Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

ІІІ
Столицата на хаоса

1

Беше топла и душна привечер през месец зарев[1], когато Сеслав и Братан прекосиха криволичещите улички на Дръстър. От праха, прорязан от вадички пот, по лицата им и от засъхналата пяна по конете се познаваше, че в този дяволски горещ ден те бяха оставили доста поприща[2] зад себе си. Като стигнаха до „Трите глигана“, те се смъкнаха с облекчение от седлата, усукаха юздите на коневръза и влязоха в гостилницата.

На вратата ги блъсна в гърдите миризма на вино и необуздана мъжка гълчава. Те опряха и се огледаха. Гостилницата беше почти пълна — пиеше се, говореше се високо, някои пееха, други шушукаха съзаклятнически, трети играеха на разни игри, но имаше и един белег, който се отнасяше до абсолютно всички в помещението: ако се изключеха стопанинът и двамата му помощници, тук нямаше мъж, който да не е отрупан от глава до пети с оръжие. Повечето от посетителите бяха с широки скулести лица и с леко дръпнати нагоре очи, но имаше и всякакви други — теснолики, широколики, бели, мургави, руси, кестеняви, чернокоси…

Новодошлите прекосиха гостилницата, намериха една незаета маса и не седнаха, а се строполиха на столовете. Наблизо до тях едно от момчетата, които помагаха на стопанина, палеше лоени лампи. Двамата му поръчаха ядене и по стакан вино. И когато им ги донесе, се нахвърлиха лакомо на печените овнешки плешки — човек би рекъл, че от една неделя не са слагали нищо между зъбите си.

Като се понахраниха, те се облегнаха назад и вече по-спокойно се озърнаха. Вниманието на Сеслав беше привлечено от една шумна група на съседната маса, заета в игра на зарове; единият беше гигант някакъв с пшениченоруса коса и славянски черти на лицето, останалите очевидно бяха все печенеги. Тъй като седяха по-ниско, той погледа играта им и лесно схвана правилата й. Всъщност играеха само двама — русият и един от печенегите. Те залагаха пари или злато и поред хвърляха три зара — който събереше по-голям брой точки, печелеше залога. И всичко това ставаше в съпровод на врява по бога, на проклятия или смях, на закани към съдбата; от време на време всички надвесени над масата глави се изправяха и даже извръщаха назад — то ставаше при честото надигане на стаканите с вино.

При един от тези случаи, когато играчи и зрители откъснаха очи от масата и заровете, Сеслав забеляза как играещият печенег направи едва забележим знак на един от своите събратя до масата. Онова, което последва, продължи колкото едно мигване: със светкавично движение другият грабна един от заровете на масата и подхвърли на негово място нов. Сеслав още се чудеше какво ли ще да означава тази странна постъпка, когато по-нататъшните събития му изясниха тайната. Като пресушиха чашите си, двамата играчи отново поставиха залози, по-големи отпреди. После русият взе заровете, разтърси ги в огромната си шепа и ги търкулна на масата; от мястото си Сеслав не можа да види какво показваха те, но очевидно бяха от по-големите числа, понеже зяпачите възкликнаха сподавено. Към заровете посегна другият играч, но в този момент онзи от зрителите, който бе разменил зара, извика рязко:

— Стой!… Измама!…

Не само около масата, но в цялото помещение се възцари глуха тишина. И в нея прозвуча мекият и напевен, пълен с почуда глас на великана:

— За каква измама говориш, Килтер?

— Ти смени единия зар с фалшив. Ей този, дето показва шестица.

— Луд ли си?… — започна русият, но другите в нестроен хор го прекъснаха:

— Мълчи! Първо ще изясним тази работа!…

Онзи, когото нарекоха Килтер, взе зара и го показа наоколо.

— Виждате ли тук? — рече ясно. — Тук, тук, на точката на единицата. Егор е издълбал точката, напълнил я е с олово и я е замазал с нещо отгоре. И, разбира се, търкулне ли се такъв зар, оловото ще тегли единицата надолу, а шестицата все ще е отгоре.

Играчът печенег се полуизправи и сложи ръка на дръжката на меча си.

— Значи, така? — изсъска злобно. — Тъй си печелил досега, а?

