Жул Верн
Децата на капитан Грант (67)

Глава XIX
СПОГОДБАТА

Щом боцманът се намери пред лорда, пазачите му се оттеглиха.

— Вие сте искали да ми говорите, Еъртън? — каза Гленарван.

— Да, милорде — отговори боцманът.

— Само на мен ли?

— Да, но мисля, че ако майор Мак Набс и господин Паганел присъствуват на нашия разговор, би било по-добре.

— За кого?

— За мене.

Еъртън говореше спокойно. Гленарван го погледна втренчено. След това нареди да повикат Мак Набс и Паганел, които се отзоваха веднага на поканата му.

— Ние ви слушаме — каза Гленарван, веднага щом двамата му приятели седнаха около масата на каюткомпанията.

В продължение на няколко секунди Еъртън се помъчи да събере мислите си и каза:

— Милорде, обичай е при сключване на договор или спогодба между две страни да има и свидетели. И аз поисках да присъствуват господата Паганел и Мак Набс, защото всъщност идвам да ви предложа една сделка.

Гленарван, който беше свикнал с обноските на Еъртън, дори не сви вежди, макар че сделка между него и този човек му се стори нещо странно.

— Каква е тази сделка! — запита той.

— Ето я — отговори Еъртън. — Вие искате да узнаете от мене някои дребни сведения, които могат да ви бъдат полезни. Аз пък искам да получа от вас известни изгоди, които за мен са ценни. Дай, за да ти дадат, милорде! Съгласен ли сте с това, или не?

— Какви са тия сведения? — запита Паганел.

— Не — намеси се Гленарпан, — по скоро какви са тия изгоди?

Еъртън кимна с глава, с което показа, че разбира мисълта на Гленарван.

— Ето изгодите, които искам от вас — каза той. — Вие все още имате намерение да ме предадете на английските власти, нали?

— Да, Еъртън, и с право.

— Не отричам — отговори спокойно боцманът. — Значи няма да се съгласите да ме пуснете на свобода?

Гленарван се поколеба, преди да отговори на този направо зададен въпрос. От това, което щеше да каже, зависеше може би съдбата на Хари Грант! Но чувството му на дълг към правосъдието надделя и той каза:

— Не, Еъртън, не мога да ви пусна на свобода.

— Аз и не искам това — отговори гордо боцманът.

— Тогава какво искате?

— Нещо средно, милорде, нещо между бесилката, която ме чака, и свободата, която вие не можете да ми дадете.

— И то е?…

— Да ме оставите на някой от необитаваните острови на Тихия океан, като ме снабдите с предмети от първа необходимост. Там аз ще се справя, както мога, и ще се разкая, ако имам време.

Гленарван, който не очакваше такова предложение, погледна приятелите си. Те мълчаха. След като поразмисли няколко секунди, той отговори:

— Еъртън, ако ви обещая това, което ми искате, ще ми кажете ли всичко, което искам да знам?

— Да, милорде. Тоест всичко, което зная за капитан Грант и за „Британия“.

— Цялата истина?

— Цялата.

— Но с какво ми гарантирате това?…

— О, виждам какво ви смущава, милорде. Трябва да се доверите на мен, на думата на един престъпник! Така е! Но какво да се прави? Положението е такова, че няма избор.

— Ще ви вярвам, Еъртън — каза просто Гленарван.

— И добре ще направите, милорде. Впрочем, ако ви излъжа, винаги ще можете да си отмъстите!

— Как?

— Като дойдете и ме вземете пак от острова, от който няма да мога да избягам.

Еъртън имаше отговор на всичко. Сам се справяше със затрудненията, сам даваше против себе си необорими доводи. Явно беше, че иска да сключи „сделката“ неоспоримо добросъвестно. Човек не можеше да прояви по-голямо доверие. И при все това, той намери начин да отиде още по-далече по пътя на своята незаинтересованост.

— Милорде и господа — добави той, — искам да ви докажа, че играя с открити карти. Аз не само нямам намерение да ви измамя, но ще ви дам и друго доказателство за искреността си в тази сделка. Действувам честно, защото самият аз разчитам на вашата добросъвестност.

— Говорете, Еъртън — отговори Гленарван.

— Милорде, вие още не сте дали дума, че приемате предложението ми и при все това без колебание ще ви кажа, че знам много малко за капитан Грант.

