Жул Верн
Децата на капитан Грант (21)

Глава XXI
Форт Независимост

Сиера Тандил е висока хиляда стъпки над морското равнище. Тя е първична верига, т.е. съществува отпреди появяването на всякакъв органически живот на земята, тъй че нейното съдържание и строеж са се видоизменяли малко по малко под влиянието на подземния огън. Тя представлява полукръгъл низ от гнайсови хълмове, покрити с трева. Окръгът Тандил, на който тя е дала името си, обхваща цялата южна част на провинцията Буенос Айрес и завършва с един склон, който отправя към север извиращите от него реки.

Този окръг има около четири хиляди жители и неговият административен център е селището Тандил, което се намира в подножието на северните възвишения на планината под закрилата на форт Независимост. Самото селище е разположено много щастливо на реката Шапамофу. Една от неговите особености, която Паганел не можеше да не знае, бе, че това селище е било специално заселено от французки баски^[1] и италиански колонисти. И наистина първите чуждестранни заселища в долната част на Ла Плата бяха основани от французите. Форт Независимост, предназначен да пази областта от непрестанните нападения на индианците, е бил построен в 1828 г. от французина Паршан. В това начинание той е бил подпомогнат от известния учен Алсид д’Орбини, който най-добре е опознал, проучил и описал всички южни области на Южна Америка.

Селището Тавдил е доста важен пункт. Със своите „галерас“, големи волски коли, пригодени за пътищата из пампасите, то се свързва за дванадесет дни с Буенос Айрес. Благодарение на това Тандил има доста оживена търговия: селището изпраща към града добитък от своите естанции, осолено месо от своите саладера и различни, много оригинални индиански произведения като памучни материи, вълнени тъкани, толкова търсените плетени от кожа предмети и други. В Тандил имаше не само добре обзаведени къщи, а и училища и църкви, в които невежите се подготвяха за живота на този и на онзи свят.

Паганел, след като разправи тези подробности, добави, че в Тандил непременно ще съберат интересуващите ги сведения, още повече че във форта се намира винаги гарнизон от редовна войска. Гленарван нареди да приберат конете в конюшнята на една доста прилична странноприемница, наречена „фонда“, а той, Паганел, майорът и Робърт, водени от Талкав, се запътиха към форт Независимост. След няколко минути изкачване по един от склоновете на планината стигнаха до входа на форта, който беше много слабо охраняван от аржентински часови. Те минаха през него съвсем свободно, което говореше за голямо нехайство или за абсолютна сигурност.

Няколко войници имаха учение на площадката пред форта. Най-възрастният от тия войници беше на двадесет години, а най-младият едва на седем. Всъщност това бяха една дузина деца и млади момчета, които се фехтуваха доста ловко. Униформата им се състоеше от дълга блуза на черти, пристегната в кръста с кожен колан. За панталони, за бричове или за къси шотландски гащи и дума не ставаше. Впрочем горещината оправдаваше относителната лекота на това облекло. Паганел си състави веднага добро мнение за правителството, което не се разоряваше от излишни разходи за униформи. Всяко от тия момчета носеше евзалия пушка и сабя, но пушката беше твърде тежка, а сабята твърде дълга за малките. Всички бяха обгорели от слънцето и имаха някаква прилика. Приличаше на тях и ефрейторът инструктор, който ги командуваше. Те навярно бяха, и наистина бяха дванадесет братя, които правеха учение под командата на тринадесетия.

Паганел не се учуди. Той познаваше аржентинската статистика и знаеше, че в тази страна на всяко семейство се падат повече от девет деца. Но това, което много го изненада, бе, че тия малки войници маневрираха по французки и изпълняваха с абсолютна точност главните движения на дванадесеттактовото пълнене. Често дори командите на ефрейтора биваха давани на родния език на учения географ.

— Ето нещо много интересно — каза той.

Но Гленарван не беше дошъл във форт Независимост, за да гледа как деца правят учение, а още по-малко да се занимава с тяхната народност или техния произход. Той не даде на Паганел време да се доначуди и го помоли да каже да повикат началника на гарнизона. Паганел изпълни молбата му и един от аржентинските войници се запъти към малка къща, която служеше за казарма.

След няколко минути се появи и самият комендант. Той беше петдесетгодишен здравеняк, с войнишка стойка, с дебели и щръкнали мустаци, с изпъкнали скули, с прошарени коси и властен поглед, поне доколкото можеше да се види през облаците дим, които излизаха от късата му лула. Походката му напомни на Паганел особената походка на старите французки подофицери.

Талкав се обърна към коменданта и му представи лорд Гленарван и спътниците му. Докато патагонецът говореше, комендантът не престана да гледа Паганел с доста досадна настойчивост. Ученият не проумяваше какво означава това и се готвеше да го запита, когато офицерът му хвана безцеремонно ръката и радостно го запита на родния му език:

— Французин, нали?

— Да, французин! — отговори Паганел.

