Жул Верн
Децата на капитан Грант (58)

Глава X
НАЦИОНАЛНАТА РЕКА

На другия ден при изгрев слънце над реката се влачеше тежко доста гъста мъгла. Една част от натрупаните във въздуха пари се бяха сгъстили от нощния хлад и покриваха с дебел облак повърхността на водата. Но слънчевите лъчи не закъсняха да пробият тази мехуреста маса, която се стопи под погледа на блестящото светило. Потъналите в мъгла брегове се откриха и течението на Уайкато се появи в цялата си утринна красота.

Една ивица земя, деликатно удължена и покрита с храсталаци, завършваше остро там, където се сливаха двете течения. Водите на Уайпа, по-буйни, отблъскваха по протежение на четвърт миля водите на Уайкато и едва тогава се сливаха с тях. Но спокойната и могъща река преодоляваше бързо своя гневен приток и го понасяше спокойно и плавно към Тихия океан.

Когато мъглата се вдигна, показа се една лодка, която пътуваше срещу течението на Уайкато.

Лодката беше дълга 21 метра, широка 1,5 метра и дълбока 90 см. Предницата й беше издигната като венецианска гондола, а цялата беше издълбана от стъблото на бор кахикатеа. Дъното й беше постлано със суха папрат. Осем гребла, разположени в предната част, я хлъзгаха бързо по повърхността на водата, докато един човек, седнал отзад, я управляваше с подвижно весло.

Този човек беше едър туземец, на около четиридесет и пет години, с широки гърди, мускулест, със силни и здрави крайници. Изпъкналото му чело, набраздено с дебели гънки, свирепият му поглед и мрачното изражение на лицето внушаваха страх.

Той беше маорски вожд от висок ранг. Това се виждаше от изкусната и гъста татуировка, която покриваше тялото и лицето му. От ноздрите на орловия му нос започваха две черни спирали, които обикаляха жълтите му очи, съединяваха се на челото и след това се губеха във великолепните му коси. Устата с блестящи зъби и брадата му изчезваха в правилните пъстри шарки, чиито елегантни извивки стигаха до мощните му гърди.

Татуировката, наричана „моко“ от новозеландците, е белег на високо отличие. Достоен за тия почетни шарки е само този, който се е отличил в няколко сражения. Робите и долните слоеве на населението не могат да претендират за тях. Знаменитите вождове се познават по изяществото, точността и естеството на рисунката, която често изобразява върху телата им животни. Някои понасят до пет пъти извънредно мъчителната операция на „моко“. В Нова Зеландия колкото човек е по-знатен, толкова е по-украсен.

Дюмон д’Юрвил дава интересни подробности за този обичай. Той много основателно отбелязва, че „мокото“ замества гербовете на някои суетни родове в Европа. Но той отбелязва също и разликата между тия два белега на отличие. Гербовете на европейците доказват често само личните достойнства на този, който пръв ги е получил, и не утвърждават с нищо заслугите на потомството, а „мокото“ на новозеландците свидетелствува, че този, който е татуиран, е дал доказателства за изключителна лична храброст.

Впрочем татуировката на маорите независимо от уважението, с което се ползува, е и много полезна. Тя предизвиква едно надебеляване на кожата, което й дава възможност да устоява на лошото време и на непрестанните ухапвания на комарите.

Що се отнася до вожда, който ръководеше лодката, не можеше да има съмнение за неговата знатност. Острата кост от албатрос, с която си служат маорските татуировачи, бе набраздила с гъсти и дълбоки линии пет пъти лицето му. Той беше татуиран пет пъти, а това личеше и от надменното му изражение.

Тялото му, обвито в широка мантия от „формиум“, т.н. новозеландски лен, украсена с кучешки кожи, бе пристегнато с туника, окървавена от последните сражения. На ушите му висяха обеци от зелен жад, а около врата му трептяха огърлици от „пунаму“, свещени камъни, към които новозеландците се отнасят с известно суеверие. От едната му страна лежеше една английска пушка и едно „пату-пату“ — вид секира с две остриета, дълга около 50 см, със смарагден цвят.

