Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Enfants du capitaine Grant, –1868 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2022)

Издание:

Жул Верн

ДЕЦАТА НА КАПИТАН ГРАНТ

Роман Четвърто издание

Превод Жечо Обов

Редактор Светла Георгиева

Художник Симеон Кръстев

Технически редактор Никола Андонов

Коректори Анелия Календерска, Румяна Мазнева, Елена Петрова

Формат 32/84Д08. Дадена за печат април 1991 г. Излязла от печат май 1991 г. Печатни коли 32,25.

Издателска къща „Петекс — Petex“ Фирма „Полиграфия“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Глава XIV
Мините в планината Александър

В 1814 г. сър Родърик Импей Мърчисън, понастоящем председател на Кралското географско дружество в Лондон, като проучвал очертанията на планинската верига, която се простира от север към юг, недалеч от южното австралийско крайбрежие, намерил, че много прилича на Уралските планини.

А понеже Уралската верига е златоносна, ученият геолог се запитал дали този ценен метал не се среща и в австралийските Кордилери. Той не се излъгал.

Наистина две години по-късно от Нов Южен Уелс му били изпратени проби от злато и той решил да пресели голямо число работници от Корнуай към златоносните области на Нова Холандия.

Първите късове самородно злато били намерени от Франсис Дътън в Южна Австралия, а първите златоносни залежи на Нов Уелс — от Форбс и Смит.

След началния подем златотърсачи започнали да се стичат от всички краища на света — англичани, американци, италианци, французи, германци, китайци. Все пак едва на 3 април 1851 година Харгрейвз открил много богати залежи злато и предложил на губернатора на колонията в Сидней да му съобщи местонахождението им срещу скромната сума от петстотин лири стерлинги.

Предложението му не било прието, но слухът за това откритие се бил вече разнесъл. Търсачите се насочили към Съмърхил и Лениз Понд. Основан бил град Офир, който много скоро, поради близостта си с богатите залежи, станал достоен за библейското си име.

Дотогава никой не се интересувал от провинцията Виктория, която впоследствие зае първо място с богатството на златните си залежи.

И наистина само след няколко месеца, през август 1851 година, били изкопани първите парчета самородно злато, а скоро след това започнала експлоатацията в четири области. Тези четири области бяха Баларат, Овънз, Бендиго и планината Александър, всички много богати със злато. Но на реката Овънз изобилието на водата пречело на експлоатацията. В Баларат неравномерната наслойка на златото често обърквала сметките на търсачите. В Бендиго почвата била много тежка за работа и само планината Александър съчетавала върху нормална почва всички благоприятни условия за експлоатация. Ценният метал, който струвал до хиляда четиристотин четиридесет и един франк ливрата, достигнал най-високата цена от всички световни тържища.

Тъкмо към това място, където често се бяха рушили цели състояния и се бяха създавали невероятни богатства, пътят по тридесет и седмия паралел водеше търсачите на капитан Грант. След като през целия ден 31 декември пътуваха през една много неравна местност, която измори и коне, и волове, пътешествениците забелязаха закръглените върхове на планината Александър. Лагерът бе установен в една от тесните клисури на тази малка планина, а животните с букаи на краката бяха пуснати да пасат между кварцовите блокове, които покриваха земята. Още не бяха стигнали златните мини и едва на другия ден, първия ден от новата 1866 година, колата навлезе в пределите на тази богата област.

Жак Паганел и другарите му бяха възхитени, че ще видят знаменитата планина, наречена Гебур по австралийски. На това място се бяха стекли орди авантюристи, крадци и порядъчни хора, тия, които бесят, и тия, които биват бесени. Още при първите слухове за голямото откритие през тази златна 1851 година градове, поля и кораби бяха напуснати от жителите, скуотърите и моряците. Златната треска стана епидемична, заразителна като чумата и колцина измежду тях умряха, вярвайки, че са намерили щастието! Говореше се, че разточителната природа бе посяла милиони върху едно пространство от повече от двадесет и пет градуса ширина на тази вълшебна Австралия. Сега беше моментът за събиране на реколтата и тия нови жътвари тичаха да жънат. Най-ценният занаят е бил занаятът „дигър“, копач, и ако е вярно, че мнозина от тях са загинали под тежестта на непосилния труд, смазани от умора, вярно е също, че неколцина са се обогатили само с един удар на лопатата. За разорените никой не говореше, но за сполуките се вдигаше много шум. За щастливите случаи ехото се разнасяше по петте части на света и скоро амбициозни златотърсачи от всички съсловия нахлули по австралийските брегове. През първите четири месеца на 1852 година само в Мелбърн пристигнали петдесет и четири хиляди емигранти, т.е. цяла армия, но армия без началник, без дисциплина, армия, която празнувала още неспечелена победа, с една дума, петдесет и четири хиляди нехранимайковци от най-долна проба.