— Ах, много ми е драго! Добре дошли! Добре дошли! Аз също съм французин — каза комендантът, като затръска застрашително ръката на учения.

— Някой ваш приятел ли? — запита майорът Паганел.

— То се знае! — отговори той с известна гордост. — Имаме си приятели по петте части на света.

И след като освободи не без усилия ръката си от ръката клещи на здравеняка комендант, Паганел поведе разговор с него. Гленарван много искаше да заговори за своите работи, но военният разправяше историята си и не изглеждаше разположен да я прекъсне по средата. Личеше, че този добродушен човек отдавна бе напуснал Франция. Той бе отвикнал да говори родния си език и бе забравил ако не думите, то поне начина да ги свързва. Говореше горе-долу като негрите от френските колонии. И наистина, както скоро узнаха, комендантът на форт Независимост беше бивш френски подофицер, стар другар по експедиция на Паршан.

От основаването на форта, тоест от 1828 г., той не го бе напускал и сега беше негов комендант по разпореждане на аржентинското правителство. Беше човек на петдесет години, по произход баск, и се наричаше Мануел Ифарагер. Ясно беше, че му трябваше много малко, за да бъде испанец. Една година след пристигането си в страната той се натурализирал, постъпил в аржентинската армия и се оженил за една добра индианка, която в момента кърмеше две шестмесечни близначета — две момчета. Момчета, разбира се, защото достойната съпруга на подофицера не би си позволила да му роди момичета. Мануел не признаваше друга професия освен военната и се надяваше, че с времето и божията помощ ще даде на републиката цяла рота млади войници.

— Видяхте ли ги? — запита той. — Юначаги! Добри войници! Хосе! Хуан! Микеле! Пепе! Пепе е само на седем години и вече умее да стреля.

Като чу, че го хвалят, Пепе събра малките си крачета и много грациозно взе за почест.

— Далече ще отиде! — добави подофицерът. — Един ден ще бъде полковник или бригаден генерал.

Подофицерът Мануел беше толкова въодушевен, че нямаше как да му се противоречи нито по въпроса за превъзходството на военната професия, нито по бъдещето, което той готвеше на своето войнствено поколение. Той беше щастлив и както казва Гьоте: „Нищо от онова, което ни прави щастливи, не е илюзия“.

Тази история трая цял четвърт час за голямо учудване на Талкав. Индианецът не можеше да разбере как от едно гърло излизат толкова много думи. Никой не прекъсна коменданта. Но тъй като идва момент, когато всеки подофицер, па бил той и френски, трябва да млъкне, млъкна най-сетне и Мануел, без да пропусне да покани гостите да го придружат до жилището му. Нямаше как, трябваше да приемат да бъдат представени на госпожа Ифарагер, която им се стори „мила женица“, ако изобщо този израз от стария свят може да се употреби за една индианка.

После, след като изпълниха всичките му желания, подофицерът запита гостите си на какво дължи честта на тяхното посещение. Сега беше благоприятният момент да му обяснят и Паганел му разказа на френски цялото пътуване из пампасите и завърши с въпроса, защо индианците са напуснали страната.

— Да… няма никой!… — отговори подофицерът, като сви рамене. — Наистина!… Няма никой!… Дори ние самите… със скръстени ръце… няма какво да правим!

— Но защо?

— Война.

— Война ли?

— Да! Гражданска война…

— Гражданска война?… — повтори Паганел, който, без да забележи, започваше да говори „като негрите“.

— Да, война между парагвайците и провинцията Буенос Айрес — отговори подофицерът.

— Е, та какво от това?

— Как какво? Индианците всички на север, в тила на генерал Флорес. Индианците разбойници грабят.

— А кациките?

— Кациките с тях.

— Какво! И Катриел?

— И Катриел.

— А Калфукура?

— Няма Калфукура!

— А Янчетрус?

— Няма вече Янчетрус!

Отговорът бе предаден на Талкав, който кимна с глава одобрително. И наистина Талкав не знаеше или беше забравил че между двете части на републиката бе избухнала гражданска война, в която по-късно се намеси и Бразилия. За индианците тия вътрешни крамоли са много изгодни и, разбира се, те не биха пропуснали такъв изгоден случай за грабеж. Така че подофицерът не се лъжеше, като отдаваше обезлюдяването на пампасите на гражданската война, която се водеше в северните провинции на Аржентина.

Но това събитие объркваше изцяло сметките на Гленарван, чиито планове се осуетяваха. Ако наистина Хари Грант беше в плен у кациките, те сигурно са го отвлекли със себе си по северните граници. При това положение къде и как да го намериш? Трябваше ли да предприемат нови рисковани и почти безполезни издирвания до северната граница на пампасите? Това беше важно решение, което трябваше да се обмисли сериозно.

На подофицера можеше да се зададе още един въпрос, за което помисли майорът, докато другарите му се гледаха мълчаливо.

— Подофицерът чул ли е да се говори за европейци, които са били пленени от пампаските кацики?

