Жул Верн
Децата на капитан Грант (27)

Глава I
ВРЪЩАНЕ НА БОРДА

Първите моменти бяха посветени на радостта, че се виждат отново. Лорд Гленарван не искаше неуспехът на издирванията да помрачи радостта в сърцата на другарите му, затова се обърна към тях с думите:

— Не губете надежда, приятели, не губете надежда. Капитан Грант не е с нас, но ние сме уверени, че ще го намерим.

Тази увереност бе напълно достатъчна да върне надеждата у пътниците на „Дънкан“.

И наистина, докато лодката наближаваше яхтата, леди Елена и Мери Грант изпитаха всичката тревога на очакването. Застанали на кърмовия дек, те се опитваха да преброят тия, които се връщаха.

Девойката ту изпадаше в отчаяние, ту, напротив, й се струваше, че вижда Хари Грант. Сърцето й биеше силно. Тя просто не можеше да отрони дума и едва се държеше на краката си. Леди Елена я беше прегърнала. Джон Манглс, застанал до нея, се вглеждаше в далечината и мълчеше. Неговите очи на моряк, свикнали да различават далечни предмети, не виждаха капитана.

— Там е! Иде си! Татко ми! — шепнеше момичето.

Колкото повече лодката наближаваше, толково по-невъзможна ставаше самоизмамата. Пътешествениците не бяха и на двеста метра от яхтата, когато не само леди Елена и Джон Манглс, но и самата Мери, обляна в сълзи, загуби всяка надежда. Време беше лорд Гленарван да дойде и каже някоя ободрителна дума.

След първите прегръдки леди Елена, Мери Грант и Джон Манглс бяха посветени в по-главните преживелици на експедицията и преди всичко Гленарван им съобщи новото тълкуване, което проницателният ум на Жак Паганел даваше на документа. Той се изказа също много ласкаво за Робърт, с когото Мери основателно можеше да се гордее. Неговата смелост, неговото себеотрицание, опасностите, на които се бе излагал — всичко бе така подчертано от Гленарван, че момчето не би знаело къде да се скрие, ако сестра му не бе го приютила в прегръдките си.

— Не трябва да се червиш, Робърт — каза Джон Манглс, — ти си се държал като достоен син на капитан Грант.

Той протегна ръце към братчето на Мери и го целуна по бузите, още влажни от сълзите на девойката.

Ще споменем бегло как бяха посрещнати майорът и географът и с какво уважение си спомниха за благородния Талкав. Леди Елена съжаляваше, че не може да стисне ръката на предания индианец. След първите излияния Мак Набс се прибра в кабината си, където започна да се бръсне със спокойна и сигурна ръка. Що се отнася до Паганел, той летеше от един на друг като пчела и събираше мед от похвали и усмивки. Искаше да разцелува целия екипаж на „Дънкан“ и поддържайки, че леди Елена и Мери Грант са част от този екипаж, започна с тях и завърши с мистър Олбинет.

Стюардът реши, че най-добрата благодарност за тази учтивост е да съобщи, че обядът е готов.

— Обяд ли? — извика Паганел.

— Да, господин Паганел — отговори мистър Олбинет.

— Истински обяд на маса с прибори и салфетки?

— Разбира се, господин Паганел.

— И няма да ядем нито сушено месо, нито твърди яйца, нито филета от щраус?

— О, господине! — отговори метр д’отелът обиден, че се унижава изкуството му.

— Не исках да ви оскърбя, приятелю — каза ученият с усмивка. — Но от един месец насам това съставляваше обикновената ни храна и ние ядяхме не на маса, а на земята или яхнали някой клон. Ето защо вашият обяд ми се струва сън, мечта, химера!

— Тогава да отидем и се уверим, че обядът съществува, господин Паганел — отговори леди Елена, като не сдържаше смеха си.

— Позволете ми да ви предложа ръката си — каза галантният географ.

— Ваша светлост няма ли да даде някакви заповеди за „Дънкан“? — запита Джон Манглс.

— След обяда, драги Джон — отговори Гленарван, — ще обсъдим заедно програмата на новата ни експедиция.

Пътниците от яхтата и младият капитан слязоха в каюткомпанията. На механика бе заповядано да поддържа парата под налягане, за да могат да тръгнат при първа заповед.

Гладко избръснатият майор и останалите пътешественици, набързо измити и преоблечени, насядаха около масата.

Обядът на мистър Олбинет бе посрещнат с възторг. Всички заявиха, че е прекрасен и дори превъзхожда великолепните пиршества в пампасите. Паганел си сипа по два пъти от всяко ядене „от разсеяност“, както сам обясни.