През първите години на това лудо опиянение царяло неописуемо безредие. Все пак англичаните с обичайната си енергия овладели положението. Туземната полиция престанала да бъде съучастница на крадците и поела защитата на честните хора. Настъпил обрат и затова Гленарван не можеше нищо да види от ужасните сцени от 1852 година. Оттогава бяха изтекли тринадесет години и сега експлоатацията на златните мини се извършваше при строго определени правила на работа.

Впрочем залежите вече се изчерпваха. В тях бе копано толкова много, че бяха стигнали до дъното им. И как да не се изчерпа това съкровище, натрупано от природата, щом като от 1852 до 1858 година златотърсачите бяха извадили от земята на Виктория злато за шестдесет и три милиона сто и седем хиляди четиристотин седемдесет и осем лири стерлинги? Числото на емигрантите намаляло значително и те се насочили към други, още девствени области. Затова „Голд филдс“, златните полета, неотдавна открити в Отаго и Малбъроу, в Нова Зеландия, сега се обработвали от хиляди двукраки мравки.

Отрядът пристигна в центъра на експлоатираните области към единадесет часа. Там бе построен истински град с фабрики, банкова сграда, черква, казарма, къщи и редакция на вестник. Не липсваха и хотели, чифлици и вили. Имаше дори и един много посещаван театър с места от по десет шилинга. В него играеха с голям успех една местна пиеса, озаглавена „Франсис Объдайъг или щастливият копач“. В края на пиесата отчаяният герой забива за последен път лопатата си и намира парче злато с невероятна тежина.

Гленарван, любопитен да види тази обширна експлоатация на планината Александър, остави Еъртън и Мълреди да продължат с колата напред. Той трябваше да я настигне след няколко часа. Паганел бе очарован от това решение и по стар навик стана водач и чичероне на малкия отряд.

По негов съвет първо се запътиха към банката. Улиците бяха широки, павирани и старателно поливани. Огромни афиши с надписи „Golden Company (limited), Digger’s General Office, Nugget’s Union“[1] привличаха погледа. Съюзяването на работната ръка и капитала бе изместило дейността на самостоятелния миньор. Навсякъде се чуваше трясък на машини, които промиваха пясъка и стриваха на прах скъпоценния кварц.

Зад жилищните сгради се простираха златните мини, т.е. огромни пространства земя, подложени на експлоатация. Там копаеха срещу високи надници работници, наети от компанията.

Окото не можеше да изброи дупките, изровени в земята. Желязото на лопатите блестеше на слънцето и излъчваше непрекъснати искри. Между работниците имаше хора от различни народности. Те не спореха помежду си, а вършеха мълчаливо работата си като типични надничари.

— Не бива да се мисли — каза Паганел, — че в Австралия вече няма трескави търсачи, които опитват щастието си в разработка на мини. Знам, че мнозинството постъпват на работа в компанията. Това е наложително, защото всички златни периметри са продадени или дадени под наем от държавата. При все това на този, който няма нищо, който не може нито да наеме, нито да купи, му остава още една възможност да забогатее.

— Каква? — запита леди Елена.

— Възможността да действува чрез „джъмпинг“ — отговори Паганел. — Така ние, другите, които нямаме никакво право върху златните периметри, можем все пак — при голям късмет, разбира се — да се обогатим.

— По какъв начин? — запита майорът.

— Чрез „джъмпинг“, както ви казах.

— Но какво е това „джъмпинг“? — запита отново майорът.

