Жул Верн
Децата на капитан Грант (64)

Глава XVI
Между два огъня

Нощта улесняваше бягството и трябваше да се използува, за да напуснат злощастните брегове на езерото Таупо. Паганел пое водачеството на малкия отряд и отново прояви своя великолепен усет на пътешественик по време на това трудно странствуване из планините. Движеше се в тъмнината с удивителна ловкост, като намираше без колебание почти невидимите пътеки и следваше непрекъснато една и съща посока. Неговата никталопия наистина му помагаше извънредно много. С котешките си очи той различаваше в дълбокия мрак и най-малките предмети.

В продължение на три часа пътешествениците вървяха, без да спират, по полегатата стръмнина на източния склон. Паганел отбиваше малко на югоизток, с цел да стигнат един тесен проход между Кайманава и Уахити Рейнджес, през който минава пътят от Окленд за залива Хокс. Той смяташе, след като минат теснината, да се отклонят от пътя и да продължат под закрилата на високите планини до брега през необитаваните области на провинцията.

В десет часа сутринта, за дванадесет часа, те бяха изминали дванадесет мили. От смелите жени не можеше да се иска повече. А и мястото изглеждаше подходящо за спиране. Бяха стигнали до дефилето, което разделя двете вериги. Пътят от Обърленд оставаше вдясно и вървеше на юг. С карта в ръка Паганел направи завой към североизток и в десет часа малкият отряд стигна до една стръмна планинска издатина. Извадиха продуктите от торбите и започнаха да ядат с голяма охота. Мери Грант и майорът, които по-рано не харесваха сладката папрат, сега я намериха отлична.

Почивката продължи до два часа след пладне, след което поеха отново пътя на изток. Вечерта пътешествениците спряха на осем мили от планините. Бяха така изморени, че налягаха да спят на открито.

На другия ден срещнаха по пътя си доста големи мъчнотии. Трябваше да преминат през странната област, изпълнена с езера, гейзери и солфатари, която се простира на изток от планинската верига Уахити Рейнджес. Пътят беше по-приятен за окото, отколкото за краката. На всяка четвърт миля трябваше да правят обходи, да преодоляват препятствия, да заобикалят, което беше несъмнено много уморително. Но какво изключително зрелище! И какво безкрайно разнообразие разстилаше природата пред погледа на пътешественика!

Върху това обширно пространство от двадесет квадратни мили действието на подземните сили се проявяваше в най-различни форми. От малките горички туземни чайни дървета бликаха солени извори с чудна прозрачност, над които се носеха милиарди насекоми. Тези извори издаваха остра миризма на изгорял барут и оставяха по земята бяла утайка като блестящ сняг. Бистрите им води почти кипяха, докато други съседни извори струяха леденостудени. По бреговете им растяха гигантски папрати при растителни условия, подобни на ония от първичната ера.

От всички страни бликаха от земята, обгърнати от пара, водни струи, също като водоскоци на някой парк — едни непрекъснато, а други шуртяха на пресекулки, сякаш по волята на някой своенравен Плутон. Те бяха разположени амфитеатрално върху естествени терасовидни басейни, каквито виждаме в модерните паркове. Водите преливаха от един басейн в други се смесваха постепенно под кълбата бяла пара. Те разяждаха полупрозрачните стъпала на тия гигантски стълби и подхранваха с кипящите си води цели езера.

По-далече горещите извори и неудържимите гейзери биваха замествани от тлеещи огнища. Почвата бе покрита с големи мехури. Това бяха многобройни полуугаснали кратери, прорязани от пукнатини, през които се изпаряваха много газове. Въздухът бе наситен от парливи серни съединения с неприятна миризма. Сярата застилаше земята под формата на кора и натрупани кристали. От векове неизчислими и неизползувани богатства бяха набрани тук и ако някога серните находища в Сицилия се изчерпеха, индустрията би се продоволствувала от залежите на тоя, още малко познат новозеландски край.

Лесно бихме могли да си представим изпитанията, които пътешествениците понесоха при преминаването на тази област, осеяна с препятствия. Лагеруването бе мъчно, а и ловците не срещнаха нито една птица, достойна да бъде оскубана от ръката на мистър Олбинет. Така най-често те трябваше да се задоволяват с папрати и със сладки патати, оскъдна храна, която съвсем не можеше да възстанови силите на изнемощелия малък отряд. И всички с нетърпение чакаха да излязат колкото се може по-скоро от тези безплодни и пустинни места.

