Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 17 гласа)

3

Когато зашеметените от тази нова изненада мъже най-сетне дойдоха на себе си, всички тръгнаха вкупом; отправиха се уж към двореца, но Нестор изяви желание да пообиколи Вичина, та удължиха пътя си. Без да престава да разговаря с четиримата, старият човек същевременно се оглеждаше с поглед на познавач, а от възклицанията му можеше да се разбере, че нищо не остава настрана от неговото внимание.

— Чудесно потегната стена — каза например. — Май че е единствената, поддържана, както трябва, която виждам по тези места…

Или:

— Аха! Стягали сте се за битка — казаните са пълни със смола, а цепениците под тях чакат само една искра от огниво…

Или още:

— Чувах аз, че откак Сеслав е станал господар на Вичина, много свят се е стекъл насам, но не очаквах, че ще са чак толкова!…

Той наистина всичко виждаше, всичко забелязваше. Не пропусна добрия външен вид на минувачите, зачервените бузки и хубавите облекла на рояците играещи дечурлига, изобилието от сланина, пушено месо, суджуци, брашно и ран зеленчук на пазара, оживлението по улиците на многобройните занаятчии, чистотата и приветливостта на домовете… Но все пак най-голям интерес прояви към онова, което имаше връзка с войската. Помещенията на бранниците Нестор огледа с придирчивостта на дребнав десетник. Помоли да му отворят складовете с оръжие и с вид на човек, който разбира от тези работи, провери състоянието на мечовете, копията и ризниците. Спря неколцина случайно срещнати воини и поиска от тях да му покажат ботушите и дрехите си. Не отмина и казаните, в които вреше обедната чорба на воините, а даже взе голямата лъжица на един от кашаварите и загреба и куса мръвка от гозбата. Оценката си от видяното той произнесе съвсем по войнишки:

— Дайте ми двайсет хиляди воини като вашите и аз се наемам да завладея целия свят.

Стражите пред двореца им отдадоха почест така, както ги бе учил Братан. Нестор огледа стойките им, отговори на поздрава и влязоха. От входа нататък всички вече трябваше да се подчинят на чисто женското любопитство на Мартина — тя припкаше пред тях, искаше навсякъде да надникне, всичко да опита. Първото, което я порази — пък и Нестор заедно с нея, — беше строгостта на цялата наредба: многобройните стаи бяха обзаведени, както подобава на отшелник или на страж в наблюдателница, не и на управител на богата крепост. Половината от тях изобщо бяха празни; след като бе изхвърлил цялата азиатска шарения на Селте с всичките й възглавници, килими, атлази и медни тасове, Сеслав не бе сметнал за необходимо да ги пренареди за себе си — „За сам човек са излишни!“ — бе отсякъл той и те така си и останаха.

В работната му стая имаше само една широка маса, заключена ракла за книжа и документи и десетина стола до стената: тук Сеслав се събираше с помощниците си, за да решават съдбините на Вичина. На масата Мартина не намери нищо повече от мастило, подострени гъши пера и две груби карти — на града с принадлежащите му села и на полуострова. На тази последна карта Сеслав бе очертал с червена боя земите, заселени с българи, а те, кажи го, обхващаха почти цялата суша.

Трапезната стая пък беше още по-бедна — продълговата маса и пет стола: един на тясната страна и по два на по-дългите.

— Тук май няма да има място за нас, мила — каза шеговито старият човек, като се обръщаше към Мартина. — Виждаш, самата уредба подсказва, че тези четири стени не са видели бог знае колко много гости…

— Има трапезна маса, пък не видях кухня — полюбопитствува младата жена. — Или може би я отминахме?

Гневота се изкиска. Ралф подхвърли закачливо:

— А, как, бяхме в нея, господарке. Мигар не я забеляза?

— Задяват се с тебе, господарке — отговори на учудения й поглед Братан. — Аз не се храня тук, защото съм женен и си живея отделно, но другите обядват и вечерят на тази маса.

— А кухнята, Братане? Кухнята?

— Кухня в двореца има, господарке, но в нея комай отдавна не е стъпвал човешки крак. А тук носят храна от войнишкия казан…

— Не се изненадвам, че всички люде между Дунава и морето боготворят господаря на Вичина — тихо се обади Нестор.

Преминаха и в спалнята на Сеслав. Тук също ги порази скромността, граничеща с аскетичност на наредбата. Твърд одър, застлан по войнишки, до него масичка със свещник от печена глина, един стол — това беше всичко в нея.

— Ах! — възкликна Мартина.

Мъжете трепнаха, извърнаха се към нея. Младата жена притискаше ръка на гърдите си, сякаш искаше да обуздае внезапно разлудувалото й се сърце. Проследиха поглежда й.

— А, това ли — каза Братан. — На стената Сеслав е окачил меча на баща си, господарке. А от баща му пък съм чувал, че преди този меч е стоял в десницата на неговия баща, и на бащата на баща му…

Но Мартина не гледаше меча. Очите й се взираха пак към стената до одъра, но по-високо от оръжието, където беше единственото украшение в целия просторен дворец — една виолетовосиня кърпичка, която тя добре познаваше…

И в този момент от вратата се разнесе гласът на Ботас:

— Войводата е в работната си стая и ви очаква!

— Предпочитам да се срещна със Сеслав насаме — каза бързо Нестор.

Никой не му възрази.