Жул Верн
Децата на капитан Грант (7)

Глава VII
Отде иде и къде отива Жак Паганел

Очевидно секретарят на Географското дружество беше много приятен човек, защото всичко това бе казано много мило. Всъщност лорд Гленарван знаеше много добре с кого говори. Името и заслугите на Жак Паганел му бяха добре познати. Благодарение на географските си трудове, на докладите си върху съвременните открития, обнародвани в бюлетините на дружеството, както и на кореспонденцията си с цял свят, той беше един от най-известните учени на Франция. Затова Гленарван с радост подаде ръка на своя неочакван гост.

— А сега, когато се запознахме — добави Гленарван, — ще ми позволите ли, господин Паганел, да ви задам един въпрос?

— Двадесет въпроса, милорде — отговори Жак Паганел. — За мене ще бъде винаги удоволствие да разговарям с вас.

— От завчера вечерта ли сте на този кораб?

— Да, милорде, от завчера, от осем часа вечерта. Скочих от каледонския влак в една кола и от нея — на „Шотландия“, където още от Париж бях ангажирал кабина номер шест. Нощта беше тъмна. Не видях никого на кораба. Тъй като бях изморен след тридесет часа път и тъй като знаех, че за да се предпазиш от морска болест, най-добре е, щом пристигнеш на кораба, да си легнеш и първите няколко дни да не ставаш от леглото, веднага легнах в койката^[1] и проспах съвсем добросъвестно — моля да ми повярвате — тридесет и шест часа.

Слушателите на Жак Паганел знаеха вече как да си обяснят присъствието му на яхтата. Френският пътешественик бе сбъркал кораба. Всичко беше ясно. Но какво щеше да каже ученият географ, като научеше името и местоназначението на кораба, на който се намираше?

— Значи, господин Паганел — каза Гленарван, — вие сте избрали като начална точка на своите пътувания Калкута?

— Да, милорде. Да видя Индия, съм мечтал цял живот. Най-сетне в родината на слоновете ще се осъществи моята най-съкровена мечта.

— Значи, господин Паганел, няма да ви е безразлично, ако трябва да посетите друга страна?

— Не, милорде, това би ми било неприятно, защото имам препоръчителни писма до лорд Сомърсет, генерален губернатор на Индия, а освен това съм натоварен от Географското дружество с мисия, която държа да изпълня.

— А, вие сте натоварен и с някаква мисия?

— Да, да направя интересно и полезно пътуване, чийто маршрут е съставен от моя учен приятел и колега господин Вивиен дьо Сен Мартен. Мисията ми е да тръгна по следите на братя Шлагинвейт, на полковник Уо, на Уеб, на Ходжсън, на мисионерите Хък и Гейбет, на Муркрофт, на г. Жул Реми и на толкова други известни пътешественици. Искам да успея там, където в 1846 г. мисионерът Крик за съжаление не можа да успее. С една дума, да изследвам течението на реката Яру-Дзангбо-Чу, която напоява Тибет по протежение на хиляда и петстотин километра и тече покрай северните склонове на Хималаите, и да узная най-сетне дали тази река не се влива в Брамапутра на североизток от Асам. Златен медал ще получи, милорде, пътешественикът, който успее да осъществи една от най-големите мечти на географията на Индия.

Паганел беше великолепен. Той говореше с необикновено въодушевление, като че летеше на бързите криле на своята фантазия. Да го спреш беше толкова трудно, колкото да спреш реката Рейн при Шафхаузенския водопад.

— Господин Жак Паганел — каза лорд Гленарван след минутно мълчание, — не ще съмнение, вашето пътешествие е прекрасно и науката ще ви бъде много признателна. Аз не искам обаче да поддържам повече заблудата, в която сте изпаднали, и поне временно ще трябва да се откажете от удоволствието да посетите Индия.

— Да се откажа! Но защо?

— Защото обръщате гръб на Индийския полуостров.

— Как, капитан Бъртън…

— Аз не съм капитан Бъртън — отговори Джон Манглс.

— А „Шотландия“!

— Този кораб не е „Шотландия“!

Мъчно можеше да се опише учудването на Паганел. Той погледна един след друг лорд Гленарван, който продължаваше да бъде сериозен, леди Елена и Мери Грант, чиито лица изразяваха скръбно съчувствие, Джон Манглс, който се усмихваше, майора, който не помръдваше, после като повдигна рамене и намести очилата си от челото на носа, се провикна:

— Каква шега!

Но в този миг погледът му се спря върху колелото на кормилото, което носеше околовръст следния надпис:

— „Дънкан“! „Дънкан“! — нададе той истински вик на отчаяние.

После се спусна презглава по стълбата на кърмовия дек и се втурна към кабината си.

Щом нещастният учен изчезна, никой на кораба, освен майора не можа да остане сериозен и смехът зарази дори моряците. Да сбъркаш влак може! Да вземеш влака за Единбург вместо влака за Дъмбартън е допустимо! Но да сбъркаш кораб и да плаваш за Чили, когато искаш да отидеш в Индия, това е върхът на разсеяността!

— Впрочем това не ме учудва от страна на Жак Паганел — каза Гленарван. — Той е много известен с подобни неприятни приключения. Веднъж бе обнародвал една прочута карта на Америка, в която бе включил Япония. Това не пречи да е голям учен и един от най-добрите френски географи.

— Но какво ще правим с този нещастен господин? — запита леди Елена. — Ние не можем да го отведем в Патагония.