— Малко ли! — провикна се Гленарван.

— Да, милорде, сведенията, които мога да ви дам, се отнасят до мен, те засягат само мене и няма да ви помогнат да намерите отново следите, които сте загубили.

По лицата на Гленарван и майора се изписа силно разочарование. Те вярваха, че боцманът знае някоя важна тайна, а той признаваше, че сведенията му ще бъдат почти безполезни. Паганел седеше безучастен.

Но признанието на Еъртън, с което той се предаваше почти без никакви гаранции, трогна слушателите му, особено когато в заключение добави:

— И така вие сте предупреден, милорде: сделката ще бъде по-изгодна за мене, отколкото за вас.

— Няма значение, Еъртън — отговори Гленарван. — Аз приемам предложението ви и ви давам дума, че ще ви сваля на някой от островите в Тихия океан.

— Добре, милорде — отговори боцманът.

Беше ли доволен от това решение този странен човек? Съмнително беше, защото по равнодушното му лице не пролича никакво вълнение. Сякаш преговаряше не за себе си, а за някой друг.

— Готов съм да отговарям — рече той.

— Няма да ви задаваме въпроси — каза Гленарван. — Разкажете ни, каквото знаете, Еъртън, като преди всичко ни кажете кой сте вие.

— Господа — отговори Еъртън, — аз съм наистина Том Еъртън, боцман на „Британия“. Напуснах Глазгоу с кораба на Хари Грант на 12 март 1861 година. В продължение на 14 месеца кръстосвахме заедно Тихия океан и дирехме удобно място за основаване на шотландска колония. Хари Грант беше човек, способен за големи дела, но между нас често възникваха сериозни спорове. Неговият характер не ми допадаше. Аз не мога да се огъвам, а когато Хари Грант взема някакво решение, не е възможна никаква съпротива, милорде. Този човек е с желязна воля както по отношение на себе си, така и към другите. При все това аз се осмелих да се разбунтувам. Опитах да увлека със себе си екипажа и да завладея кораба. Дали бях прав, или не, няма значение. Но Хари Грант не се поколеба и на 8 април 1862 година ме свали на западния бряг на Австралия.

— На Австралия? — каза майорът, като прекъсна разказа на Еъртън. — Следователно вие сте напуснали „Британия“, преди да спре в Калао, откъдето са получени последните сведения за него?

— Да — отговори боцманът, — защото, докато бях на кораба, „Британия“ никога не бе спирал в Калао. И ако в чифлика на Пади О’Мур ви говорих за Калао, то бе, защото узнах тази подробност от вашите разкази.

— Продължавайте, Еъртън — каза Гленарван.

— Бях изоставен на един почти пустинен бряг, но само на двадесет мили от затворническата колония на Пърт, столицата на Западна Австралия. Скитайки по крайбрежието, срещнах група каторжници, които току-що бяха избягали. Присъединих се към тях. Ще ми позволите, милорде, да не разправям живота си през тия две години и половина. Знайте само, че станах главатар на бегълците под името Бен Джойс. През месец септември 1864 година се представих в ирландския чифлик. Бях приет като работник под името Еъртън. Там чаках случай да завладея някой кораб. Това беше главната ми цел. Два месеца по-късно пристигна „Дънкан“. През време на посещението си в чифлика вие разказахте, милорде, цялата история на капитан Грант. Тогава научих онова, което не знаех, за престоя на „Британия“ в Калао, за последните новини от него през юни 1862 година, т.е. два месеца след свалянето ми на брега, за историята с документа, за потъването на кораба някъде по тридесет и седмия паралел и най-сетне сериозните причини, които имахте, да търсите Хари Грант в Австралия. Аз не се поколебах и реших да завладея „Дънкан“, един великолепен кораб, който би надминал и най-бързите кораби от британския флот. Но той се нуждаеше от сериозни поправки и затова го оставих да замине за Мелбърн, а на вас се представих като боцман и ви предложих да ви отведа до мястото на корабокрушението, което фиктивно посочих на източния бряг на Австралия. Така именно поведох вашата експедиция през провинцията Виктория ту следван на разстояние, ту предшествуван от моята шайка каторжници. Моите хора извършиха в Кемдънбридж едно безполезно престъпление, защото, когато „Дънкан“ дойдеше на източния бряг, нямаше да ми убегне, а с тази яхта щях да бъда господар на океана. Така аз ви отведох, без нищо да подозирате, до Сноуи ривър. Конете и воловете един след друг измряха, отровени с гастролобиум. Аз направих така, че колата да затъне в блатата около Сноуи. По мое настояване… Но вие знаете останалото, милорде, и можете да бъдете сигурен, че ако не беше разсеяността на господин Паганел, сега щях да командувам „Дънкан“. Това е моята история, господа… За съжаление откритията ми не могат да ви насочат по следите на Хари Грант и както виждате, вие сключихте с мен една лоша сделка.