Девет бойци от по-низш ранг, със свирепи лица, въоръжени, седяха до него. Някои от тях със следи от скорошни рани седяха неподвижно, обвити в мантиите си от „формиум“. В краката им лежаха три кучета с див израз. Осемте предни гребци очевидно бяха слуги или роби на вожда. Те силно гребяха и лодката се движеше с голяма скорост срещу не много бързото течение на Уайкато.

В средата на дългата лодка бяха притиснати един до друг десет пленници европейци със завързани крака, но със свободни ръце.

Те бяха Гленарван и леди Елена, Мери Грант, Робърт, Паганел, майорът, Джон Манглс, стюардът и двамата моряци.

Вечерта, измамени от гъстата мъгла, те бяха спрели да нощуват сред голям отряд туземци. Към полунощ пътешествениците, изненадани в съня си, бяха взети в плен и отнесени в лодката. Досега нищо лошо не им се беше случило, но и да се случеше, каква съпротива можеха да окажат? Оръжията и мунициите им бяха в ръцете на диваците и при всеки опит те щяха да бъдат бързо повалени от собствените им куршуми.

От няколко английски думи, с които си послужиха туземците, пътешествениците разбраха, че след като са били отблъснати, бити и разпръснати от английските войски, диваците се оттегляха в областите на Горен Уайкато. Вождът на маорите след упорита съпротива и след като 42 полк избил най-добрите му бойци, бе тръгнал да събира от племената покрай реката нови бойци, с които да се присъедини към неукротимия Уйлям Томпсън, който още продължаваше борбата срещу завоевателите. Този вожд се наричаше „Кай Куму“, зловещо име, което на туземно наречие означаваше „този, който яде крайниците на враговете си“. Той беше храбър, но жестокостта беше равна на юначеството му. От него не можеха да очакват никаква милост. Името му беше добре известно на английските войници и губернаторът на Нова Зеландия бе определил награда за главата му.

Това нещастие бе сполетяло лорд Гленарван, когато беше почти стигнал до толкова желания Окленд, откъдето щеше да се върне в Европа. При все това човек не би отгатнал по студеното му и спокойно лице големите тревоги, които го вълнуваха. Гленарван в критичните моменти не падаше никога духом. Съзнаваше, че той, съпругът и началникът, трябва да бъде силен, за да дава пример на жена си и на другарите си. Той беше готов, ако обстоятелствата го наложеха, да умре пръв за общото благо. Вярваше в правотата на своята кауза и въпреки струпаните по пътя му опасности не съжаляваше за самоотвержения си порив, който го беше довлякъл в тези диви страни.

Другарите му бяха достойни за него. Те споделяха благородните му мисли и по спокойните им и горди лица не личеше, че отиват към страшна участ. Впрочем по общо съгласие и по съветите на Гленарван те бяха решили да показват пълно равнодушие пред туземците. Това беше единственият начин да внушат на диваците уважение към себе си. Всички диваци и особено маорите имат известно чувство на човешко достойнство, което никога не ги напуска. Те уважават този, който им се наложи с хладнокръвие и кураж. Гленарван знаеше, че като действува така, ще избави другарите си и себе си от излишни лоши обноски.

От тръгването от лагера на туземците, мълчаливи като всички диваци, бяха разменили помежду си само няколко думи. Все пак от тия думи Гленарван разбра, че говореха английски и затова реши да запита вожда за участта, която ги очакваше.

Обръщайки се към Кай Куму, той му каза с глас, в който нямаше нито сянка от страх:

— Къде ни водиш, вожде?

Кай Куму го изгледа студено, без да му отговори.

— Какво смяташ да правиш с нас? — запита отново Гленарван.

Очите на Кай Куму блеснаха за миг и той отговори важно:

— Да те разменя, ако твоите искат да те вземат. Да те убия, ако откажат.

Гленарван не запита нищо друго, но сърцето му се обнадежди. Ясно беше, че някои от вождовете на маорските войски са паднали в плен на англичаните и че туземците ще се опитат да си ги вземат обратно срещу размяна. Имаше значи възможност за спасение и положението не беше отчаяно.