— Това е едно съглашение между миньорите, което често докарва до насилия и безредици, но което властите не са успели и досега да спрат.

— Хайде говорете, Паганел — каза Мак Набс, — горим от любопитство.

— Е добре, прието е, че всяка земя от експлоатационната област, в която не е работено от двадесет и четири часа, като се изключат големите празници, става обществено достояние. И който я заграби, може, ако провидението му помогне, да я разработи и се обогати. И така, Робърт, момчето ми, помъчи се да откриеш един от тия изоставени участъци и той ще стане твой!

— Господин Паганел — каза Мери Грант, — не давайте на брат ми такива идеи.

— Шегувам се, мила госпожице — отговори Паганел, — и Робърт го знае добре. Той и миньор! Никога! Да копаеш земята, да я обръщаш, да я обработваш и после да я засяваш и да очакваш от нея благата на своя труд, това разбирам. Но да я ровиш като къртица, слепешката, за да й изтръгнеш малко злато, това е печален занаят и трябва да си изоставен от бога и от хората, за да го вършиш!

След като посетиха главното находище на мините и прекосиха един мочурлив терен, съставен в голямата си част от кварц, глинест плочник и пясък, получени от разпадането на скалите, пътешествениците стигнаха до банката.

Тя беше просторна сграда, над която се вееше националното знаме. Гленарван бе приет от главния инспектор, който ги разведе из банката.

Тук компаниите депозираха срещу разписка златото, което изтръгваха от пазвите на земята. Отдавна беше минало времето, когато първите златотърсачи бяха експлоатирани от колониалните търговци. Те заплащаха на самото място петдесет и три шилинга за унция злато, а го продаваха в Мелбърн по шестдесет и пет! Вярно е, че търговецът носеше риска за превоза, тъй като по пътищата върлуваха много разбойници и много често стоката не стигаше до предназначението си.

На посетителите бяха показани интересни образци от злато, а инспекторът им разказа любопитни подробности върху различните начини за добиване на този метал.

Той се среща главно в две форми — в разсипано състояние и в разложено. Златото се намира във форма на минерал, размесено с наносна почва или обвито в кварцова обвивка. В зависимост от почвата чрез копаене на повърхността на земята или дълбоко в нея.

Когато златото е в разсипано състояние, то се намира в дъното на потоци, долини или урви, разположено на пластове според големината си най-напред на зърна, после на люспи и най-сетне като пясък.

Когато пък златото е в разложено състояние, с обвивка, разпадната от действието на въздуха, то е събрано на купчина и образува това, което златотърсачите наричат „джобчета“. Има „джобчета“, които съдържат цяло състояние.

В планината Александър златото се намира главно в глинестите пластове или в пукнатините между люспите на плочните скали. Тук се намират гнездата на самородното злато и щастливите златотърсачи често пъти са намирали цели съкровища.

Посетителите, след като разгледаха различни образци злато, посетиха минералогическия музей на банката. Те видяха, надписани и класирани, всички минерали, от които е образувана австралийската почва. Златото не е нейното единствено богатство и тя с право може да се оприличи на огромна съкровищница, в която природата е затворила своите скъпоценности. Под стъклата на витрините блестяха бели топази, съперници на бразилските, сирийски гранати, епидоти, вид силикати с хубав зелен цвят, рубини, представени от яркочервени и чудно красиви розови екземпляри, бледосини и тъмносини сапфири, подобни на корунда и толкова редки, колкото и сапфирите от Малабар или Тибет, блестящи рутили и най-сетне един малък диамантен кристал, намерен на брега на Турон. На тази блестяща колекция от скъпоценни камъни не липсваше нищо, а и златото за тяхната обковка не беше много далеч. Какво можеш да желаеш повече, освен да ги притежаваш всичките.

Гленарван се сбогува с инспектора на банката, като му благодари за любезността, от която тъй широко се бяха възползували. След това отидоха да разгледат мините.

Паганел, колкото и да беше равнодушен към благата на света, не правеше нито една крачка, без да разгледа внимателно земята. Това беше по-силно от него въпреки закачките на приятелите му. Той се навеждаше непрекъснато, за да вземе някое камъче, някое парче обвивка на минерал или остатъци от кварц. Разглеждаше ги внимателно и ги захвърляше с презрение. Това продължи през цялата разходка.