При това не по-малко от четири дена бяха нужни, за да се обходи тази непроходима местност. Едва на 23 февруари, на 15 мили от Маунганаму, пътешествениците спряха да стануват в подножието на безименно възвишение, означено на картата на Паганел. Пред погледа им се откриваха равнини, покрити с храсталаци, а на хоризонта се очертаваха гори.

Това беше добър знак, при условие, разбира се, че обитаемостта на тия области не беше привлякла и много обитатели. Дотук пътешествениците не бяха срещнали и сянка от туземец.

През този ден Мак Набс и Робърт убиха три киви, които заеха почетно място на трапезата, но трябва да се признае, не за дълго време, защото за няколко минути бяха оглозгани от човките до краката.

По време на десерта, който се състоеше от сладки патати и картофи, Паганел направи едно предложение, което бе прието с възторг. Безименната планина, която се губеше на деветстотин метра в облаците, да бъде наречена Гленарван. И той отбеляза внимателно върху картата си името на шотландския лорд.

Безсмислено е да се спираме на еднообразните и неинтересни произшествия през останалия път. От езерата до Тихия океан се случиха две или три по-забележителни неща.

През цялото време вървяха през гори и равнини. Джон определяше посоката по слънцето и звездите. Небето се показа благосклонно и ги пощади от големи горещини и дъждове. При все това растящата умора забавяше хода на прекаралите толкова жестоки изпитания пътешественици, които бързаха да стигнат до мисиите.

Те беседваха помежду си, но общи разговори не се повеждаха. Отрядът се бе разделил на групи не толкова по взаимни симпатии, колкото по общността на мислите.

Гленарван вървеше най-често сам и колкото наближаваха брега, все повече мислеше за „Дънкан“ и неговия екипаж. Забравяше опасностите, които още го застрашаваха до Окленд, и мислеше за своите избити моряци. Тази ужасна картина не го напускаше.

За Хари Грант вече не се говореше. И каква полза, щом не можеха да предприемат нищо за него? Името на капитана се произнасяше все още, но само в разговорите между дъщеря му и Джон Манглс.

Джон никога не спомена на Мери за онова, което девойката му бе казала през последната нощ във Варе Атуа. Неговата дискретност не му позволяваше да се възползува от думи, произнесени в момент на отчаяние.

Когато говореше за Хари Грант, Джон продължаваше да крои планове за бъдещи издирвания. Той уверяваше Мери, че лорд Гленарван ще поднови тая неуспяла експедиция, като изхождаше от обстоятелството, че истинността на документите не подлежи на съмнение. Следователно Хари Грант се намира някъде и те трябва да го намерят, дори ако се наложи да претърсят целия свят. Мери се опияняваше от тия думи. Джон и тя, свързани с едни и същи мисли, сега живееха с една и съща надежда. Леди Елена често вземаше участие в разговорите им, но не се увличаше в тия илюзии. Тя внимаваше да не върне младите хора към тъжната действителност.

През това време Мак Набс, Робърт, Уйлсън и Мълреди ходеха на лов, без да се отдалечават много от отряда, и всеки от тях донасяше своя дял дивеч. Паганел, постоянно наметнат с плаща си от формиум, стоеше настрана мълчалив и замислен.

И все пак — това трябва да се подчертае — въпреки естествения закон, според който изпитанията, опасностите, умората и лишенията обезсърчават и правят раздразнителни и най-добрите хора, тия другари по съдба останаха свързани, предани и готови да умрат един за друг.

На 25 февруари пътят им бе преграден от една река, която, според картата на Паганел, трябваше да бъде Уайкари. Преминаха я в брод.

В продължение на два дни те вървяха непрекъснато през покрити с храсти равнини. Половината от разстоянието между езерото Таупо и крайбрежието бе изминато без лоша среща, но не и без умора.

После започнаха огромни, безкрайни гори, които напомняха австралийските, само че тук вместо евкалипти растяха „каури“. Макар че през това четиримесечно пътуване способността на Гленарван и на другарите му да се възхищават се беше твърде много притъпила, сега те не можеха да не се възхитят пред гледката на тия гигантски борове, достойни съперници на кедрите в Ливан и на мамутовите дървета в Калифорния. Стволовете на тия каури достигат тридесет метра височина и едва тогава започват клоните. Те растат на уединени групи, така че гората се състои не от дървета, а от безчислени групи дървета, които разперват на шестдесет метра във въздуха своите слънчобрани от зелени листа.