Лодката се движеше бързо срещу течението на реката. Паганел, чиято неспокойна природа минаваше лесно от една крайност в друга, се изпълни с нови надежди. Той си казваше, че маорите им спестяват труда да стигнат сами до английските постове, а това беше все пак печалба. Примирен със съдбата, той започна да следи по картата къде Уайкато протича през равнините и долините на провинцията. Леди Елена и Мери Грант, прикрили ужаса си, разговаряха тихо с Гленарван, така че и най-опитният физиономист не би открил по лицата им безпокойството, което изживяваха.

Уайкато е националната река на Нова Зеландия. Маорите се гордеят с нея и я обичат, също като германците Рейн и славяните Дунав. Нейното течение, дълго двеста мили, напоява най-красивите области на северния остров от провинцията Уелингтън чак до провинцията Окленд. Тя дава името си на всички крайбрежни племена, които, неукротими, се бяха вдигнали масово срещу завоевателите.

По водите на тази река почти не са плавали чужди кораби. По тях се движат само туземците пироги. Много малко смели пътешественици са рискували да навлязат между нейните свещени брегове. А достъпът до Горен Уайкато изглежда забранен за нечестивите европейци.

Паганел знаеше с каква голяма почит туземците се отнасят към тази река. Той знаеше също, че английските и немските естественици не са плавали по нея по-горе от мястото, където тя се съединява с Уайпа. Но докъде Кай Куму щеше да отведе своите пленници? Той нямаше да отгатне, ако думата „Таупо“, често повтаряна между вожда и бойците му, не бе привлякла вниманието му.

Той разгледа картата и видя, че Таупо е името на едно много известно в географските летописи езеро, разположено в най-планинската част на острова, в южния край на провинцията Окленд. Уайкато изтичаше от това езеро. Разстоянието от сливането на двете реки до езерото беше сто и двадесет мили приблизително.

За да не бъде разбран от туземците, Паганел се обърна към Джон Манглс на френски и го помоли да определи бързината на лодката. Джон я определи на около три мили в час.

— В такъв случай — каза географът, — ако спираме през нощта, пътуването ни до езерото ще трае около четири дни.

— А къде са разположени английските постове? — запита Гленарван.

— Това мъчно може да се узнае! — отговори Паганел. — Все пак по всичко изглежда, че войната е пренесена в провинцията Таранаки и че войските са разположени по посока на езерото, на противоположната страна на планината, там където е съсредоточено огнището на въстанието.

— Дай боже! — каза леди Елена.

Гленарван погледна тъжно младата си жена и Мери Грант, изложени на своеволията на жестоките туземци, които ги отвеждаха в една дива страна, далеч от всяка човешка помощ. Но той видя, че Кай Куму го гледа, и от предпазливост, за да не покаже, че една от пленничките е негова жена, прикри чувствата си и започна да разглежда бреговете на реката съвсем равнодушно.

Лодката мина, без да спира, покрай бившата резиденция на краля Потато, която се намира на половин миля от мястото, където се съединяват Уайкато и Уайпа. Никаква друга лодка не браздеше водите на реката. Няколко разрушени колиби, разположени далеч една от друга по брега, свидетелствуваха за ужасите на скорошната война. Полето покрай реката изглеждаше напуснато; самите брегове бяха безлюдни. Тази тъжна самота се оживяваше от някои и други водни птици. Ту някоя „тапарунга“, вид дългокрака патица с черни крила, бял корем и червена човка, пробягваше с дългите си крака. Ту три вида чапли — си-вопепелявото „матуку“, един сорт воден бик с глупаво изражение и великолепната „котуку“ с бели пера, жълта човка и черни крака — гледаха спокойно как минава туземната лодка. Там, където отвесните брегове сочеха, че водата е дълбока, някое синьо рибарче, „котаре“ за маорите, дебнеше малки змиорки, които се въдят с милиони в новозеландските реки. А там, където храстите се трупаха над водата, горди папуняци и кокошки султанки правеха утринния си тоалет под първите лъчи на слънцето. Цялото това птиче царство се наслаждаваше на пълното спокойствие, което му даваше отсъствието на хората, прогонени или избити от войната.

