръмжа неопределено. — А не забеляза ли, че вече пазачите ни не са така строги към нас, както в първите дни след Лардея? Не си ли даваш сметка, че ние ги приспахме с бездействието си и с привидната примиреност?

— Давам си сметка за друго. Приспиваме ли ги така още една седмица, ще се озовем в някоя от цариградските тъмници.

Този разговор се водеше привечер в първия преход след Адрианопол. Както обикновено, щяха да стануват на открито — коя от крайпътните крепости можеше да подслони сто и петдесет затворници и техните пазачи? — и част от пленниците вече вдигаха шатрите за Лъв Никерит и стражите, а други подклаждаха огъня под казаните на подвижната кухня.

— Ще се освободим утре вечер — някак си безчувствено делнично произнесе Сеслав. Заблуден от тона му, Риса не повярва на ушите си:

— Що каза? Що?

— Ще се освободим утре вечер — повтори българинът. — И до голяма степен, разчитам на тебе и твоите приятели…

— Разчиташ? За какво?

— За много неща. Включително да се сбият помежду си.

— А на мене?

— С две стрели да убиеш двама души. Чакай, не бързай да обещаваш! Трябва да ги улучиш в тъмното от сто крачки разстояние.

— Имай го от мене… стига да държа в ръце собствения си лък. Сега говори по-подробно.

— Искам при раздаването на храната тази вечер твоите хора да се сбият. Но не само да вдигнат шум, а да се налагат здраво и да не се разтървават, докато не съберат при себе си повечето от стражите. На края един трябва да се престори на ранен — я със счупен крак, я нещо подобно, — така че приятелите му да направят носилка и утре да го носят на ръце.

— Това пък защо е?

— За да крие в носилката до себе си твоя лък.

За пръв път Сеслав се извъртя на един хълбок и разказа плана си. Той не бе особено сложен, но бе изграден върху внимателно наблюдаване навиците на пазачите, ясна преценка на възможностите и няколко малки хитрости. Колкото повече го слушаше, толкова лицето на Ълфин по̀ просветляваше.

— Дявол да го вземе, умно си го измислил! — възкликна на края. — Да пукна, ако не успеем…

Сеслав се отпусна пак по гръб.

— Хайде, отивай. Трябва да говориш с хората, на които имаш доверие.

Другият се понадигна, но после седна отново.

— Не те ли е страх — попита, — че щом имам лъка в ръцете си, някоя от стрелите си мога да посветя на тебе?

Нито един мускул по лицето на българина не трепна.

— Никак — каза просто.

— И защо си толкова сигурен? Известно е, пък и аз не го крия, че чувствата ми към тебе трудно могат да се нарекат нежни…

— По много причини. Ти знаеш, че ако аз не съм начело, не можете да се измъкнете — нито ще се отървете от пазачите, нито после ще се промъкнете чак до своите. Знаеш и друго. Падна ли от твоя стрела, Татуш ще те окачи на първото дърво, което ще му се мерне пред очите, загдето си го лишил от мене — а заедно с мене и от моята дружина — в навечерието на войната.

Риса помисли върху думите му, изсумтя сърдито и тръгна да изпълнява заповедта.

* * *

Наблюденията на Сеслав от последните дни се потвърдиха и тази вечер. Двете талиги с оръжието на пленниците се оставяха през нощта на стотина крачки от тях под охраната на двама стражи. Ромеите обаче, измързеливени от монотонността на пътуването и привидната апатия на печенегите, не бързаха да ги отделят от общия керван, за да си спестят част от безцелното в очите им стоене на стража, та ги изтегляха едва в часа за сън. Същото стана и днес. Когато край казаните избухна небивала кавга, последвана от сбиване, двете талиги бяха още при останалите от кервана. И „случи“ се, че в момента на сбиването Сеслав се намери близо до тях; на околните трябва да изглеждаше болен, защото въпреки неотминалата още дневна жега се бе наметнал с клашника, който му служеше за завивка нощем.