Някои от тези борове, млади още, на не повече от сто години, приличаха на червения бор в Европа. Короните им бяха тъмни и завършваха с остър връх. Но по-старите им събратя, дървета по на пет-шест века, образуваха огромни шатри от зеленина, подпрени на непроходимите разклонения на техните клонаци. Стволовете на тия патриарси на новозеландските гори стигаха до петнадесет метра околовръст, така че и всичките пътешественици да се хванеха ръка за ръка, не можеха да обгърнат дънерите им.

В продължение на три дни малкият отряд вървя под тия грамадни сводове по глинеста почва, върху която никога не бе стъпвал човешки крак. Това личеше от купчините смолиста гума, които се виждаха на много места край дънерите на каурите и които биха осигурили туземния износ за много години.

Тук ловците намериха цели ята киви, толкова редки в области посещавани от маорите. Тия любопитни животни се бяха укрили в недостъпните гори от преследванията на новозеландските кучета. Те доставиха на пътешествениците изобилна и здрава храна.

Паганел дори успя да забележи отдалеч в един гъсталак двойка огромни птици. Неговият инстинкт на естественик се събуди. Той повика другарите си и въпреки умората майорът, Робърт и той се впуснаха по следите на тия животни.

Силното любопитство на географа бе обяснимо. Той видя или му се стори, че вижда в тези птици птиците „моас“, принадлежащи към рода „dinornis“, които мнозина учени причисляват към изчезналите видове. А срещата с тях потвърждаваше мнението на фон Хохщетер и на някои други пътешественици, че тия новозеландски безкрили гиганти съществуват.

Моасите, които Паганел преследваше, тия съвременници на мегатериумите и птеродактилите, трябва да бяха високи пет-шест метра. Това бяха огромни и много страхливи щрауси, защото бягаха с изключителна бързина. Нито един куршум не можа да ги достигне! След няколко минути преследване неуловимите моаси изчезнаха зад големите дървета и ловците напразно похабиха барут и сили.

Тази вечер, на 1 март, Гленарван и другарите му най-сетне излязоха от огромната гора каури и спряха да нощуват в подножието на планината Икиранги, чийто връх се издигаше на хиляда шестстотин и петдесет метра височина.

От Маунганаму дотук те бяха изминали сто мили, а до крайбрежието им оставаха още тридесет. Джон Манглс, който се надяваше да изминат това разстояние за десет дни, не познаваше мъчнотиите на тази област.

И наистина отклоненията, пречките, неточността в определянето на посоката бяха удължили пътя с една пета и за съжаление, когато стигнаха до планината Икиранги, пътешествениците бяха напълно изтощени.

А до брега имаха още цели два дни път и сега им се налагаха нови усилия и крайна бдителност, защото навлизаха в област, често посещавана от туземци.

Но всички надделяха умората си и на другия ден призори малкият отряд тръгна отново на път.

Между планината Икиранги, която остана надясно, и планината Харди, чийто връх се издигаше вляво на хиляда сто и десет метра, пътуването стана много мъчно. Оттук по протежение на десет мили се простираше една равнина, цялата обрасла със „съпъл-джекс“, вид жилави лиани, основателно наречени „задушващи лиани“. При всяка крачка ръцете и краката се заплитаха в тях и те като истински змии се обвиваха около тялото. В продължение на два дена пътешествениците трябваше да напредват с брадва в ръка и да се борят срещу тази хидра със сто хиляди глави, срещу тия противни лепкави растения, които Паганел на драго сърце би причислил към зоофитите^[1].

В тази равнина ловът стана невъзможен и ловците не даваха обичайния си принос. Провизиите бяха на привършване, а нямаше с какво да ги заместят. Липсваше и вода, с която да утолят удвоената от умората жажда.

Страданията на Гленарван и другарите му станаха ужасни. За пръв път малко оставаше да изгубят кураж.

Най-сетне почти влачейки се, с бездушни тела, водени единствено от инстинкта за самосъхранение, надживял всяко друго чувство, те стигнаха до нос Лотин, на брега на Тихия океан.

На това място се виждаха няколко запустели колиби, развалини от неотдавна опустошено от войната село, запуснати ниви, следи от грабеж и пожари. Тук съдбата готвеше ново и ужасно изпитание на нещастните пътешественици.

Те бродеха край брега, когато на една миля от тях се появи отряд туземци, които се втурнаха към тях, размахвайки оръжието си. Притиснати до морето, те нямаше накъде да бягат и събирайки последни сили, Гленарван се готвеше да даде нареждане за защита, когато Джон Манглс извика:

— Лодка, лодка!