— Какво става с вас, Паганел — запита го майорът, — загубили ли сте нещо?

— Разбира се — отговори Паганел, — в тази страна на злато и скъпоценни камъни всичко, което не сте намерили, е загубено. Не знам защо, но много ми се иска да отнеса със себе си едно парче самородно злато от няколко унции или двадесетина ливри, нищо повече.

— А какво ще правите с него, достойни ми приятелю? — каза Гленарван.

— О, ще намеря какво да правя — отговори Паганел. — Ще го подаря на родината си! Ще го вложа в Банк дьо Франс…

— И тя ще го приеме?

— Разбира се, във вид на железопътни облигации!

Всички поздравиха Паганел за начина, по който искаше да помогне на родината си, и леди Елена му пожела да намери най-голямото парче самородно злато на света.

Продължавайки да се шегуват, пътешествениците обходиха по-голяма част от участъците в експлоатация. Навсякъде работата вървеше редовно, механично, но без въодушевление.

След два часа разходка Паганел забеляза една доста прилична странноприемница и предложи да седнат вътре, докато настъпи часът на срещата им с колата. Леди Елена се съгласи и понеже в кръчма не се сяда, без да се пие, Паганел помоли съдържателя да им донесе някое местно питие.

Донесоха за всекиго по един „ноблър“. Всъщност ноблърът беше чисто и просто грог с тази разлика, че вместо да се излее в чаша вода малка чашка ракия, тук е обратното — в голяма чаша ракия се налива малка чаша вода, прибавя се захар и се пие. Това беше съвсем по австралийски и за голямо учудване на съдържателя ноблърът, разреден с цяла кана вода, се превърна в английски грог.

След това заговориха за мини и миньори. Темата беше подходяща.

Паганел, много доволен от това, което беше видял, все пак призна, че по-рано, през първите години на експлоатацията на планината Александър, сигурно е било по-интересно.

— Земята — каза той — тогава е била надупчена като решето и заляна от легиони работливи мравки, и то какви мравки! Емигрантите притежаваха жар, но не и предвидливост! Златото се прахосваше безумно. Пропиваха го, проиграваха го, и тази странноприемница, в която се намираме сега, е била „ад“, както казвали тогава. Играта със зарове водела до разпри с ножове. Полицията била безсилна и много често губернаторът на колонията е трябвало да потушава размириците, предизвикани от миньорите, с помощта на редовната войска. И все пак той успял да ги вразуми и да наложи на златотърсачите да плащат такса, която събирал доста трудно. Общо взето, тук размириците са били по-малко, отколкото в Калифорния.

— Нима всеки може да стане златотърсач? — запита леди Елена.

— Да, госпожо. За това не е необходимо да си свършил гимназия. Достатъчно е да имаш здрави ръце. Авантюристите, подгонени от мизерията, пристигали на златоносните полета без пари, по-богатите с лопати, бедните само с нож, и всички работели с такава бясна страст, каквато никога не били влагали в обикновените си занаяти. Изгледът на тази златоносна област бил много интересен! Земята била покрита с палатки, колиби, бараки от пръст, от дъски, от клони. В центъра господствувала правителствената палатка, над която се развявал английският флаг. Около нея били разположени палатките на чиновниците от синьо ленено платно и будките на сарафите, на търговците на злато и на търгашите, които спекулирали с богатството и нищетата. Би трябвало да види човек тия копачи с дълги бради и червени вълнени ризи, които живеели във вода и кал. Въздухът бил изпълнен с непрекъснатия шум от лопатите и със зловонната миризма от разлагащите се трупове на животни. Гъст прах обгръщал като облак тия нещастници, чиято смъртност била значителна. В страна с по-нездравословен климат цялото това население сигурно щеше да умре от тифус. Но поне всички тия авантюристи да бяха успели! А всъщност лишенията не са били възнаграждавани и ако се направи добра сметка, ще се види, че на всеки златотърсач, който е забогатял, се падат сто, двеста хиляди може би, които са умрели бедни и отчаяни.

— Можете ли да ни кажете, Паганел — запита Гленарван, — по какъв начин са добивали злато?

