Жул Верн
Децата на капитан Грант (6)

Глава VI
Пътникът от кабина номер шест

През този първи ден морето беше доста бурно, а привечер вятърът се усили. „Дънкан“ се клатушкаше силно и дамите не се показаха на палубата. Те лежаха в кабините си и добре правеха.

Но на другия ден вятърът промени посоката си и капитан Джон Манглс нареди да се опънат някои платна — двете долни на предната мачта и долното задно. Сега „Дънкан“ стана по-устойчив на вълните и по-малко чувствителен към надлъжните и странични клатушкания. Леди Елена и Мери Грант можаха още сутринта да излязат на палубата, където вече се намираха лорд Гленарван, майорът и капитанът. Изгревът беше великолепен. Дневното светило подобно на позлатен по методите на Руолц диск изплуваше от океана като от огромна галванопластична вана. „Дънкан“ се плъзгаше посред някакъв лъчезарен свят и би казал човек, че платната му се издуват от напора на слънчевите лъчи.

Гостите на яхтата безмълвно съзерцаваха появата на сияйното светило.

— Каква прекрасна гледка! — каза най-сетне леди Елена. — Това е предвестник за чудесен ден. Дано само вятърът не се промени и да благоприятствува хода на „Дънкан“.

— Не може да се желае по-благоприятен, драга Елена — отговори лорд Гленарван, — и ние не можем да се оплачем от започването на нашето пътуване.

— А колко ще трае то, драги Едуард?

— На това ще ни отговори капитан Джон — каза Гленарван. — Добре ли вървим? Доволен ли сте от кораба си, Джон?

— Много съм доволен, ваша светлост — отвърна Джон. — Отличен кораб, какъвто морякът обича да чувствува под краката си. Никога корпус и машина не са били по-добре съчетани. Вижте колко е гладка дирята и как свободно корабът се носи над вълните. Движим се със седемнадесет мили в час. Ако запазим тази скорост, само след десет дни ще пресечем екватора, а след по-малко от пет седмици ще заобиколим нос Хорн.

— Чувате ли, Мери — поде леди Елена, — за по-малко от пет седмици!

— Да, госпожо, чух! — отговори девойката. — И сърцето ми затуптя по-силно при думите на капитана.

— А как понасяте пътуването, мис Мери? — запита лорд Гленарван.

— Сравнително добре, милорд, без особени неприятности. Впрочем скоро ще свикна.

— А нашият млад Робърт?

— О, Робърт ли? — отговори Джон Манглс. — Когато не е при машините, стои на някоя мачта. Този момък не знае какво е морска болест. Ето, виждате ли го?

Капитанът посочи с ръка и погледите на всички се отправиха към предната мачта, гдето видяха Робърт, увиснал на въжетата на четвъртото платно на сто стъпки над палубата. Мери не можа да се сдържи да не трепне.

— О, успокойте се, мис — каза Джон Манглс. — Аз отговарям за него и ви обещавам, че скоро ще представя един необикновен юначага на капитан Грант, защото ние ще намерим този смел капитан!

— Дано небето ви чуе, господин Джон — отвърна девойката.

— Мило дете — поде лорд Гленарван, — във всичко това личи ръката на провидението, което трябва да затвърди нашите надежди. Ние не пътуваме, нас ни водят. Ние не търсим, нас ни насочват. А вижте и тия предани хора, които са се отдали в служба на едно такова дело. Ние не само ще успеем в нашата мисия, но и ще успеем без трудности. Аз обещах на леди Елена едно приятно пътуване и мисля, че ще устоя на думата си.

— Едуард, вие сте най-добрият човек — каза леди Гленарван.

— Съвсем не, но имам най-добрия екипаж на най-добрия кораб. Нима не се възхищавате от нашия „Дънкан“, мис Мери?

— Напротив, милорд — отвърна младото момиче, — възхищавам се, и то като познавачка.

— О, наистина ли?

— Още като дете аз играех на бащините си кораби. Той би направил от мене моряк. Ако потрябва, и сега мога да намаля платно или да направя възел.

— Какво говорите, мис? — извика Джон Манглс.

— Ако е така — поде лорд Гленарван, — в лицето на капитан Джон вие ще спечелите един голям приятел, защото за него няма нищо в света, което може да се сравни с моряшката професия! Дори и за жените той не вижда друга професия! Вярно ли е, Джон?

— Напълно вярно, ваша светлост — отговори младият капитан, — но трябва да призная, че на мис Грант й прилича повече да бъде на палубата, отколкото да пристяга третото платно. Все пак аз съм поласкан от нейните думи.

— Особено когато се възхищава от „Дънкан“ — прибави Гленарван.

— Който напълно го заслужава — отвърна Джон.