Да измъкне лъка и колчана със стрелите на Ълфин се оказа даже по-лесно, отколкото той го виждаше в плановете си. Привлечени от свадата, коларите и пазачите бяха отишли да зяпат неочакваното зрелище; проучил отнапред в коя талига и къде точно е оръжието на Риса, Сеслав само за няколко секунди успя да го свали, да го мушне под клашника си, а после без бързане се присъедини към другите зрители. Нощта и следния ден костният лък и стрелите прекараха под завивката на един от „ранените“; никой от ромеите не забеляза липсата му.

За следващата нощувка Лъв Никерит избра пълноводните чешми на около пет поприща от крепостта Малка Никея или по български Никица. Тук според плана на Сеслав пленниците трябваше или да извоюват свободата си, или да положат кости до един. За тази решителна схватка той не се довери на посредничеството на Ълфин, а раздели цялата група на отряди по тридесет, назначи им началници и преди раздаването на вечерната храна ги събра и подробно и им изясни от кого какво очаква. И все повтаряше и повтаряше: тишина и ред, тишина и ред, тишина и ред…

— Разберете! — казваше им. — С голи ръце не можем да се справим със стражата. Успехът ни ще зависи само от това, дали Ълфин ще улучи от сто крачки и дали ще смогнем да се въоръжим, преди да се вдигне тревога сред ромеите. А то ще стане само ако бъдем безшумни като привидения и изпълнителни като най-добри воини.

Тази нощ в стана заспаха само Лъв Никерит и свободните от стража ромеи; в четириъгълника, отреден за нощния отдих на пленниците, никой не склопи око. Сеслав изчака да се сменят първата и втората стража. Когато умората натежа вече и на неговите клепачи, той каза на четиримата около него:

— Хайде. Време е!

Разпръснаха се пратениците му и скоро бяха при хората си. Тогава Сеслав нададе три провлечени писъка на сойка. Като чуха този знак, в четирите ъгъла на разположените за сън пленници скочиха по няколко пъргави мъже и безшумно, бързо, само за секунди повалиха и задушиха четиримата въоръжени до зъби пазачи. Миг след това по един от нападателите зае мястото на „своя“ пазач, тъй че и да бе чул някой и погледнал нататък през тъмнината, пак не би се усъмнил в нещо.

— Сега е твой ред, Ълфин — каза тихо Сеслав. — Ето един случай да използуваш умението си за нещо честно…

— Няма да се посрамя — самоуверено рече Риса. — Онзи огън там е на моя страна.

Говореше за огъня, запален наблизо до шатрата на Лъв Никерит, отблясъкът от който осветяваше двамата стражи при талигите с оръжието.

— Все пак внимавай! — напомни българинът. — Две стрели за двамата пазачи — това е, с което разполагаш. Пропуснеш ли само единия…

Ълфин Риса наистина не се посрами. Макар и от голямо разстояние — повече от сто и двадесет крачки — той с първата стрела прониза главата на единия страж, а с втората, изстреляна малко по-късно, повали мъртъв и другия.

Щом се освободиха и от тези двама пазачи, Сеслав застана начело на една от тридесетиците и с безкрайна предпазливост заведе хората си до каруците и им раздаде оръжие. Също така успешно мина въоръжаването и на втората група. Но при третата се случи някакъв шум, неколцина ромеи се събудиха и вдигнаха тревога.

— Напред! След мен!…

Сеслав поведе онези от пленниците, които бяха вече въоръжени, и те с диви викове се нахвърлиха върху доскорошните си пазачи. Мнозина от ромеите въобще не се събудиха и направо преминаха във вечния сън. Други се събудиха, но не успяха да грабнат оръжието. И само малцина оказаха някаква съпротива. Битката, доколкото това изобщо можеше да се нарече битка, продължи малко. В нея загинаха едва седем печенеги. А от стоте пазачи ромеи оцеляха само Лъв Никерит и още трима от личната му охрана — колкото да занесат в Голое вестта за случилото се…

— А сега — на север! — заповяда Сеслав. — За нас войната тепърва ще започне!…

Бележки

[1] Малка Никея (по български Никица) — гр. Хавса, югоизточно от Одрин.

[2] Голое — крепост при с. Лазарево, Карнобатско.