— Чакайте — опита се да ги успокои Егор. — Дори и да има на масата фалшив зар, не съм го пуснал аз.

Останалите обаче не го слушаха и вече изтегляха мечовете от ножниците. Сеслав реши, че не бива да мълчи — пред очите му се хвърляше вина върху един невинен, щеше да започне кръвопролитие и в него щеше да пострада не истинският измамник.

Той се изправи и кресна заповедно:

— Спрете! — Хората около масата неволно се подчиниха на гласа му. — Измама наистина има и аз ще ви кажа кой я извърши. — Той посочи с пръст играча печенег. — Докато другите вдигаха стаканите, ти даде знак и Килтер смени заровете.

— Аз? — престорено се засмя Килтер. — А бе кой пусна тоя дръвник тука?

— Видях те — продължи Сеслав. — И даже мога да покажа джоба, в който държиш сега истинския зар.

За секунда печенегите около масата се стъписаха. После един от тях извика:

— Какво бе? Не виждате ли, че е съдружник на Егор?

— Да им дадем заслуженото! — заповяда Килтер и десетина меча блеснаха на оскъдната светлина в гостилницата. — Вие се заемете с Егор, пък аз ще се погрижа да отрежа гребена на това петле.

С тези думи печенегът заобиколи своите и приближи към младежа. Мъжете от другите маси настанаха, но не за да разтърват и успокоят скараните, а само за да бъдат на достатъчно разстояние от мечовете им по време на сбиването. Някои дори сварваха да вземат и стаканите си, когато се отдръпваха настрана.

Не толкова от пълните със закана думи или от решителните стъпки на Килтер, а от поведението на околните Сеслав за пръв път проумя, че това, което ставаше край него, не беше лошо съчинено зрелище, а истина. И, слава богу, че го разбра. Защото едва свари да изтегли меча си и вече трябваше да отбие първия удар на печенега. И то такъв удар, който не беше само за сплашване… След секунда двамата вече се бяха счепкали в двубой на живот и смърт.

След няколко начални схватки Сеслав прецени, че противникът му или е второкачествен майстор на меча, или прекалено надценяваше възможностите си, или — най-вероятно — и двете заедно. Докато без особено усилие отбиваше ударите му или с ловко измъкване ги оставяше да секат масите и стените, той забеляза едновременно две неща: че Братан се кани да му се притече на помощ и че русокосият гигант изнемогва под дружните напади на останалите печенеги. Заповяда:

— Братане, помогни на русия!…

Старият войник не се залови да спори, а с няколко крачки се намери до онзи, който едва удържаше общите атаки на цялата група. Те застанаха един до друг и като внимаваха зад себе си да имат винаги стената, вече значително по-лесно отблъсваха нападателите. Сеслав се поуспокои, но все пак си каза, че трябва да побърза — там имаха нужда и от неговата десница.

Учуден, че още не е прерязал гърлото на хлапака пред себе си, Килтер го отдаде на това, че другият се крие между масите и столовете. За да разчисти мястото, той със свободната си ръка катурна наляво и надясно няколко маси. Строшиха се пръстени съдове, плиснаха кани вино. И над тази бъркотия двамата останаха лице в лице.

— Свършено е с тебе — каза печенегът, като направи крачка напред.

Замахна веднъж… замахна втори път. Сеслав лесно разбра, че това бяха измамни удари, които целяха да отвлекат вниманието му. Отби ги с къси движения, като изчакваше онзи, същинския удар, който те подготвяха. И той не закъсня. Килтер се хвърли към него и замахна с всички сили. Сеслав не отстъпи, само изви тялото си като лък и оръжието на печенега профуча покрай него. После дори не удари, а само подложи меча си и както беше засилен, Килтер се надяна с гърдите си на него.

Щом се освободи от противника си, Сеслав се спусна да помогне на Братан и непознатия. Не му и мина през ум да се възползува от това, че беше зад гърбовете на нападателите. Започна да ги налага с плоското на меча си, като викаше:

— Обърнете се към мене, негодници!… Обърнете се, ако не искате да ви изколя като овце!…

Послушаха го и облещиха смаяно очи — никога не биха допуснали, че Килтер ще остави този младеж, почти момче, да ги нападне откъм гърба.

— В капан сме! — извика първият, който разбра, че положението се бе обърнало в тяхна вреда.