— Нищо по-лесно — отговори Паганел. — Първите златотърсачи са промивали златото така, както се практикува и сега във Франция в някои области на Севенските планини. Днес големите дружества добиват златото по друг начин: те отиват до самия извор, тоест до самата жила, която произвежда люспите, праха или зърната. Първите търсачи са промивали само пясък. Те копаели земята, изравяли пластовете, които им се стрували златоносни, и ги промивали с вода, за да отделят благородния метал. Това промиване ставало с един инструмент от американски произход, наречен „крейдъл“ или люлка. Той представлявал сандък, дълъг 1,5–2 метра, нещо като отворен ковчег, разделен на две. В първото отделение били поставени едно до друго няколко сита с различна гъстота, а второто било по-тясно в долната си част. Пясъкът се поставял в единия край на ситото, заливали го с вода и след това раздвижвали или по-скоро разклащали уреда. Камъните оставали на първото сито, рудата и ситният пясък според големината си — в останалите, а размитата пръст отивала с водата през долния край. Такава е била машината, която обикновено са употребявали.

— Но нали е трябвало да я имаш? — каза Джон Манглс.

— Купували са я според случая от забогателите или разорени миньори — отговори Паганел, — а понякога са минавали и без нея.

— С какво са я замествали? — запита Мери Грант.

— С тава, драга Мери, с проста желязна тава. Отвявали са земята, както се отвява житото, само че вместо зърна жито често пъти събирали зрънца злато. В първите години доста търсачи забогатели само по този начин. Тогава, драги приятели, е било добро време, макар че един чифт ботуши струвал сто и петдесет франка, а чаша лимонада се продавала за десет шилинга! Първите имат винаги право. Злато имало навсякъде в изобилие, на самата повърхност на земята. Потоците течели по легла от метал. Намирали го дори и по улиците на Мелбърн. Със златоносен пясък павирали улиците. Така от 26 януари до 24 февруари 1852 година драгоценният метал, който бил пренесен под охраната на правителствените войски от планината Александър до Мелбърн, възлизал на сумата осем милиона двеста тридесет и осем хиляди седемстотин и петдесет франка. Това прави средно по шестдесет и четири хиляди седемстотин двадесет и пет франка на ден.

— Горе-долу цивилната листа на руския император — каза Гленарван.

— Бедният човек! — отвърна майорът.

— Имало ли е случаи на внезапно забогатяване? — запита леди Елена.

— Имало е няколко, госпожо!

— Знаете ли някои от тях? — каза Гленарван.

— Как не! — отговори Паганел. — В 1852 година в областта Баларат бяха намерили едно парче злато, което тежеше 573 унции, друго едно в Джипсленд от седемстотин осемдесет и две унции и в 1861 година едно трето от осемстотин тридесет и четири унции. И най-сетне пак в Баларат един миньор бе открил парче злато, тежко шестдесет и пет килограма, което прави при цена хиляда седемстотин двадесет и два франка ливрата една сума от двадесет и три хиляди осемстотин и шестдесет франка! Удар на лопата, който ви носи рента от единадесет хиляди франка, е чудесен удар!

— В каква пропорция се е увеличило производството на злато от откриването на мините досега? — запита Джон Манглс.

— В огромна пропорция, драги Джон. Това производство е било в началото на века само четиридесет и седем милиона годишно, а сега, като включим производството на мините в Европа, Азия и Америка, то се изчислява на деветстотин милиона, кажи-речи, един милиард франка.

— Значи, господин Паганел — каза Робърт, — на мястото, където стоим, под краката ни, има може би много злато?

— Да, момчето ми, милиони! Ние го тъпчем, защото го презираме!

— Следователно Австралия е една щастлива страна?

— Не, Робърт — отговори географът. — Страните, в които се намира злато, не са щастливи. Те създават мързеливо население, а не здрави и силни раси. Виж Бразилия, Мексико, Калифорния, Австралия! Докъде са стигнали те днес, в деветнадесети век? Истински благоденствуващи страни, момчето ми, не са страните, които имат злато, а тия, които притежават желязо.

Бележки

[1] Компания на златото, Главно бюро на златотърсачите. Съюз за самородно злато. Б.пр.