Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

5

— Сякаш искаш да ми кажеш нещо, господарю? — попита Братан.

— Не да ти кажа, а да те попитам. — Двамата едновременно отблъснаха блюдата си и се облегнаха в столовете. — Чувал си за печенегите, които вилнеят в Малка Скития, нали?

— Как не, господарю. Мигар ти не си чувал?

— Онова, което съм чувал, не ми е достатъчно. Искам да зная за тях всичко… или поне всичко, което може да се узнае отдалече.

Братан помълча съсредоточено, сякаш подреждаше мислите си, после започна. Доколкото знаел той, печенегите се появили по тези места за пръв път нейде около преди четиридесет години, кажи го — по времето, когато Петър Делян се опитал да възкреси погиналата България. Нахлули те като безчислен мравуняк, разлели се из Подунавието и на няколко пъти хубаво опердашили Византия. А вождът им, някой си Селте, се разположил в Ловчанската крепост и оттам управлявал и подвластните си, и враговете.

— Що за хора са били? — прекъсна разказа му Бранислав. — Бели или черни? Умни или тъпаци? Храбри или страхливи? Диво племе, тъй се говори за тях, господарю. Неуседнали хора, чергари, разправя се, че дори на бранен поход като се вдигнат, водят със себе си каруци с жените, децата и цялото си имущество. Или не знаели да обработват земята, или ги мързяло. И какво ядат тогава?

— Прехранват се от скотовъдство и плячка. Да пасе добитък и да граби всеки знае…

— Продължавай, Братане.

— Изтеглили се печенегите отвъд Дунава и уж се запилели някъде по дивите си степи на изток, но след време, притиснати от хазарите, повторно застанали пред голямата река. Този път го нямало Селте да ги води, нито пък друг равен нему, та те не се опитали отново да премерят сили с Византия, а подвили опашки и кротки като агънца проводили пратеници в Цариград: така и така, господарю императоре, дай ни земя да се поселим. За император Константин Дука молбата им дошла като мана небесна — по онова време той водел тежка и несполучлива война с арабите на юг, та в предложението на печенегите видял път за спасение. Настанил ги той в Малка Скития[1] и в източната половина на Подунавието, обещал им и хубава плата, но срещу задължението от тяхна страна да станат граничари на империята и да пазят северната й граница от разните други още по-диви племена, които от векове на вълни идват откъм Голяма Скития[2].

— Дотук не виждам никакви бъркотии — обади се отново Бранислав. — Дори всичко звучи много по-любовно…

— Работите си вървели добре и може би щели да вървят и до днес, ако не е била пак една гръцка измама. Закъсали във войната с арабите, непрекъснато в недоимък на злато, ромеите решили да излъжат своите граничари и не им платили онова, което им се дължало по договор.

— И печенегите?

— Малко след времето, когато ние с баща ти, царство му небесно, тръгвахме под пряпореца на Бодин, ще рече — преди девет-десет години[3], те също се вдигнаха, отхвърлиха зависимостта си от империята и каквито са многобройни, като облак гладни скакалци полетяха на юг, към Цариград, към плячката.

— Добре де — попита отново Бранислав, — щом те са били и по-многобройни, и по-силни, защо вие с тате не се присъединихте към тях, а предпочетохте Константин Бодин?

— Защото Константин искаше да възкреси България из пепелта, подобно на онази приказна птица[4], и битките водеше в името на свободата, докато печенегите…

— Разбрах, Братане. Продължи!

— Поради същата разлика в целите Византия стоварила цялата си сила срещу въстаналите българи, докато на печенегите почти не обърнала внимание. И тактиката й се оказала права, защото онези се награбили и се върнали по своите места. И оттогава, та до днес положението било ей такова, никакво — Византия нямала власт над печенегите и над земите, владени от тях, пък заедно с това се и страхувала да си премери силите с тях, та да ги прогони отвъд Дунава.

— Е добре — прекъсна го отново Бранислав, — какво в края на краищата направиха печенегите върху… О, боже мой, чувай само каква бъркотия: печенежко царство върху българска земя, заграбена от Византия!…

— Не, господарю, печенежко царство не съществува. Те просто живеят по тези места, но са се показали неспособни да създадат царство. И нямат цар, а разни вождове, които властвуват над отделни части на племето. Чувал съм името на един от тези вождове, който комай е пръв и най-личен от останалите. Някои му казват Хали, но повече е известен като Татуш. Избрал е той за своя престолнина Дръстър и от там, както е думата, коли и беси.

— Усещам противоречие в думите ти: уж няма печенежко царство, пък на — и цар си имат, и престолнина, навярно и закон…

— Там е работата, че няма нищо от това. Царство без закони, тъй баща ти наричаше източното Подунавие. Както се говори, там едничък закон е мечът — знаеш ли да го въртиш по-майсторски от другите, ти си и прав, и властен, и богат, и тачен. Татуш и другите като него са само по-сръчни в правдата на меча, това е царуването им над другите печенеги. Но какво говоря? Там не са само печенеги, сборище е то на нехранимайковци, луди глави и търсачи на приключения от четирите краища на земята. Който се смята способен да забогатее от меча — в Дръстър го търси. Имало там, разправят, също българи, алани, узи, руси, византийци, франки и какви ли още не. — Братан помълча, сякаш очакваше младият му господар да го прекъсне отново, но друг въпрос не последва. Тогава старият войник произнесе тихо: — Може ли и аз на свой ред да запитам нещо, господарю? — Бранислав кимна утвърдително. — Защо толкова те интересува Страната без закони?

— Защото приключим ли работата си тук, отправяме се нататък, Братане.

Бележки

[1] Малка Скития — Добруджа.

[2] Голяма Скития — днешна Южна Украйна (СССР).

[3] Началото на печенежките вълнения е било в 1074 година.

[4] Думата е за баснословната птица Феникс, която се самоизгаряла преди смъртта си, а после се възкресявала от пепелта си.