В тази си първа част Уайкато беше широка и течеше посред обширни равнини. Но по-нагоре долината, в която бе издълбано коритото й, започваше да се стеснява от хълмове и планини. На десет мили от сливането на двете реки картата на Паганел отбелязвяше, че на левия бряг се намира селището Кирикиророа и то действително съществуваше. Но Кай Куму не спря там. Той нареди да се раздадат на пленниците от собствените им провизии, задигнати по време на ограбването на лагера им. Войниците, робите и самият той се задоволиха с туземна храна, т.е. с печена на фурна хранителна папрат, наречена от естествениците „pteris esculenta“ и „капанас“, картофи, които се отглеждат в голямо количество и на двата острова. В храната им нямаше никакъв животински продукт и дори сушеното месо на пленниците видимо не ги привличаше.

В три часа на десния бряг се показаха няколко планински възвишения, Покароа Рейнджес, които приличаха на разрушена зъбчата стена. Върху някои остри върхове се виждаха разрушени „паха“, стари бойници, издигнати от маорски инженери в недостъпни места. Те приличаха на големи орлови гнезда.

Слънцето се готвеше да изчезне зад хоризонта, когато лодката се блъсна в един бряг от камъни пемза, които Уайкато, извираща от вулканически планини, носеше с течението си. Там растяха няколко дървета, които изглеждаха удобни за лагеруване. Кай Куму нареди да свалят пленниците, като на мъжете вързаха ръцете, а жените оставиха свободни. Всички бяха поставени в средата на лагера, около който запалените огньове образуваха непроходима огнена преграда.

Още преди Кай Куму да съобщи на пленниците намерението си да ги размени, Гленарван и Джон Манглс обсъждаха възможностите за бягство. Това, което не можеха да предприемат в лодката, те се надяваха да го опитат на сушата по време на лагеруването, като се възползуват от благоприятните възможности на нощта.

Сега обаче след разговора между Гленарван и новозеландския вожд те решиха, че е по-добре да се въздържат. Трябваше да имат малко търпение. Това беше най-благоразумното. Размяната предоставяше по-големи възможности за спасение, отколкото въоръжено нападение или бягство през тия непознати области. Разбира се, много събития можеха да се случат, които да забавят и дори да попречат на размяната. Все пак по-добре беше да изчакат резултатите от преговорите. Всъщност какво можеха да направят десетина души без оръжие срещу тридесет добре въоръжени диваци? Гленарван предполагаше, че племето на Кай Куму е загубило някой много важен вожд, когото желаеха особено да освободят, и той не се лъжеше.

На другия ден лодката заплава нагоре по течението още по-бързо. В десет часа тя спря за момент при потока Похайвхена, малка рекичка, която лъкатушеше по равнината на десния бряг.

На това място една друга лодка, в която имаше десет туземци, се присъедини към лодката на Кай Куму. Бойците набързо размениха обичайното „айре майра“, което значи „ела тук с добро здраве“, и двете лодки заплаваха заедно. Новодошлите бяха водили неотдавна сражение с английските войски. То личеше по разкъсаните им дрехи, окървавените им оръжия и кървящите още под парцалите им рани. Те бяха мрачни и мълчаливи. С присъщото на всички диви племена равнодушие, те не обърнаха никакво внимание на европейците.

По пладне се очертаха на запад върховете на Маунгатотари. Долината на Уайкато започваше да се стеснява. На това място реката, притисната в дълбоко корито, течеше буйно като бързей. Но мощта на гребците, удвоена и придружена от песен, която отмерваше ударите на веслата, извлече лодката от пенливите води. Бързеят бе преминат и Уайкато възстанови бавното си течение, което правеше остри завои на всяка миля.

Привечер Кай Куму спря в подножието на планините, чийто първи възвишения падаха отвесно върху тесните брегове. Там двадесетина туземци, пристигнали по-рано с лодките си, се готвеха за нощуване. Под дърветата горяха огньове. Техният вожд, равен на Кай Куму, пристъпи с отмерени крачки напред и като потърка носа си в тоя на Кай Куму, го приветствува със задушевния поздрав „шонги“. Пленниците бяха настанени в средата на лагера и пазени с изключителна бдителност.