Тази злополучна дума подсети леди Елена да запита дали любезният французин не е проявил и друг път своя недостатък. Майорът и лорд Гленарван се спогледаха усмихнати. А Паганел откровено се разсмя и даде честна дума да не проявява вече нито веднъж разсеяност през цялото пътуване. След това той разказа много духовито за своята заблуда и за задълбочените си проучвания върху творчеството на Камоенс.

— Най-сетне — добави той в заключение — всяко зло за добро, не съжалявам за грешката си.

— Защо, достойни приятелю? — запита майорът.

— Защото сега знам не само испански, а и португалски. Говоря два езика вместо един!

— Ей богу, не бях помислил за това — отговори Мак Набс. — Моите поздравления, Паганел, моите искрени поздравления!

Всички поздравиха Паганел, който непрекъснато дъвчеше. Той ядеше и говореше едновременно и не забеляза нещо, което не убягна на Гленарван — вниманието на Джон Манглс към неговата съседка Мери Грант. С леко кимване леди Елена даде на съпруга си да разбере, че това е „точно така“. Гленарван погледна младите хора с благосклонна симпатия и се обърна към Джон Манглс, но за съвсем други неща.

— Как мина пътуването ви, Джон? — запита той.

— Отлично — отговори капитанът. — Трябва само да кажа на ваша светлост, че не се върнахме през Магелановия пролив.

— Я гледай! — провикна се Паганел. — Значи обиколили сте нос Хорн и аз не съм бил с вас!

— Обесете се! — каза майорът.

— Егоист, давате ми този съвет само за да получите част от моето въже — отвърна му географът.

— Но, драги Паганел — отговори Гленарван, — можеш да бъдеш навсякъде само ако си въздесъщ. А тъй като вие странствувахте из пампасите, не можехте в същото време да обиколите и нос Хорн.

— Това не ми пречи да съжалявам — отвърна ученият.

Повече никой не отправи закачки по адрес на Паганел и пререканието завърши с този отговор. Джон Манглс взе отново думата и разказа как бе преминало тяхното пътуване. Като минавал покрай американския бряг, той изследвал всички западни острови, но не открил следи от „Британия“. Стигнали до нос Пилар, при входа на Магелановия пролив, там попаднали на насрещен вятър и продължили на юг. „Дънкан“ минал покрай островите на Отчаянието, достигнал до шестдесет и седем градуса южна ширина, обиколил нос Хорн, плавал покрай Огнена земя и като преминал пролива Льомер, продължил покрай бреговете на Патагония. Там, срещу нос Кориентес, попаднал на силна буря, същата, която бе нападнала така яростно пътешествениците по време на наводнението. Но яхтата издържала добре и от три дни Джон Манглс кръстосвал в открито море, когато изстрелите на карабината го уведомили за пристигането на очакваните с такова нетърпение пътешественици. Що се отнася до леди Гленарван и до мис Грант, капитанът на „Дънкан“ би бил несправедлив, ако не признаеше тяхната рядка неустрашимост. Бурята не ги изплашила и ако проявили някакво безпокойство, то било само при мисълта за приятелите си, които в това време странствуваха из равнините на аржентинската република.

Така завърши разказът на Джон Манглс. Той бе последван от поздравленията на Гленарван. След това лордът се обърна към Мери Грант.

— Мила госпожице — каза той, — виждам че капитан Джон уважава вашите добродетели, и съм щастлив, че вие се чувствувате добре на борда на неговия кораб.

— Може ли да бъде другояче? — отговори Мери, като погледна леди Елена, а може би и младия капитан.

— О, сестра ми много ви обича, господин Джон — провикна се Робърт, — а и аз също ви обичам!

— И аз тебе, скъпо дете — отговори Джон Манглс, смутен от думите на Робърт, които накараха Мери Грант да поруменее.

После, като пренесе разговора на друга, не така парлива тема, Джон Манглс добави:

— Понеже завърших разказа за пътуването на „Дънкан“, ваша светлост ще бъде ли така любезен да ни разкаже някои подробности от преминаването ви през Америка и за подвизите на нашия млад герой?

Никой разказ не можеше да бъде по-приятен за леди Елена и за мис Грант. Затова лорд Гленарван побърза да задоволи любопитството им. Той предаде случка след случка цялото пътуване от единия океан до другия: преминаването на Андските Кордилери, земетресението, изчезването на Робърт, отвличането му от кондора, изстрела на Талкав, борбата с червените вълци, самоотвержеността на момчето, подофицера Мануел, наводнението, убежището върху омбуто, гръмотевицата, пожара, кайманите, вихрушката, нощта на Атлантическия бряг — всички тия подробности, весели или ужасяващи, будеха последователно у слушателите ту радост, ту уплаха. Много от разказаните случки за Робърт бяха придружени с милувки от страна на сестра му и леди Елена. Никога дете не е бивало повече целувано, и то от по-възхитени приятелки.