И наистина на двадесет крачки бе заседнала в пясъка една пирога с шест весла. Те за миг я спуснаха във водата, скочиха в нея и побягнаха от опасния бряг. Джон Манглс, Мак Набс, Уйлсън и Мълреди се хванаха за веслата. Гленарван хвана кормилото, а двете жени, Олбинет, Паганел и Робърт се простряха до него.

За десет минути пирогата бе вече на четвърт миля от брега. Морето беше спокойно. Бегълците пазеха дълбоко мълчание.

Но Джон не искаше да се отдалечават твърде много от брега и се готвеше да заповяда да тръгнат покрай него, когато изведнъж веслото замря в ръцете му.

Беше забелязал, че три пироги излизат иззад нос Лотин с явното намерение да се спуснат подир тях.

— Навътре в морето! Навътре в морето! — провикна се той. — По-добре да загинем във вълните!

Четиримата гребци налегнаха веслата и пирогата отново се понесе в открито море. В продължение на половин час тя успя да запази разстоянието, но силите на изтощените гребци скоро намаляха и трите пироги доста ги доближиха. В момента ги деляха най-много две мили, тъй че нямаше никаква възможност да избягнат нападението на туземците, които, въоръжени с дълги пушки, се готвеха да открият огън.

Какво правеше в това време Гленарван? Застанал прав на задната част на лодката, той търсеше на хоризонта някаква невероятна помощ. Какво чакаше той? Какво искаше? Някакво предчувствие ли имаше?

Изведнъж погледът му пламна и той протегна ръка към някаква точка в далечината.

— Кораб! — извика той. — Кораб, приятели! Гребете, гребете силно!

Нито един от четиримата гребци не се извърна да види този неочакван кораб, защото не трябваше да се губи нито един удар на веслата. Единствен Паганел стана и насочи далекогледа си към посочената точка.

— Да — каза той, — параход! Върви с пълна пара! Идва към нас! Смело, другари!

Бегълците напрегнаха нови сили и в продължение на още половин час успяха да запазят разстоянието, като тласкаха пирогата напред с бързи удари. Параходът се очертаваше все по-ясно. Разпознаваха се двете му мачти без платна и големите кълбета черен дим. Оставил кормилото на Робърт, Гленарван беше грабнал далекогледа на географа и не изпущаше нито едно движение на кораба.

Но какво ли помислиха Джон Манглс и другарите му, когато видяха, че лицето на лорда побледня, чертите му се изкривиха и далекогледът падна от ръцете му? Една-единствена дума им обясни това внезапно отчаяние.

— „Дънкан“! — извика Гленарван. — „Дънкан“ и каторжниците.

— „Дънкан“ ли? — извика Джон, като изпусна веслото и скочи веднага.

— Да! Смърт от две страни! — промълви Гленарван, разбит от толкова мъка.

И наистина това беше яхтата, не можеше да има никакво съмнение — яхтата със своя екипаж от разбойници! Майорът не можа да сдържи едно проклятие, което отправи към небето. Това беше вече твърде много!

Междувременно пирогата бе изоставена на себе си. Накъде да я насочат? Къде да бягат? Можеха ли да избират между диваците и каторжниците?

От най-близката лодка на туземците се разнесе пушечен изстрел и куршумът удари веслото на Уйлсън. С няколко удара на греблата пирогата бе тласната към „Дънкан“.

Яхтата се движеше с пълна пара и отстоеше на не повече от половин миля. Джон Манглс виждаше, че са оградени от всички страни и не знаеше какво да прави, в коя посока да бягат. Двете нещастни жени, обезумели, бяха паднали на колене и се молеха.

Диваците стреляха непрекъснато и куршумите валяха около пирогата. В този момент се чу силен гръм и един снаряд, изстрелян от оръдието на яхтата, прелетя над главите на бегълците. Притиснати от два огъня, те застанаха неподвижно между „Дънкан“ и лодките на туземците.

Джон Манглс, обезумял от отчаяние, грабна брадвата. Той се готвеше да продъни пирогата, да я потопи заедно с нещастните си спътници, когато един вик на Робърт го спря.

— Том Остин! Том Остин! — викаше детето. — Той е на яхтата! Виждам го! Той ни позна! Маха с шапка!

Брадвата остана вдигната в ръката на Джон.

Над главата му изсвири нов снаряд и разби на две най-близката от трите пироги, а в това време на „Дънкан“ избухна мощно „ура“.

Ужасени, диваците обърнаха лодките си и побягнаха към брега.

— Към нас! Към нас, Том! — извика Джон Манглс с всички сили.

И само след няколко минути десетте бегълци, без да знаят как, без нищо да разбират, се намериха в безопасност на борда на „Дънкан“.