Жул Верн
Децата на капитан Грант (48)

Глава XXII
Идън

Не беше момент за отчаяние, а трябваше да се действува. Макар че Кемплпиърският мост бе разрушен, те трябваше да преминат Сноуи на всяка цена и да стигнат на брега на Туфолд бей преди шайката на Бен Джойс. Затова не трябваше да губят време в излишни приказки. На другия ден, 16 януари, Джон Манглс и Гленарван отидоха да разгледат реката и организират преминаването.

Бурните и придошли от дъждовете води не спадаха. Те се стичаха и образуваха водовъртежи с неописуема ярост. Да излезеш насреща им беше сигурна смърт. Гленарван, кръстосал ръце и с наведена глава, стоеше неподвижен.

— Искате ли да опитам да мина на отсрещния бряг с плуване? — попита Джон Манглс.

— Не, Джон — отговори Гленарван, като задържа с ръка смелия млад човек, — да почакаме!

И двамата се върнаха в лагера. Денят премина в мъчително безпокойство. Гленарван ходи десет пъти да оглежда реката. Той се мъчеше да измисли някой смел начин да я преминат. Но напразно. Преминаването на реката не би било по-трудно, дори ако между бреговете й течеше лава.

През тия дълги часове на безпокойство леди Елена, съветвана от майора, ограждаше Мълреди с най-топли грижи. Морякът чувствуваше, че се връща към живота. Мак Набс твърдеше, че никакъв важен орган не е засегнат. Слабостта на болния можеше да се обясни със загубата на кръв. Веднъж затворена раната и спряно кръвотечението, трябваше му само време и почивка, за да оздравее напълно. Леди Елена настоя той да остане в първото отделение. Мълреди се чувствуваше много смутен. Неговата най-голяма грижа беше, че състоянието му можеше да забави Гленарван и трябваше да му обещаят, че ще го оставят в лагера на грижите на Уйлсън, ако преминаването на Сноуи станеше възможно.

За съжаление преминаването не беше възможно нито този ден, нито на другия ден, 17 януари. Това забавяне отчайваше Гленарван. Леди Елена и майорът се опитваха напразно да го успокоят и да го склонят да бъде търпелив. Да бъде търпелив, когато може би в този момент Бен Джойс се изкачваше на яхтата! Когато „Дънкан“, откачил вързалата си, се насочваше с пълна пара към брега на своята гибел и когато всеки час го приближаваше до нея!

Джон Манглс изпитваше в душата си същите тревоги като Гленарван. И в желанието си да преодолее на всяка цена препятствията той построи по австралийски от широки парчета кора от смолистите дървета една лодка. Леките парчета кора бяха свързани помежду си с дървени пречки и образуваха един твърде крехък плавателен съд.

Капитанът и морякът изпробваха леката лодка през деня на 18. Всичко, което можеха сръчността, силата, ловкостта и куражът, бе направено. Но щом попаднаха в течението, лодката се обърна и за малко остана да платят с живота си този смел опит.

Лодката, увлечена от водовъртежите, изчезна. Джон Манглс и Уйлсън не бяха изминали и десет разтега в реката, която, придошла от дъждовете и топенето на снеговете, в момента беше широка цяла миля.

В такава обстановка изтекоха напразно и дните на 19 и 20 януари. Майорът и Гленарван се изкачиха срещу течението на реката на пет мили, но не намериха никъде брод. Навсякъде течението беше еднакво бурно и бързо. Целият източен склон на австралийските Алпи изливаше водите си в това единствено корито.

Трябваше да се откажат от надеждата да спасят „Дънкан“. От заминаването на Бен Джойс бяха изтекли пет дни. В този момент яхтата сигурно беше вече на брега и в ръцете на каторжниците!

Все пак невъзможно беше това положение да продължи. Временните прииждания на водите минават бързо именно поради тяхната буйност. И наистина сутринта на 21 Паганел установи, че нивото на водата бе започнало да спада. Той съобщи на Гленарван резултата на наблюденията си.

— Какво значение има всичко това сега — отговори Гленарван, — вече е много късно.

— Но това не е основание да продължим престоя си тук — отвърна майорът.

— Разбира се — отговори Джон Манглс. — Може би утре ще е възможно да минем.

— А това ще спаси ли моя нещастен екипаж? — провикна се Гленарван.

— Аз моля ваша светлост да ме изслуша — поде Джон Манглс. — Познавам Том Остин. Той сигурно е изпълнил заповедите ви и е тръгнал, щом това му е било възможно. Но кой ни казва, че „Дънкан“ е бил готов, че при пристигането на Бен Джойс в Мелбърн повредите му са били отстранени? Може би яхтата не е могла да тръгне и се е забавила ден, два?

