Жул Верн
Децата на капитан Грант (3)

Глава III
МАЛКЪМ КАСЪЛ

Замъкът Малкъм, един от най-поетичните в Горна Шотландия, се издигаше близо до селото Лъс и господствуваше над красива долина. Кристалните води на езерото Ломънд миеха гранита на стените му. От незапомнени времена той принадлежеше на рода Гленарван, който в страната на Роб Рой и на Фъргус Мак Грегър пазеше гостоприемните обичаи на старинните герои на Уолтър Скот. В епохата на социалната революция в Шотландия голям брой васали, които не можеха повече да плащат на старейшините на задругите наложените им високи наеми, бяха изгонени от земите си. Едни умряха от глад, други станаха рибари, а трети се изселиха. Отчаянието бе всеобщо. Единствени гленарвановци сметнаха, че верността обвързва както големите, така и малките, и останаха верни на своите арендатори^[1]. Нито един от тях не напусна стряхата, под която се бе родил; никой не напусна земята, в която почиваха неговите прадеди; всички останаха в задругата на своите бивши феодали. Така по това време на упадък на взаимните симпатии и на разединение родът Гленарван се обкръжи както в замъка Малкъм, така и на яхтата „Дънкан“ само с шотландци. Те всички бяха потомци на васалите на Мак Грегър, Мак Фарлин, Мак Набс, Мак Нотънс, т.е. всички бяха деца на графствата Стър-линг и Дъмбартън: хора честни и предани духом и телом на своя господар. Някои от тях говореха още гаелическото наречие на Стара Каледония.

Лорд Гленарван имаше грамадно състояние. Той го използуваше да прави много добрини. Неговата доброта надвишаваше щедростта му, защото първата беше безгранична, а втората имаше все пак граници. Владетелят на Лъс, леърдът на Малкъм, бе представител на своето графство в камарата на лордовете. Английските управници не обичаха Гленарван не само поради якобитските му идеи^[2] и нежеланието му да се хареса на хановърската династия, но най-вече защото се придържаше към традициите на дедите си и се бореше енергично срещу политическото потисничество на „тия от юга“.

При все това лорд Едуард Гленарван не беше назадничав човек, нито тесногръд и не му липсваше ум. Но макар че държеше вратите на своето графство отворени за прогреса, в душата си той оставаше шотландец и ако участвуваше с яхтите си в състезанията на „Кралския яхт-клуб на Темза“, то беше само за да прослави Шотландия.

Едуард Гленарван беше на тридесет и две години, на ръст висок, чертите на лицето му бяха малко строги, но погледът му безкрайно благ и цялата му личност бе пропита от шотландската поезия. Той бе познат като човек изключително храбър, предприемчив, кавалер, един Фъргус на XIX век, извънредно добър, по-добър от самия свети Мартин, защото бе готов да даде на своите бедни шотландски сънародници дори и ризата си.

Лорд Гленарван бе женен от три месеца за мис Елена Тъфнъл, дъщеря на големия пътешественик Уйлям Тъфнъл, една от множеството жертви на географската наука и на страстта за открития.

Мис Елена не произхождаше от благороден род, но беше шотландка, а за лорд Гленарван това струваше колкото всички благороднически титли. Тази очарователна, смела и предана млада жена господарят на Лъс бе избрал за своя другарка в живота. Когато се запозна с нея, тя беше вече сираче, живееше сама почти без състояние в къщата на баща си в Килпатрик. Той разбра, че бедното момиче ще стане прекрасна съпруга, и се ожени за нея. Мис Елена бе на двадесет и две години. Русокоса, с очи сини като водите на шотландските езера в хубава пролетна утрин. Нейната любов към съпруга й надминаваше признателността й. Обичаше го, като че ли тя беше богатата наслед-ница, а той изоставеният сирак. А чифликчиите и прислужниците й бяха готови да дадат живота си за тази, която те наричаха нашата добра господарка от Лъс.

