Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

XІІ
„Ще дочакаме да съмне“
(Вместо епилог)

1

Изминаха още няколко години.

Погледнати отстрана, те изглеждаха години на спокойствие. Сеслав живееше сред семейството (което се бе увеличило с още един син, когото кръстиха, разбира се, Нестор) и приятелите си. Вичина и нейната околност продължаваха да цъфтят под неговата власт; не бе случайно дето имаха име на най-богатия край в цяла Малка Скития. След онези паметни събития, на дъното на които бе безмерната алчност на Ълфин Риса, нямаха никакви нови дрязги и недоразумения с печенегите. Подобни вести идваха постоянно и от Видул — село Пастири също богатееше и печенегите и на него не създаваха неприятности. Така изглеждаха годините отстрани, но Сеслав и най-близките му люде не ги приемаха като спокойни и безметежни, никога — за разлика от онези, предишните — не ги нарекоха „отмората“. Защото наистина нямаха нито веднъж остри и явни сблъсъци с печенегите, но всъщност помежду им през цялото време съществуваха отношения на взаимно недоверие и студенина. Не че не поддържаха никакви връзки, но те се ограничаваха до най-необходимото и се градяха на почти неприкрита неискреност. Сеслав се страхуваше от тях, не изключваше едно тяхно внезапно нападение над богатата Вичина, та се принуждаваше да поддържа непрекъснато далеч по-голяма войска, отколкото би било във време на действителен мир. Печенегите пък от своя страна съвсем недвусмислено държаха Сеслав и изобщо славяните настрана от всички свои начинания. За пример е достатъчно да се каже, че те всяка година предприемаха поне по един поход във вътрешността на Византия — при последния от тях Сача нанесе съкрушително поражение на Алексей Комнин, като изби до крак петте друнги на архонтопулите[1], — но нито веднъж не поканиха за тях и българите, а ако Сеслав по свой почин предложеше участието си, откланяха го с благовидни предлози, но твърдо и безусловно.

Приблизително същото се случи и в ранната пролет на годината от Христа 1091-а. Сеслав научи, че Татуш се стяга за нечуван и незапомнен поход на юг, в който щели да участвуват цялото племе на печенегите и четиридесетхиляден кумански отряд, и настоя да се присъедини към него със славянската си дружина. Татуш обаче не пожела и да го изслуша докрай; той „великодушно“ покани Сеслав сам или най-много с един придружник да го съпроводи в похода, но за участие на дружината не даде да се отвори и дума. Беше явно: хитрият главатар на Дръстър се догаждаше за по-далечните цели на българите и старателно ги осуетяваше своевременно…

След като се посъветва с помощниците си, Сеслав реши въпреки всичко да отиде с печенегите, като за своя лична охрана избра Ботас. Имаше намерение Гневота и Ралф да остави като свои заместници във Вичина, но Едноокия не щя и да чуе: той събра четица от десетина „планински орли“ и реши да съпътствува тайно печенегите, като се промъква по заобиколни пътеки. „Само като ми дадеш знак и ние ще бъдем до тебе — отговаряше той на Сеславовите възражения. — Пък ако стиска на кривоокия, нека прати пълчищата си срещу нас, дузината…“

И тръгнаха. Никой не можеше да се похвали с ведро сърце.

Бележки

[1] Битката се е състояла през пролетта на 1090 г. край Хариупол (дн. Айребол в Турция), крепостта, която няколко години по-рано е била превзета от войските, предвождани от Нестор. Архонтопулите (буквално: синове на архонти) са били един специално сформиран елитен отряд от младежи, представители само на най-знатните византийски фамилии и обучени лично от императора.