Мануел се замисли няколко секунди като човек, който иска да си спомни нещо, и след това каза:

— Да.

— А! — възкликна Гленарван, у когото блесна нова надежда. Паганел, Мак Набс, Робърт и той заобиколиха подофицера.

— Говорете! Говорете! — повтаряха те, като го гледаха с жадни очи.

— Преди няколко години — отговори Мануел, — да… така е… европейци пленници… но никога видял…

— Няколко години — поде Гленарван, — вие се лъжете… Датата на корабокрушението е точна… „Британия“ е изчезнал през юни 1862 година… Има значи по-малко от две години.

— О, повече, милорде!

— Невъзможно — извика Паганел.

— Така е! Това беше, когато се роди Пепе… Ставаше дума за двама души.

— Не, трима! — каза Гленарван.

— Двама! — възрази подофицерът с увереност.

— Двама? — повтори Гленарван много изненадан. — Двама англичани ли?

— Не — отговори подофицерът. — Кой говори за англичани? Не… Един французин и един италианец.

— Един италианец, който бе убит от племето поючи! — провикна се Паганел.

— Да! И узнах после… французин спасен.

— Спасен! — провикна се младият Робърт, чийто живот сякаш зависеше от думите на подофицера.

— Да, спасил се от ръцете на индианците — отговори Мануел. Всички загледаха Паганел, който се удряше отчаяно по челото.

— Ах, сега разбирам — каза най-сетне той. — Всичко е ясно! Всичко се обяснява!

— Но за какво става дума? — попита Гленарван колкото разтревожен, толкова и нетърпелив.

— Приятели — отговори Паганел, като хвана ръцете на Робърт, — трябва да се примирим с една голяма несполука! Ние вървяхме по лъжливи следи! Тук не става въпрос за капитан Грант, а за един мой сънародник, чийто спътник, италианецът Марко Вазело, бе действително убит от поючите; един французин, който много пъти е придружавал жестоките индианци до бреговете на Колорадо и след като се избавил щастливо от техния плен, се завърна във Франция. Ние бяхме уверени, че вървим по следите на Хари Грант, а всъщност попаднахме в следите на младия Гинар^[2].

Това обяснение бе посрещнато с дълбоко мълчание. Грешката беше очевидна. Подробностите, дадени от подофицера, народността на пленника, убийството на неговия другар, бягството му от индианците, всичко съвпадаше и я потвърждаваше.

Гленарван гледаше Талкав съвсем объркан. Тогава индианецът се обърна към подофицера и го запита:

— Вие никога ли не сте чували за трима пленени англичани?

— Никога… — отговори Мануел. — В Тандил щяха да научат… аз щях да зная… Не, това не е било…

След този категоричен отговор Гленарван нямаше какво повече да прави във форт Независимост. Той и приятелите му си тръгнаха, след като се ръкуваха с подофицера и му благодариха. Гленарван беше отчаян от това пълно рухване на надеждите му. Робърт вървеше до него мълчаливо, със сълзи в очите. Гленарван не намираше нито една дума да го утеши. Паганел ръкомахаше и говореше сам на себе си. Майорът бе стиснал зъби и мълчеше. Колкото се отнасяше до Талкав, неговото индианско честолюбие изглеждаше оскърбено, че се е заблудил по лъжливи следи. Никой, разбира се, не мислеше да го упреква за една толкова извинителна грешка.

Върнаха се в страноприемницата.

Вечерята премина тъжно. Никой от тия смели и предани хора не съжаляваше за многото напразни усилия, за опасностите, на които се бяха излагали ненужно. Но всеки от тях виждаше как за миг рухнаха всички надежди за успех. И наистина можеха ли да срещнат капитан Грант между сиера Тандил и морето? Не! Ако някой европеец бе пленен от индианците по атлантическото крайбрежие, подофицерът Мануел щеше непременно да знае. Едно такова събитие не можеше да убегне от вниманието на туземците, които постоянно търгуват между Тандил и Кармен, разположен на устието на Рио Негро. Освен това между търговците из аржентинската равнина всичко се знае, всичко се казва. Тъй че на пътешествениците не оставаше нищо друго, освен да се върнат колкото може по-скоро на „Дънкан“, който щеше да ги чака при нос Медано.

Все пак Паганел бе поискал от Гленарван документа, въз основа на който бяха провели толкова нещастно издирванията си. Той го препрочиташе, като не скриваше гнева си, и се мъчеше да му намери някое ново тълкование.

— Но този документ е много ясен — повтаряше Гленарван. — Той сочи по най-категоричен начин не само мястото, където капитанът е претърпял корабокрушение, но и мястото, където се намира в плен.

— А аз казвам, не! — отговори географът, като удари с юмрук по масата. — Сто пъти не! Щом Хари Грант не е в пампасите, значи не е в Америка. А къде е? Тоя документ трябва да го каже и ще го каже, драги приятели, иначе аз вече няма да се наричам Жак Паганел!