— Имате право, Джон! — отговори Гленарван. — Трябва да отидем до залива Туфолд. Ние сме само на тридесет и пет мили от Делегейт!

— Да — каза Паганел, — и в този град ще намерим бързи превозни средства. Кой знае дали няма да стигнем навреме, за да предотвратим нещастието.

— Да вървим! — извика Гленарван.

Джон Манглс и Уйлсън започнаха незабавно да строят сал с големи размери. Опитът бе доказал, че парчетата кора не могат да издържат на бурното течение. Джон отсече големи смолисти дървета, от които направи груб, но здрав сал. Тази работа продължи дълго и денят изтече, без салът да е готов. Той бе довършен едва на другия ден.

През това време водите на Сноуи бяха значително спаднали. Пороят се бе превърнал отново в река, макар и с бързо течение. Все пак Джон разчиташе, че, лъкатушейки, ще съумее до известна степен да подчини течението и че ще минат на другия бряг.

В дванадесет и половина часа натовариха толкова храна, колкото всеки можеше да носи за един преход от два дена. Останалите припаси бяха изоставени с колата и палатката. Мълреди се чувствуваше доста добре и можеше да бъде пренесен. Здравето му се възстановяваше бързо.

В един часа всички се настаниха върху сала, който беше привързан о брега. Джон Манглс бе прикрепил на лявата страна нещо като весло, с което Уйлсън трябваше да се бори с течението и да намалява отклонението на сала. Самият той, застанал прав на западната част, се надяваше да управлява сала с помощта на груба лопата. Леди Елена и Мери Грант бяха настанени в средата до Мълреди, а Гленарван, майорът, Паганел и Робърт ги заобикаляха, готови да им помогнат в случай на нужда.

— Готови ли сме, Уйлсън? — обърна се Джон Манглс към моряка.

— Да, капитане — отговори Уйлсън, като стисна веслото със здравата си ръка.

— Внимавай и дръж срещу течението.

Джон Манглс отвърза сала и го тласна във водите на Сноуи. През първите тридесет метра всичко вървя добре. Уйлсън не позволяваше на течението да отвлече сала. Но скоро попаднаха във водовъртежа, салът започна да се върти около себе си и нито веслото, нито лопатата можеха да го задържат в права посока. Въпреки всичките си усилия Уйлсън и Джон Манглс се намериха скоро в положение, което не позволяваше на веслата да действуват.

Трябваше да се примирят. Нямаше никаква възможност да спрат въртеливото движение на сала. Той се въртеше с шеметна бързина и се носеше по течението. Изправен и бледен, със стиснати зъби Джон Манглс гледаше водата, която образуваше въртопи.

Все пак салът достигна средата на реката. В този момент той се намираше на половин миля по-долу от мястото на тръгването. Тук течението беше достатъчно силно, за да разбива водовъртежите, което позволи на сала да придобие известна устойчивост.

Джон и Уйлсън сграбчиха веслата и успяха да насочат сала косо на течението. Благодарение на тази маневра те се доближиха до левия бряг. Бяха на не повече от тридесетина метра от брега, когато веслото на Уйлсън се счупи. Салът бе отвлечен. Джон, с риск да счупи лопатата си, се опита да се съпротивлява. Макар с окървавени ръце, Уйлсън присъедини усилията си към неговите.

Най-сетне те успяха и салът след повече от половин час плаване се удари о стръмния бряг. Сблъскването бе толкова яростно, че дърветата се отделиха едно от друго, въжетата се скъсаха и водата нахлу с буйно клокочене. Пътешествениците едва успяха да се заловят за увисналите над водата храсти. Те притеглиха към себе си Мълреди и двете жени, полупотопени във водата. Всички бяха спасени, но по-голямата част от натоварените провизии и оръжия освен карабината на майора бяха отнесени от течението заедно с остатъците от сала.

Реката бе премината. Малкият отряд се намираше почти без храна и оръжие на тридесет и пет мили от Делегейт, всред непознатите пустинни места на границата на Виктория. Тук не се срещаха нито колонисти, нито скуотъри, защото областта е безлюдна, а ако срещнеха някой, той щеше да бъде жесток разбойник или крадец.

Решиха да тръгнат веднага. Мълреди разбра, че ще бъде в тежест и поиска да остане, и то да остане сам, за да дочака помощ от Делегейт.