Лорд Гленарван и леди Елена живееха щастливо в Малкъм Касъл всред величествената и дива природа на Горна Шотландия. Разхождаха се по сенчестите алеи от бял клен и диви кестени, покрай брега на езерото, около което се чуваха още стари бойни песни, из дивите планински клисури, в които историята на Шотландия бе записана с вековни развалини. Понякога те скитаха из гъстите брези и борика, сред широки поляни от пожълтяло изтравниче; друг път се катереха по стръмните върхове на Бен Ломънд или препускаха на кон по запустели котловини, като изучаваха и се любуваха на поетичната местност, наричана и днес „страната на Роб Рой“, и на всичките тия околности, тъй вдъхновено възпети от Уолтър Скот. Вечер по здрач, когато „фенерът на Мак Фарлин“ светваше на хоризонта, те скитаха покрай „бартазените“ — стара околовръстна галерия, която образуваше низ от зъбчати зидове и бойници около замъка Малкъм — и там, безмълвни, забравени, сякаш едни на света, седнали върху някой самотен камък, сред тишината на природата, под бледите лъчи на луната, докато нощта бавно забулваше върховете на потъмнелите планини, те оставаха потънали в онзи светъл възторг и нежно очарование, познати само на любещите сърца.

Така минаха първите месеци от техния брак. Но лорд Гленарван не забравяше, че жена му е дъщеря на голям пътешественик, струваше му се, че леди Елена е наследила всички стремежи на баща си, и той не се мамеше. Затова построи „Дънкан“, чието предназначение бе да разведе лорд и леди Гленарван по най-красивите места на света — по водите на Средиземно море и до островите на Егейския архипелаг. Можете да си представите радостта на леди Елена, когато съпругът й даде „Дънкан“ в нейно разпореждане! И наистина има ли по-голямо щастие от това, да пътуваш със своя любим край очарователните брегове на Гърция и да гледаш как изгрява меденият месец над омайните брегове на изтока?

Обаче лорд Гленарван замина за Лондон, да се погрижи за спасяването на нещастните корабокрушенци. През неговото кратко отсъствие леди Елена изпитваше повече нетърпение, отколкото мъка. На другия ден с телеграма лордът й обеща, че ще се върне скоро, но вечерта пристигна писмо, в което той пишеше, че ще се забави. Предложенията му срещали известни затруднения. На третия ден се получи ново писмо, в което лорд Гленарван не скриваше недоволството си от Адмиралтей-ството.

Този ден леди Елена започна да се безпокои. Вечерта тя беше сама в стаята си, когато управителят на замъка, г. Халбърт, дойде да я попита дали ще приеме една девойка и едно момче, които желаят да говорят с лорд Гленарван.

— Местни хора ли са? — попита леди Елена.

— Не, госпожо — отговори управителят, — защото не ги познавам. Пристигнали в Балък с влака, а оттам до Лъс — пеша.

— Поканете ги горе, Халбърт — каза леди Гленарван.

Управителят излезе. След няколко минути девойката и момчето бяха въведени в стаята на леди Елена. Те бяха брат и сестра. Приликата ги издаваше. Сестрата бе на шестнадесет години. Нейното красиво, малко изморено лице, очите й, които навярно бяха често плакали, примиреният й, но решителен израз, бедното, но чисто облекло говореха в нейна полза. Тя дърпаше за ръка дванадесетгодишно смело наглед момче, което като че ли бе взело сестра си под своя закрила. И наистина! Само някой да се осмелеше да оскърби момичето, щеше да се разправя с това малко човече! Пред леди Елена младото момиче се посму-ти, но леди Гленарван побърза да заговори.

— Желаете да ми говорите ли? — попита тя, като насърчи с поглед девойката.

— Не — отговори решително момчето, — не на вас, а на лорд Гленарван лично.

— Моля извинете го, госпожо — каза сестрата, като погледна братчето си.

— Лорд Гленарван не е в замъка — поде леди Елена. — Но аз съм негова съпруга и ако мога да го заместя…

— Вие ли сте леди Гленарван? — запита девойката.

— Да, мис.

— Съпругата на лорд Гленарван от Малкъм Касъл, който е обнародвал в „Таймс“ съобщение за корабокрушението на „Британия“?