Боцманът млъкна, скръсти по навик ръце и зачака. Гленарван и другарите му мълчаха. Те чувствуваха, че странният престъпник беше казал самата истина. Завладяването на „Дънкан“ не бе успяло по независещи от него причини. Съучастниците му действително бяха идвали на брега на Туфолд бей, както доказваше намерената от Гленарван каторжническа рубашка. Там, верни на заповедите на главатаря си, те бяха чакали яхтата и най-сетне, когато им омръзнало да чакат, сигурно се бяха отдали отново на занаята си да грабят и опожаряват селищата на Нов Южен Уелс. Майорът пръв поднови разпита, за да уточни някои дати, отнасящи се до „Британия“.

— И така — запита той боцмана, — вие сте бил свален на западния бряг на Австралия на 8 април 1862 година?

— Точно така — отговори Еъртън.

— А знаехте ли тогава какви бяха плановете на Хари Грант?

— Много смътно.

— Все пак говорете, Еъртън — каза Гленарван. — И най-малкото указание може да ни насочи по следите му.

— Ето какво мога да ви кажа, милорде — отговори боцманът. — Капитан Грант имаше намерение да посети Нова Зеландия. Тази част от програмата му обаче не бе изпълнена, докато аз бях на кораба. Тъй че не е изключено, след като е напуснала Калао, „Британия“ да е отишла да проучи Нова Зеландия. Това съвпада с датата на крушението на тримачтовия кораб, посочена в документа — 27 юни 1862 година.

— Ясно — каза Паганел.

— Но нищо от запазените в документа остатъци от думи не може да се отнася до Нова Зеландия — рече Гленарван.

— На това аз не мога да отговоря — каза боцманът.

— Добре, Еъртън! — каза Гленарван. — Вие удържахте думата си, аз също ще удържа моята. Ще обсъдим на кой тихоокеански остров да ви свалим.

— О, това ми е безразлично, милорде — отговори Еъртън.

— Върнете се в кабината си — каза Гленарван — и чакайте нашето решение.

Боцманът се оттегли под охраната на двама моряци.

— Този престъпник би могъл да бъде човек — каза майорът.

— Да — отговори Гленарван. — Той има силен характер и е умен! Жалко, че с тия си способности е тръгнал по кривия път.

— А Хари Грант?

— Боя се, че е загубен завинаги! Бедните деца! Кой би могъл да каже къде е баща им?

— Аз! — отговори Паганел. — Да, аз!

За отбелязване беше, че географът, обикновено толкова слад-кодумен и нетърпелив, бе мълчал почти през целия разпит на Еъртън. Той слушаше безмълвно. Но последната дума, която произнесе, струваше повече от всички други и накара Гленарван да подскочи.

— Вие, Паганел — възкликна той. — Вие знаете къде е капитан Грант?

— Да, доколкото може да се знае — отговори географът.

— А откъде?

— Все от същия тоя документ.

— А! — обади се майорът с тон на истинско недоверие.

— Най-напред ме изслушайте, Мак Набс — каза Паганел, — а след това вдигайте рамене. Не казах нищо досега, защото нямаше да ми повярвате. А беше и безполезно. И ако се решавам да говоря сега, то е, защото думите на Еъртън потвърждават моето мнение.

— Значи Нова Зеландия? — попита Гленарван.