Гленарван отказа. Те не можеха да стигнат Делегейт за по-малко от три дни, а брега — за по-малко от пет, т.е. на 26 януари. А „Дънкан“ бе напуснал Мелбърн на 16. Какво значение имаха сега няколко часа закъснение?

— Не, приятелю мой — каза той, — аз няма да изоставя никого. Ще направим носилка и ще те носим поред.

Направиха носилка от евкалиптови клони, покрити със зеленина, и Мълреди, ще не ще, трябваше да легне в нея. Гленарван искаше да бъде първият носач на моряка. Той взе едната страна на носилката, а Уйлсън другата и отрядът тръгна на път.

Каква тъжна картина! Колко зле завършваше това така добре започнало пътуване! Те вече не търсеха Хари Грант. Материкът, където го нямаше и където той никога не е бил, заплашваше да бъде фатален за тия, които търсеха неговите следи. И когато тия негови безстрашни съотечественици достигнаха крайбрежието, те нямаше да намерят там дори и „Дънкан“, който да ги върне в родината им!

Този първи ден премина тъжно и мълчаливо. Всеки десет минути се сменяха да носят носилката. На драго сърце другарите на моряка си налагаха тази допълнителна умора, която непоносимата жега увеличаваше още повече.

Вечерта, след един преход само от пет мили, спряха да пренощуват в една горичка от смолисти дървета. Вечеряха с това, което бяха успели да спасят от провизиите. Карабината на майора бе единствената им надежда.

Прекараха тежка нощ. Заваля и дъжд. Денят сякаш се бавеше да настъпи. Тръгнаха отново на път. Майорът можа да стреля само веднъж. Тази злощастна страна бе повече от пустиня, защото дори и животни не я навестяваха.

За щастие Робърт откри едно гнездо на дропли с двадесетина големи яйца, които Олбинет опече в гореща пепел. Яйцата и няколко стръка тучница, които намериха в една долчинка, съставляваха целия им обед на 23.

Оттук пътят стана извънредно мъчен. Песъчливата равнина бе покрита със „спинифекс“, една бодлива трева, която в Мелбърн наричат „бодливо свинче“. Тя разкъсваше дрехите на парцали и разкървавяваше краката. Смелите жени не се оплакваха. Давайки пример, те вървяха храбро напред и ободряваха останалите ту с думи, ту с погледи.

Вечерта спряха в подножието на планината Була-Була, на брега на рекичката Джънгала. Вечерята щеше да бъде много оскъдна, ако Мак Набс не бе убил един голям плъх, „mus conditor“, чието месо се слави като много вкусно. Олбинет го опече и той действително щеше да надмине славата си, ако беше голям колкото овен. За жалост трябваше да се задоволят с ограничените му размери и го изгризаха до кости.

На 24 пътешествениците, изморени, но все пак енергични, продължиха пътя си. След като заобиколиха подножията на планината, те прекосиха обширни равнини, чиято трева наподобяваше мустаковидните висулки на кита. Тя представляваше едно сплитане на жила и остри щикове, през които трябваше да си пробиват път ту със секира, ту с огън.

Тая сутрин не стана и дума за закуска. Нямаше нищо по-безплодно от тази област, осеяна с отломки от кварц. Пътешествениците бяха не само гладни, но започнаха да се измъчват и от жажда. Мъката им се увеличаваше от голямата жега. Гленарван и спътниците му не извървяваха и половин миля на час. Ако липсата на вода и храна продължаваше до вечерта, те щяха да изпопадат по пътя и никога вече да не станат.

Но вода им доставиха „цефалотите“, цветя във вид на чашки, пълни с животворна течност, които висяха по клоните на едни коралообразни храсти. Всички пиха до насита от тия чашки и почувствуваха как силите им се възвръщат.

А храната им беше тази, която подкрепя туземците, когато нямат дивеч, насекоми или змии. Паганел откри в пресушеното корито на една рекичка растение, чиито отлични хранителни свойства му бяха често описвани от един от колегите му в Географското дружество.

Това беше „нарду“, едно тайнобрачно растение от семейството на папратите „marsileacees“, същото, което подкрепило силите на Бърк и Кинг в пустините на вътрешността. Под листата му, подобни на детелина, растяха сухи спори. Тия спори бяха едри колкото леща. Стрити между два камъка, те се превърнаха в брашно. От него умесиха груб хляб, който успокои мъките на глада. Растението се намираше в изобилие на това място и Олбинет можа да набере голямо количество, така че храната бе осигурена за няколко дни.

На другия ден, 25, Мълреди извървя сам една част от пътя. Раната му беше напълно зараснала. До Делегейт оставаха само десет мили. Вечерта се спряха на 149° източна дължина, на самата граница на Нов Южен Уелс.