— Килтер е убит! — кресна друг. — Вижте, търкаля се с пронизани гърди. — И неволно добави: — Бягайте!

Не чакаха да ги подканя втори път. И след миг същите тези, които се перчеха с много юначество, докато нападаха един-единствен противник, сега безславно подвиха опашки и като се спъваха и поваляха един-друг, изчезнаха през вратата. На „бойното поле“ останаха само тримата — великанът, Братан и Сеслав. Огледаха се. Никой от другите посетители на пивницата не се канеше да ги нападне; напротив — без да се вълнуват, че току-що бе убит човек пред очите им, те поставяха на местата им повалените маси и столове и се разполагаха да си довършат пиенето.

Русият гигант приближи до Сеслав и му протегна ръка.

— Благодаря ти — каза просто. — Ти спаси живота на Егорушка.

Сеслав не беше от ниските, напротив, имаше поне шест стъпки височина, но изправен до другия изглеждаше почти дребен; надали стигаше по-високо от челюстта му.

— Нищо — рече в отговор, като стисна десницата му. — Всеки на мое място щеше да стори същото. — После се обърна и повика: — Гостилничарю! Хей, гостилничарю!…

Дебелият стопанин се претърколи към него, като на всяка крачка се огъваше в раболепни поклони. В същото време двамата му помощника вече изнасяха безжизненото тяло на Килтер. Сеслав извади кесията си:

— Направи сметка колко ти струват поразиите, които сторихме тук — заповяда.

— Господарю, в „Трите глигана“ има ред — отново се поклони гостилничарят. Говорът му го издаваше, че е ромеец. — Тук съществува правилото, че победеният е виновен за всичко, и затова той трябва да плаща.

Направи знак и момчетата спряха до него с убития в ръце. Той извади кесията на Килтер, отброи няколко монети, върна останалото в нея и я натика обратно в джоба на печенега.

— Всичко е уредено, господарю. — Нищо в него не показваше да се е развълнувал от близостта на един мъртвец. Или може би случки като днешната бяха толкова чести в заведението му, че бе обръгнал на тях? — Заповядай пак, господарю — продължи да се кланя. — За „Трите глигана“ ще бъде чест да…

— Да излезем! — запъти се към вратата младият човек. Другите двама го последваха.

— Как се казваш? — попита го великанът, когато бяха вън.

— Сеслав.

— Охо! Да не си същият Сеслав, който във Вратица?…

— Виж ти, виж ти — почуди се Братан. — Славата на господаря ни е изпреварила!

— И как не, добри хора! — продължи русият. — Не само в Дръстър, по всички тези земи се шири името на Сеслав.

— А ти? — попита го на свой ред младежът. — Как е твоето име?

— Егор, но аз сам си казвам Егорушка. Като задявка за ръста ми.

— Славянин?

— Славянин, разбира се. Мигар ти приличам на кривооките печенеги?

— Но не говориш и съвсем като нас…

— Егорушка е русин, добри хора, и много далеч оттук е родният му край. Само че един побъркан вятър го довея по тези места…

Замълчаха. Сеслав си мислеше за своеобразното слово на русия гигант, който почти не произнасяше „аз“, а говореше за себе си като за някакъв друг човек.

Над Дръстър беше нощ. Тънкият сърп на месечината надничаше иззад покривите на къщите и кулите на крепостната стена. Откъм великата река долиташе слаб полъх, който, кой знае защо, носеше мирис не на влага и тиня, а на изсъхнала трева и на узрели плодове.

— Виждам, сега сте пристигнали — отново наруши мълчанието Егор. — Къде ще отседнете?

Сеслав сви рамене.

— Мислех тук, в „Трите глигана“. Но след онова, което се случи…

— Слушай — рече русинът, — защо не дойдеш с Егорушка? Живее той у една вдовица, Стамена на име. При нея има и други стаи за даване под наем, там спокойно можете да се подслоните.

— Не търся нищо по-добро — съгласи се Сеслав. — Да вървим!

Двамата с русия гигант тръгнаха един до друг. Зад тях закрачи Братан, като водеше конете за поводите.

Бележки

[1] Зарев — месец август по старославянския календар.

[2] Поприще — стара мярка за разстояние, равна на 1000 стъпки (около 300 метра).