— Да, да! — отвърна бързо леди Елена. — А вие?

— Аз съм мис Грант, госпожо. А това е моят брат.

— Мис Грант! Мис Грант! — извика леди Елена, хвана девойката за ръцете и я притегни към себе си, после целуна пълните бузки на момчето.

— Госпожо — поде девойката, — какво знаете за корабокрушението на моя баща? Жив ли е? Ще го видим ли пак? Говорете, много ви се моля!

— Мило дете — каза леди Елена, — опазил ме бог при тия обстоятелства да ви отговоря прибързано; не бих искала да ви давам лъжливи надежди…

— Говорете, госпожо, говорете! Аз знам да понасям страданието и мога всичко да чуя.

— Мое мило дете — отговори леди Елена, — надеждата е твърде слаба, но с помощта на бога възможно е да видите някой ден отново баща си.

— Господи! Господи! — извика мис Грант, която не можа да сдържи сълзите си, докато Робърт покриваше с целувки ръцете на леди Гленарван.

Когато премина първият изблик на тази мъчителна радост, девойката започна да задава безброй въпроси. Леди Елена й разказа как бе намерен документът, как „Британия“ е потънала край бреговете на Патагония, по какъв начин след корабокрушението капитанът и двамата моряци, единствени оцелели, сигурно са се добрали до сушата и най-сетне как със записката, написана на три езика и поверена на океана, те молеха целия свят за помощ.

През всичкото време на разказа Робърт Грант поглъщаше с очи леди Елена, като че ли целият му живот бе съсредоточен в нейните устни. В детското си въображение той виждаше страшните сцени, на които баща му е бил жертва. Виждаше го на мо-стика на „Британия“, следеше борбата му с водната стихия, залавяше се заедно с него о скалите на брега и се влачеше задъхан по пясъка, далеч от досега на вълните. На няколко пъти през време на разказа той неволно се провикна, притискайки се до сестра си: „О, татко, бедни татко!“

Мис Грант слушаше със скръстени ръце, без да каже нито дума, докато разказът не свърши. Тогава тя рече:

— О, госпожо, документът, документът!

— Не е у мене, мило дете, — отговори леди Елена.

— Не е у вас ли?

— Не! В интерес на вашия баща лорд Гленарван трябваше да го занесе в Лондон. Но аз ви казах дума по дума всичко, което той съдържа, и как успяхме да открием истинския му смисъл. Измежду откъсите от почти изличените фрази морето е пощадило няколко цифри, но за съжаление дължината…

— Ще минем и без нея! — прекъсна я момчето.

— Да, господин Робърт — отговори леди Елена и се усмихна на неговата решителност. — Както виждате, мис Грант, вие знаете вече и най-малките подробности на документа толкова, колкото и аз.

— Да, госпожо, — отговори девойката, — но бих искала да видя почерка на баща си.

— Утре може би лорд Гленарван ще се върне. Мъжът ми искаше да покаже на комисарите от Адмиралтейството този неоспорим документ, за да предизвика незабавното изпращане на кораб, който да издири капитан Грант.

— Възможно ли е, госпожо? — извика девойката. — Нима сте направили всичко това за нас?

— Да, мила госпожице, и аз очаквам всеки момент лорд Гленарван да се върне.

— Госпожо — каза девойката с израз на дълбока признателност, — дано небето благослови вас и лорд Гленарван!

— Мило дете — отговори леди Елена, — ние не заслужаваме никаква благодарност. Всеки друг на наше място би направил същото. Дано само се сбъднат надеждите, които ви внуших! До връщането на лорд Гленарван ще останете в замъка…

— Госпожо — отговори девойката, — не бих искала да злоупотребявам със съчувствието към чужди за вас хора.

— Чужди хора ли, мило дете? Нито вашият брат, нито вие сте чужди в този дом. И аз искам при завръщането си лорд Гленарван да съобщи на децата на капитан Грант какво ще бъде предприето за спасяването на техния баща.

На покана, отправена толкова сърдечно, не можеше да се откаже. Мис Грант и брат й се съгласиха да дочакат в Малкъм Касъл връщането на лорд Гленарван.