Когато завърши разказа си, лорд Гленарван каза:

— Сега, драги приятели, да помислим за настоящето. Миналото е минало, но бъдещето е наше. Да се върнем към капитан Грант.

Обядът бе завършил. Всички влязоха в салона на леди Гленарван, насядаха около една маса, отрупана с карти и планове, и поведоха веднага разговор.

— Скъпа Елена — каза лорд Гленарван, — при връщането ми на борда на яхтата аз ви съобщих, че макар корабокрушенците от „Британия“ да не са с нас, ние повече от всякога се надяваме да ги намерим. От нашето преминаване през Америка се убедихме, ще кажа дори нещо повече, уверихме се, че корабокрушението не е станало нито край бреговете на Тихия, нито край бреговете на Атлантическия океан. Оттук и естественият извод, че тълкованието на документа, що се отнася до Патагония, е било невярно. За щастие нашият приятел Паганел, озарен от внезапно вдъхновение, откри грешката. Той доказа, че ние сме следвали лъжлив път и изтълкува документа така, че у нас не остана никакво колебание. Става дума за френския документ и аз ще помоля Паганел да го обясни, за да не остане у никого и най-малкото съмнение.

Ученият, поканен да говори, започна веднага. Той изложи много убедително своето схващане по думите gonie и indi и извлече с голяма яснота от думата austral думата Австралия. Той доказа, че капитан Грант, след като е напуснал бреговете на Перу, за да се върне в Европа, е могъл вследствие на повреда на кораба да бъде отнесен от южните течения на Тихия океан до австралийските брегове. В края на краищата неговите находчиви догадки и правдиви заключения бяха одобрени и от самия Джон Манглс, който по тия въпроси е строг съдия и не се поддава на измами на въображението.

Когато Паганел завърши изложението си, Гленарван обяви, че „Дънкан“ ще тръгне незабавно за Австралия.

Но преди да бъде дадена заповед да вземат курс на изток, майорът помоли да направи една забележка.

— Говорете, Мак Набс — отвърна Гленарван.

— Целта ми — каза майорът — не е да отслабя доводите на моя приятел Паганел, а още по-малко — да ги отхвърля. Аз ги намирам сериозни, прозорливи и достойни за цялото наше внимание. Те трябва с пълно основание да легнат в основата на нашите бъдещи издирвания. Бих искал обаче те да бъдат подложени на една последна проверка, за да бъде тяхната стойност безспорна и неопровержима.

Никой не знаеше какво точно цели предпазливият Мак Набс и всички го изслушаха с известно безпокойство.

— Продължете, майоре — каза Паганел. — Готов съм да отговоря на всичките ви въпроси.

— Няма нищо по-просто — отвърна майорът. — Когато преди пет месеца в Клайдския залив проучихме трите документа, тяхното тълкование ни се стори очевидно. Никой друг бряг освен западния бряг на Патагония не можеше да бъде място на корабокрушението. По този въпрос нямахме нито сянка от съмнение.

— Напълно вярно — отговори Гленарван.

— По-късно — продължи майорът, — когато Паганел в момент на щастлива разсеянаст се озова на нашия кораб, документите му бяха показани и той одобри безрезервно нашите издирвания по американския бряг.

— Съгласен съм — отговори географът.

— И все пак се излъгахме — каза майорът.

— Излъгахме се — повтори Паганел. — Но да се излъжеш, Мак Набс, е човешко, луд е онзи, който упорствува в грешката си.

— Почакайте, Паганел — отговори майорът, — не се горещете. Съвсем не искам да кажа, че нашите издирвания трябва да продължат в Америка.

— Тогава какво искате? — каза Гленарван.

— Едно признание, нищо повече — признанието, че сега Австралия изглежда да е мястото на корабокрушението на „Британия“ толкова сигурно, колкото по-рано изглеждаше Америка.

— Признаваме го с удоволствие — отговори Паганел.

— Вземам си бележка — каза майорът — и използувам случая да подканя въображението ви да се предпазва от такива последователни и противоречиви очевидности. Кой знае дали след Австралия някоя друга страна няма да ни внуши същата увереност и дали след нови и напразни издирвания няма да ни се стори „очевидно“, че трябва да ги подновим другаде.

Гленарван и Паганел се спогледаха. Забележките на майора им направиха силно впечатление със своята правдивост.