От няколко часа валеше ситен дъжд. Нямаше да имат къде да се приютят, ако Джон Манглс не бе открил случайно една изоставена и порутена дърварска колиба. Трябваше да се задоволят с тази жалка колиба от клони и слама. Уйлсън искаше да накладе огън, за да опече хляба от нарду, и отиде да събере сухи съчки, с каквито бе покрита земята. Но когато се опита да ги запали, той не успя. Това беше негорящото дърво, за което Паганел бе споменал в чудноватия си списък на австралийските растения.

Трябваше да се лишат от огън, следователно и от хляб и да спят с измокрените дрехи, докато смеещите се птички, скрити във високите листаци, сякаш се подиграваха на нещастните пътешественици.

Обаче краят на страданията им беше близък. Двете млади жени правеха героични усилия, но силите им ги напускаха от час на час. Те вече не ходеха, а се влачеха.

На другия ден тръгнаха много рано. В единадесет часа се показа Делегейт, разположен на петдесет мили от Туфолд в графството Уелзлей. Там бързо намериха превозни средства. Чувствайки близостта на брега, сърцето на Гленарван се обнадежди. Може би „Дънкан“ се беше забавил и той можеше да го превари! След двадесет и четири часа щяха да стигнат залива.

На обед, след като се нахраниха добре, пътешествениците, настанени в една пощенска кола, запрегната с пет силни коня, напуснаха в галоп Делегейт.

Пощальоните, поощрени от обещаното им добро възнаграждение, просто летяха по добре поддържания път. Те не оставаха и по две минути в междинните станции, отдалечени на десет мили една от друга. Сякаш Гленарван им беше вдъхнал своето нетърпение.

Така пътуваха през целия ден и през цялата нощ, като изминаваха по шест мили в час.

На другия ден при изгрев-слънце глух шум оповести близостта на океана. За да стигнат брега на тридесет и седмия паралел, където щеше да ги чака Том Остин, трябваше да заобиколят залива!

Когато се показа морето, всички погледи се устремиха въпросително в далечината. Може би „Дънкан“ по някакво чудо да беше тук и както преди един месец на нос Кориентес, по аржентинското крайбрежие, да плава успоредно с брега?

Не видяха нищо. Небето и водата се сливаха на хоризонта. Нито едно платно не оживяваше просторния океан.

Оставаше още една надежда. Може би Том Остин бе решил да пусне котва в залива Туфолд, защото морето беше бурно и беше опасно да се държи кораб в открито море.

— В Идън! — каза Гленарван.

Пощенската кола пое надясно по околовръстния път, който вървеше по брега на залива, и се отправи към малкия град Идън, отстоящ на пет мили.

Пощальоните спряха недалеч от постоянния огън, който сочи входа на залива. В залива бяха пуснали котва няколко кораба, но на нито един от тях не се развяваше флагът на Малкъм.

Гленарван, Джон Манглс и Паганел слязоха от колата и изтичаха до митницата, където разпитаха чиновниците и прегледаха списъка на пристигналите през последните няколко дни кораби. От една седмица не беше влизал нито един кораб.

— Може би не е заминал! — извика Гленарван, който по силата на един лесно обясним за сърцето на човека прелом започна да храни надежда. — Може би сме пристигнали преди него!

Джон Манглс поклати глава. Той познаваше Том Остин. Неговият помощник не би забавил никога с десет дни изпълнението на една заповед.

— Искам да знам какво е положението — каза Гленарван. — По-добре истината, отколкото съмнение.

Четвърт час след това бе пратена телеграма до началника на пристанището в Мелбърн. После пътешествениците отседнаха в хотел „Виктория“. В два часа Гленарван получи телеграфен отговор. Той имаше следното съдържание:

Лорд Гленарван, Идън

Туфолд бей

„Дънкан“ заминал на 18 този месец в неизвестна посока

Ж. Андрюс

Телеграмата падна от ръцете на Гленарван.

Нямаше никакво съмнение! Честната шотландска яхта бе превърната от Бен Джойс в пиратски кораб!

Така завърши преминаването на Австралия, което започна при такива щастливи предзнаменования. Следите на капитан Грант и на корабокрушенците изглеждаха безвъзмездно загубени. Този неуспех бе струвал живота на целия екипаж. Лорд Гленарван бе претърпял поражение. Този смел търсач, който в пампасите не отстъпи пред съюзените срещу него стихии, тук, на австралийския материк, бе победен от коварството на хората.