— Слушайте и съдете — отговори Паганел, — не без причина или по-право не без „известна причина“ аз извърших грешката, която ни спаси. В момента когато пишех това писмо под диктовката на Гленарван, думата „Зеландия“ се въртеше постоянно в главата ми. Причината беше следната: вие си спомняте, че бяхме в колата. Мак Набс току-що беше разказал на леди Елена историята с каторжниците. Той й беше дал броя от „Австралийски и Новозеландски вестник“, който описваше катастрофата при Кемдънбридж. В момента когато пишех, вестникът лежеше на пода и беше сгънат така, че от заглавието му се виждаха само две срички. Тия две срички бяха „aland“. Какво просветление озари мозъка ми! „Aland“ беше тъкмо дума от английския документ, дума, която превеждахме дотогава „на земята“, а която всъщност беше окончанието на собственото име Zeland — Зеландия.

— Хм! — възкликна Гленарван.

— Да — продължи Паганел с дълбоко убеждение, — това тълкование не ми беше дошло на ума и знаете ли защо? Защото, естествено, аз проучвах френския документ, по-пълен от другите, но в който липсва тази важна дума.

— Охо! — каза майорът. — Вие имате прекалено въображение, Паганел, и лесно забравяте предишните си тълкования.

— Говорете, майоре, аз съм готов да ви отговоря.

— Тогава какво става с думата „austra“? — запита майорът.

— Каквото и по-рано. Тя означава само „южни“ страни.

— Добре! Ами сричките „indi“, които отначало бяха корен на думата „indiens“ — „индианци“, а после корен на „indigenes“ — „туземци“?

— Е, добре — отвърна Паганел, — за трети и последен път те ще бъдат първите две срички от думата „indigence“, т.е. „окаяно състояние“.

— A „contin“? — извика Мак Набс. — Още ли означава континент?

— Не, защото Нова Зеландия е само остров.

— Тогава?… — запита Гленарван.

— Драги лорде — отговори Паганел, — ще ви преведа документа според моето трето тълкование и вие ще съдите. Трябва обаче да направя две забележки: 1) по възможност забравете предишните тълкования и се освободете от всяко предубеждение и 2) някои пасажи ще ви се сторят „пресилени“, а възможно е да ги превеждам и неточно, но те нямат никакво значение като например думата „агония“, която ме смущава, но която не мога да обясня другояче. Впрочем за основа на моите тълкования служи френският документ, а недейте забравя, че той е писан от англичанин, на когото особеностите на френски език може би не са били познати. След този предговор започвам.

И Паганел, като произнасяше бавно всяка сричка, прочете следното:

„H a 27 юни 1862 година тримачтовият кораб «Британия» от Глазгоу претърпя крушение след дълга агония в южните морета край бреговете на Нова Зеландия (по английски Zealand). Двама моряци и капитан Грант успяха да стигнат брега. Там, непрекъснато в окаяно състояние, те хвърлиха този документ при… дължина и 37° 11′ ширина. Елате им на помощ, иначе те са загубени.“

Паганел спря. Тълкуването му беше приемливо. Но тъкмо защото то беше толкова правдоподобно, колкото и предишните, можеше да бъде и погрешно. По тази причина Гленарван и майорът дори не мислеха да го оспорват. При все това понеже следи от „Британия“ не бяха намерени нито по бреговете на Патагония, нито по бреговете на Австралия, в точките, където тия земи се пресичат от тридесет и седмия паралел, шансовете бяха в полза на Нова Зеландия. Тази забележка на Паганел направи силно впечатление на приятелите му.

— Сега, Паганел — каза Гленарван, — ще ми кажете ли защо от близо два месеца пазехте в тайна това тълкование?

— Защото не исках и този път да ви давам напразни надежди. Освен това отивахме към Окленд, към мястото, лежащо на ширината, посочена в документа.

— А защо не казахте нищо и тогава, когато бяхме отклонени от този път?

— Защото, колкото и вярно да е това тълкование, то не може да помогне за спасяването на капитана. Дори ако допуснем, че капитан Хари Грант е бил изхвърлен в Нова Зеландия, щом са изтекли две години, без да даде знак за живот, значи, че е загинал при корабокрушението или е станал жертва на новозеландците.

— Следователно мислите, че?… — запита Гленарван.

— Че може би ще намерим някои остатъци от корабокрушението, но че самите корабокрушенци от „Британия“ са безвъзвратно загубени!

— Мълчание върху всичко това, приятели! — каза Гленарван. — И оставете на мен да избера момента, когато да съобщя тази скръбна новина на децата на капитан Грант.