— И така — поде Мак Набс, — аз бих желал, преди да тръгнем за Австралия, да направим една последна проверка. Ето документите, ето и картите. Да проучим последователно всички точки, през които минава тридесет и седмият паралел, и да видим дали няма да срещнем някоя друга страна, която да отговаря на точните указания на документа.

— Нищо по-лесно и по-бързо — отговори Паганел, — защото за щастие по тази ширина няма много земи.

— Да видим — каза майорът, като разгъна една английска карта, изработена според проекциите на Меркатор^[1] и на която беше нанесено цялото земно кълбо.

Картата бе поставена пред леди Елена и всеки застана така, че да може да следи поясненията на Паганел.

— Както вече ви казах — продължи географът, — след като прекоси Южна Америка, паралелът на тридесет и седмия градус южна ширина среща островите Тристан д’Акуня. Твърдя обаче, че нито една от думите на документа не може да се отнася до тези острови.

След подробен преглед на документите трябваше да признаят, че Паганел имаше право. Тристан д’Акуня бяха отхвърлени единодушно.

— Да продължим — поде географът. — Като напуснем Атлантическия океан, минаваме на два градуса под нос Добра надежда и навлизаме в Индийския океан. По нашия път има само една група острови, островите Амстердам. Да ги подложим на същия преглед като островите Тристан д’Акуня.

След внимателно изследване островите Амстердам бяха на свой ред отхвърлени. Никоя дума, цяла или не, френска, английска или немска, не споменаваше тази група острови от Индийския океан.

— Стигаме сега до Австралия — продължи Паганел. — Тридесет и седмият паралел навлиза в този континент при нос Бернули и излиза през залива Туфолд. Ще се съгласите с мене, и то без да насилвате текстовете, че английската дума stra и френската austral могат да се отнасят до Австралия. Това е достатъчно ясно и няма нужда да настоявам.

Всички се съгласиха със заключението на Паганел. Схващането му обединяваше всички възможности в негова полза.

— Да продължим — каза майорът.

— Да продължим — отговори географът, — пътуването е лесно. Като напуснем залива Туфолд, прекосяваме пролива, който се простира на изток от Австралия, и срещаме Нова Зеландия. Преди всичко ще ви припомня, че думата contin от френския документ означава по неоспорим начин „континент“. А то значи, че капитан Грант не е могъл да намери убежище в Нова Зеландия, която е само остров. Но както и да е, обсъдете, сравнете, обърнете думите и вижте дали е възможно те да подхождат на тази страна.

— В никой случай — отговори Джон Манглс, който разгледа обстойно документите и картата.

— Не — казаха слушателите на Паганел и самият майор, — не може да става дума за Нова Зеландия.

— Оттук — продължи географът — през цялото огромно пространство, което отделя този голям остров от американския бряг, тридесет и седмият паралел минава само през едно безплодно и пустинно островче.

— Което се нарича?… — запита майорът.

— Вижте картата. Това е Мария-Терезия — име, от което не намирам никаква следа в трите документа.

— Никаква — отговори Гленарван.

— Оставям на вас, драги приятели, да прецените дали всички вероятности, за да не кажа пълната увереност, не са в полза на австралийския континент?

— Разбира се — отговориха единодушно пътниците и капитанът на „Дънкан“.

— Джон — каза тогава Гленарван, — имате ли достатъчно провизии и въглища?

— Да, ваша светлост, аз се запасих богато в Талкауано. Впрочем в Капщат^[2] ще подновим много лесно горивото си.

— Тогава дайте нареждане за отплаване.

— Още една забележка — прекъсна майорът своя приятел.

— Кажете, Мак Набс.

— Каквито и да са гаранциите за успех, които ни предлага Австралия, не е ли разумно да се спрем за ден-два на островите Тристан д’Акуня и Амстердам? Те са разположени по нашия път и не ни отклоняват от него. Така ще узнаем дали „Британия“ не е оставил там следи от своето крушение.

— Недоверчивият майор — провикна се Паганел, — той държи на това!

— Държа най-вече да не се връщаме назад, ако случайно Австралия не оправдае нашите надежди.

— Тази предвидливост е разумна — отговори Гленарван.

— И няма да съм аз този, който ще ви посъветва да не я проявите — отвърна Паганел, — напротив.

— Тогава, Джон — каза Гленарван, — дайте курс към Тристан д’Акуня.

— Веднага, ваша светлост — отговори капитанът и се изкачи на мостика, а Робърт и Мери Грант отправяха най-топли думи на признателност към лорд Гленарван.

Скоро „Дънкан“ се отдалечи от американския бряг и следвайки курс на изток, запори със своя вълнорез вълните на Атлантическия океан.