— Защо не? — отвърна сериозно Мак Набс. — Не сме ние виновни за неговата разсеяност. Предположете, че се намира във влак, може ли да го спре?

— Не, но ще слезе на първата гара — продължи леди Елена.

— Е добре — каза Гленарван, — ако иска, може да направи същото и сега при първото наше спиране.

В този момент Паганел, жалък и сконфузен, се показа отново на кърмовия дек, след като се бе уверил, че багажът му е на яхтата. Той повтаряше непрекъснато злополучната дума: „Дънкан“! „Дънкан“! Не намираше друга в речника си! Ходеше напред-назад, разглеждаше мачтите и разпитваше немия хоризонт на откритото море. Най-сетне се върна към лорд Гленарван и го попита:

— А де отива този „Дънкан“?

— В Америка, господин Паганел.

— По-точно?

— В Консепсион.

— В Чили! В Чили! — провикна се нещастният географ. — А моята мисия в Индия! Какво ще каже г-н дьо Катрфаж, председателят на централната комисия! А г-н д’Авезак! А г-н Кортамбер! А г-н Вивиен дьо Сен Мартен! Как ще се явя отново в заседанията на дружеството!

— Вижте, господин Паганел — отговори Гленарван, — не се отчайвайте. Всичко може да се уреди и вие ще загубите само сравнително малко време. Яру-Дзангбо-Чу ще ви чака винаги в Тибетските планини. Скоро ще се спрем в Мадейра и там ще намерите кораб, който да ви върне в Европа.

— Благодаря ви, милорде, ще трябва да се примиря. Такива чудновати работи могат да се случат само на мене. А кабината, която ангажирах на „Шотландия“?

— Що се отнася до „Шотландия“, съветвам ви временно да не мислите за нея.

— Но — каза Паганел, след като огледа отново кораба — „Дънкан“ е частна туристическа яхта.

— Да, господине — отговори Джон Манглс, — и принадлежи на негова светлост лорд Гленарван…

— … който ви моли да се възползувате от неговото гостоприемство — добави Гленарван.

— Хиляди благодарности, милорде — отговори Паганел. — Дълбоко съм трогнат от вашата любезност, но позволете, една малка забележка: Индия е прекрасна страна, с толкова изненади за пътниците. Дамите сигурно не я познават… Тъй като вашето пътуване е за развлечение, кормчията трябва само да завърти кормилото и „Дънкан“ ще полети така леко към Калкута, както лети към Консепсион…

Явното неодобрение, с което бе посрещнато предложението на Паганел, не му позволи да продължи и той млъкна.

— Господин Паганел — каза тогава леди Елена, — ако пътуването ни бе за развлечение, бих ви отговорила: хайде да отидем всички в Индия и лорд Гленарван нямаше да възрази. Но „Дънкан“ отива да спаси корабокрушенци, изхвърлени на брега на Патагония, и не може да се откаже от тая човеколюбива задача.

За няколко минути френският пътешественик бе запознат с положението. Той узна не без вълнение за щастливото намиране на документите, историята на капитан Грант и за великодушното предложение на леди Елена.

— Госпожо — каза той, — позволете ми да изразя възхищението си от вашето поведение, възхищение, което няма граници. Нека вашата яхта продължи пътя си. Аз не бих си простил, ако станех причина тя да се забави дори само с един ден.

— Не бихте ли желали да се присъедините към нашите издирвания? — попита леди Елена.

— Невъзможно, госпожо. Аз трябва да изпълня задачата си и ще ви напусна в първото пристанище.

— Значи в Мадейра — каза Джон Манглс.

— Добре, в Мадейра. Ще бъда само на сто и осемдесет мили от Лисабон и там ще дочакам превозно средство.

— Всичко ще бъде сторено според желанието ви, господин Паганел — каза Гленарван. — Що се отнася до мене, щастлив съм, че мога да ви предложа за няколко дни гостоприемство на моята яхта. Надявам се, че няма много да се отегчавате между нас.

— О, милорде — извика ученият, — щастлив съм, че съм се излъгал по толкова приятен начин! Все пак много е глупаво положението на човек, който тръгва за Индия, а се озовава на кораб, плаващ за Америка.

Въпреки тия си тъжни разсъждения Паганел се примири със забавянето, на което не можеше да попречи. Той беше любезен, весел и, разбира се, разсеян. Дамите бяха очаровани от неговото добро настроение. До вечерта той се сприятели с всички. По негова молба му показаха прословутия документ. Той го разгледа грижливо, дълго и подробно. Всяко друго тълкование му се стори невъзможно. Отнесе се много съчувствено към Мери и Робърт Грант и засили тяхната надежда. Начинът, по който виждаше нещата, и несъмнената сполука, която предричаше на „Дънкан“, накараха младото момиче да се усмихне. И наистина, ако не беше обвързан със своята задача, той щеше да тръгне да търси капитан Грант.

Когато пък узна, че леди Елена е дъщеря на Уйлям Тъфнъл, Паганел изля цял поток от възторзи. Той познавал баща й. Какъв смел учен! Колко писма били разменили те, когато Уйлям Тъфнъл бе член-кореспондент на Парижкото географско дружество. Самият той и Малт Брюн го бяха препоръчали! Каква среща и какво удоволствие да пътува с дъщерята на Уйлям Тъфнъл!

Накрая той поиска от леди Елена позволение да я целуне, нещо, на което леди Гленарван се съгласи, макар че може би не беше „напълно в реда на нещата“.