На другата сутрин продължиха дългото пътуване срещу течението на Уайкато. По малките притоци на реката пристигаха нови лодки. Събраха се около шестдесет войници, които очевидно бяха участници в последното въстание и бяха повече или по-малко засегнати от английските куршуми. Те се прибираха в планинските области. От време на време от лодките, които плаваха една след друга, се разнасяше песен. Някой от туземците започваше да пее патриотичната ода от мистериозния „Пихе“:

Папа ра ти вати тиди

И дунга ней… —

национален химн, който въодушевява маорите във войната за незавасимост. Гласът на певеца, плътен и звучен, пробуждаше планинското ехо, а след всеки куплет туземците се удряха в гърдите, които кънтяха като барабан, и подемаха в хор войнствения стих. После с нов напън на веслата, лодката преодоляваше течението и литваше по повърхността на водата.

През този ден едпо интересно явление отбеляза плаването по реката. Към четири часа лодката се впусна без колебание и без да намали хода си, управлявана от здравата ръка на вожда, в тесен пролом. Водовъртежи се разбиваха бясно в многобройни и опасни острови. Повече отвсякога в този странен пробег на Уайкато лодката не биваше да се обръща, защото по бреговете нямаше убежище. Всеки, който би стъпил в кипящата тиня на брега, би загинал.

И наистина реката течеше между тия топли извори, които винаги са привличали вниманието на туристите. Железният окис оцветяваше яркочервено тинята на брега, дето кракът не би срещнал и два метра твърда почва. Въздухът беше наситен със задушливия мирис на сяра. Туземците не страдаха от нея, но пленниците понесоха доста зле задушливите изпарения, които излизаха от пукнатините на земята, и мехурите, които се пукаха от натиска на вътрешни газове. Но ако обонянието не можеше да свикне с изпаренията, то поне погледът можеше да се наслади на това внушително зрелище.

Лодките навлязоха в облак от бели пари. Техните ослепителни валма се трупаха като куполи над реката. По двата бряга стотина гейзери изригваха, едните пари, а другите стълбове вода, като меняха своите струи подобно на фонтаните в някой басейн, построен от човешка ръка. Ритмичното изригване на тия водоскоци сякаш се управляваше от някой скрит механизъм. Водата и парата се смесваха във въздуха и слънчевите лъчи се пречупваха в тях с цветовете на дъгата.

На това място Уайкато течеше върху подвижно корито, което непрекъснато кипеше под действието на подземния огън. Недалеч, по посока на езерото Роторуа, на изток клокочеха минералните извори и димящите водопади на Ротомахана и на Тетарата, които някои смели пътешественици са успели да видят. Цялата тази област е осеяна с гейзери, кратери и солфатари^[1]. Оттам изригват навън притиснатите газове, които не са могли да излязат през недостатъчните отвори на Тонгариро и Вакари, единствените действуващи вулкани в Нова Зеландия.

В продължение на две мили лодките на туземците плаваха под този свод от пари, обвити в топлите кълба дим, които се носеха по повърхността на водата. След това серните изпарения се разсеяха и бяха заменени от нахлулия под влиянието на силното течение чист въздух, който освежи задъхващите се пътешественици. Областта на изворите бе премината.

Преди да се свечери, под мощния напън на диваците бяха изминати още два бързея — Хипанатуа и Таматеа. Вечерта Кай Куму разположи лагера си на сто мили от сливането на Уайпа и Уайкато. Реката, която извиваше на изток, се спускаше оттук на юг към езерото Таупо като огромен водопад в някакъв басейн.

На другия ден Жак Паганел се справи с картата и забеляза на десния бряг върха Таубара, който се издига на 900 метра височина.

По обед цялата върволица от лодки навлезе през едно разширение на реката в езерото Таупо и туземците поздравиха с ръкомахания едно парче плат, което се развяваше от вятъра на върха на една колиба. Това беше националното знаме.