— Вие толкова се гордеете с вашата яхта — каза леди Елена, — че ми се дощя да я разгледам от горе до долу и да видя как са настанени под палубата нашите верни моряци.

— Прекрасно! — отговори Джон. — Те са там като у дома си.

— И те наистина са у дома си, драга Елена — отговори лорд Гленарван. — Тази яхта е част от нашата стара Каледония. Тя е парче земя, откъснато от дъмбартънското графство, което плава по специално благоволение, така че изобщо не сме напускали нашата родина! „Дънкан“ е замъкът Малкъм, а океанът — езерото Ломънд.

— В такъв случай, драги Едуард, бъдете любезен и ни покажете вашия замък — отговори леди Елена.

— На вашите заповеди, госпожо — каза Гленарван, — но позволете да предупредя Олбинет.

Стюардът на яхтата беше прекрасен метр д’отел. Шотландец, който заслужаваше да бъде французин поради важността, която си придаваше. Впрочем той изпълняваше задълженията си усърдно и умно. На зова на господаря си той се яви веднага.

— Олбинет, преди закуска ще направим една малка обиколка — каза Гленарван, като че ли ставаше дума за разходка около Тарбет или езерото Катрин. — Надявам се, че като се върнем, ще намерим масата сложена.

Олбинет се поклони важно.

— Ще ни придружите ли, майоре? — запита леди Елена.

— Щом заповядвате — отговори Мак Набс.

— О! — каза лорд Гленарван. — Майорът е погълнат от своята пура, да не го откъсваме от това занимание. Защото, уверявам ви, мис Мери, той е страстен пушач. Непрекъснато пуши, дори и когато спи.

Майорът направи знак на съгласие и гостите на лорд Гленарван се запътиха към помещенията под палубата.

Мак Набс остана сам и говорейки по навик сам със себе си, без никога да си противоречи, се обкръжи с още по-гъсти облаци дим. Той стоеше неподвижно и гледаше пенестата диря зад яхтата. След няколко минути мълчаливо съзерцание се обърна и се намери лице с лице с един нов човек. Ако изобщо нещо можеше да учуди майора, той сигурно би се изненадал от тази среща, защото пътникът му беше съвсем непознат.

Висок, слаб и сух, на около четиридесет години, този човек приличаше на дълъг гвоздей с голяма глава. И наистина главата му беше широка и едра, с високо чело, дълъг нос, голяма уста и силно изпъкнала брадичка. Очите му се криеха зад огромни кръгли очила, а погледът му имаше оня неопределен израз, присъщ на никталопите^[1]. Лицето му свидетелствуваше за ум и веселост. По него нямаше нито сянка от студенината на хора, които важничат и които по принцип никога не се смеят, като скриват нищожеството си под маската на сериозността. Напротив. Небрежността и добродушната безцеремонност на този непознат показваха ясно, че той знаеше да приема хората и нещата откъм добрата им страна. Макар че не беше проговорил, чувствуваше се, че е бъбрив и най-вече разсеян човек, който не вижда онова, което гледа, и не чува това, което слуша. Той беше с пътен панталон от кафяво кадифе и дреха от същия плат с множество джобове, натъпкани с бележници, тефтерчета, портмонета и безброй други дреболии, колкото пречещи, толкова и ненужни, да не говорим за далекогледната тръба, окачена през рамото му.

Неспокойното суетене на този непознат напълно противоречеше на спокойното държане на майора. Непознатият се въртеше около Мак Набс, гледаше го, разпитваше го с очи, а майорът стоеше равнодушно, без да се интересува отде идва тоя човек, къде отива и какво търси на борда на „Дънкан“.

Когато загадъчният непознат видя, че всички негови опити се разбиват о равнодушието на майора, той сграбчи далекогледната си тръба, която, изтеглена докрай, бе дълга четири стъпки, и застанал неподвижно, разкрачен, подобен на телеграфен стълб край шосе, насочи инструмента към линията на хоризонта, дето небето и водата се сливаха. След като гледа пет минути, той свали далекогледната си тръба, опря единия й край на пода, а на другия сам се подпря като на бастун. В този миг колената на тръбата влязоха едно в друго и новият пътник, губейки внезапно опора, едва не се просна при основата на главната мачта.

Всеки друг на мястото на майора поне би се усмихнал, но Мак Набс дори не мигна. Непознатият реши тогава да действува.

— Стюард! — извика той с произношение, което издаваше чужденец, и зачака.

Никой не се появи.

— Стюард! — повтори той по-високо.

Тъкмо в този момент Олбинет отиваше към кухнята, която бе разположена под носовия навес. Той много се учуди, като чу, че този висок господин, когото не познаваше, го вика.

— Отде се взе този човек? — се запита той. — Да е някой приятел на лорд Гленарван? Не. Това е невъзможно.

Все пак той се изкачи на кърмовия дек и се приближи до непознатия.

— Вие ли сте стюардът на кораба? — запита го непознатият.

— Да, господине — отговори Олбинет, — но нямам честта…

— Аз съм пътникът от кабина номер шест.

— Номер шест? — повтори стюардът.

— Да, разбира се. А вие, как ви е името?…

— Олбинет.

— Много добре, драги приятелю Олбинет — отговори непознатият от кабина номер шест, — но трябва да помислим за закуската, и то веднага. Не съм ял от тридесет и шест часа или по-скоро тридесет и шест часа съм спал, което е простено на човек, пристигнал направо от Париж в Глазгоу. В колко часа е закуската?

— В девет — отговори машинално Олбинет. Непознатият поиска да погледне часовника си, но това му отне доста време, защото го намери чак в деветия си джоб.

— Добре — каза той, — няма още осем часа. Но тогава, Олбинет, за да дочакам, дайте ми бисквити и чаша шери, защото умирам от глад.

Олбинет слушаше, без да разбира. Непознатият продължаваше да говори и с невероятна бързина минаваше от едно на друго.

— А капитанът? Капитанът още ли не е станал? — продължаваше непознатият. — А помощникът? Какво прави помощникът? И той ли спи още? За щастие времето е хубаво, вятърът попътен и корабът върви сам.

Тъкмо когато той говореше така, на стълбата за кърмовия дек се показа Джон Манглс.

— Ето капитана! — рече Олбинет.

— А! Колко съм щастлив! — извика непознатият. — Колко съм щастлив да се запозная с вас, капитан Бъртън!

Ако някой можеше да бъде стъписан от учудване, това беше сигурно Джон Манглс, и то не само че бяха го нарекли „капитан Бъртън“, но и защото видя този чужденец на кораба си. Другият продължи още по-настойчиво:

— Позволете да ви стисна ръката, капитане. Ако не го сторих онази вечер, то е, защото при отплаване не трябва да се безпокои никой. Но днес съм истински щастлив, че мога да се запозная с вас.

Джон Манглс с широко отворени очи гледаше ту Олбинет, ту непознатия.

— Сега, драги капитане — продължи непознатият, — вече се познаваме и можем да се чувствуваме като стари приятели. Да поговорим. Кажете ми, доволен ли сте от „Шотландия“?

— Какво разбирате под „Шотландия“? — каза най-сетне Джон Манглс.

— Ами „Шотландия“, на която пътуваме, един прекрасен кораб, който толкова много ми бе похвален не само заради добрата му конструкция, но и за нравствените качества на неговия комендант, смелия капитан Бъртън. Не сте ли роднина на великия африкански пътешественик, който носи същото име? Безстрашен човек. Ако е така, поздравявам ви:

— Господине — каза Джон Манглс, — аз не само не съм роднина на пътешественика Бъртън, но и не съм капитан Бъртън.

— А? — учуди се непознатият. — Тогава сигурно говоря с помощник-капитана на „Шотландия“, господин Бърднес.

— Бърднес? — отговори Джон Манглс, който започна да разбира в какво се състои работата. Но какъв беше този човек, луд или някакъв чудак? Той се готвеше окончателно да си изясни това, когато забеляза, че лорд Гленарван, съпругата му и мис Грант се изкачват на палубата. Чужденецът ги видя и се провикна.

— А, пътници, пътници! Прекрасно! Надявам се, господин Бърднес, че ще ме представите…

И пристъпвайки непринудено към тях, без да чака намесата на Джон Манглс, каза:

— Госпожо — на мис Грант, — госпожице — на леди Елена, — господине — обръщайки се към лорд Гленарван.

— Лорд Гленарван — каза Джон Манглс.

— Милорде — поде непознатият, — моля ви да ме извините, че се представям сам, но по море човек трябва да поотстъпи от светските правила. Надявам се, че ще се опознаем скоро и че в обществото на тия дами пътуването на борда на „Шотландия“ ще ни се стори късо и приятно.

Леди Елена и мис Грант не намериха думи за отговор. Те не разбираха какво търси този чужденец на палубата на „Дънкан“.

— Господине — запита лорд Гленарван, — с кого имам честта да говоря?

— С Жак-Елиасен-Франсоа-Мари Паганел, секретар на Парижкото географско дружество, член-кореспондент на дружествата в Берлин, Бомбай, Дармщат, Лайпциг, Лондон, Петербург, Виена и Ню Йорк, почетен член на кралския географски и етнографски институт в Източна Индия, който след двадесет години кабинетни проучвания по география реши да се запознае с практиката и отива в Индия, за да съгласува трудовете на великите пътешественици.