Жул Верн
Децата на капитан Грант (41)

Глава XV
„AUSTRALIAN AND NEW ZEALAND GAZETTE“^[1]

 

На 2 януари при изгрев слънце пътешествениците минаха 11 ределите на златоносните области и границата на окръга Толбът. Сега копитата на конете им тъпчеха прашните пътеки на графството Далхаузи. Няколко часа по-късно те преминаха в брод реките Колбан и Кампейсп при 144° 45′ източна дължина. Половината път беше вече зад тях. Още петнадесет дни такова щастливо пътуване и малкият отряд щеше да стигне до бреговете на залива Туфолд.

Всички бяха здрави. Думите на Паганел относно здравословността на климата се потвърждаваха. Влага имаше малко или почти никак, а горещината беше поносима. Конете и воловете се чувствуваха добре. Хората също.

Едно-единствено изменение бе направено в начина на пътуването след Кемдънбридж. Когато научи за престъпната железопътна катастрофа, Еъртън се принуди да вземе някои предпазни мерки, дотогава съвсем ненужни. Ездачите не биваше да изпускат от очи колата. През време на лагеруването винаги имаше по един от тях на пост. Сутрин и вечер подновяваха барутния заряд на оръжията. Ясно беше, че шайка престъпници върлува из околността и макар че нищо не предвещаваше близка опасност, трябваше да бъдат готови на всичко.

Излишно е да се добавя, че тези предохранителни мерки бяха взети без знанието на леди Елена и Мери Грант, които Гленарван не искаше да плаши.

Всъщност имаха право да действуват така. Една непредпазливост, па дори и само една небрежност можеше да струва много скъпо. Впрочем Гленарван не беше единственият загрижен от състоянието на нещата. Жителите на уединените селища и скуотърите от станциите също взимаха мерки срещу атака или изненада. С настъпване на нощта къщите се затваряха. Кучетата, пуснати в дворовете, лаеха и при най-малкия шум. Овчарите, които привечер възсядаха коне, за да събират многобройните си стада, носеха окачени на седлата си карабини. Вестта за извършеното при Кемдънския мост престъпление оправдаваше тия крайни предохранителни мерки и немалко колониста за-лостваха грижливо след залез слънце вратите си, въпреки че дотогава спяха при отворени врати и прозорци.

Самата колониална администрация прояви бдителност и усърдие. По полето бяха изпратени отряди от местната жандармерия. Специални мерки бяха взети за охрана на пощата. До този момент пощенската кола пътуваше без охрана. Същия ден, в момента, когато отрядът на Гленарван пресичаше пътя от Кил-мор за Хиткот, пощенската кола премина в кариер сред облаци прах. Но колкото и бързо да премина тя, Гленарван успя да види лъскавите карабини на полицаите, които препускаха около нея. Човек би помислил, че се намира в грозната епоха, когато откриването на първите златни залежи наводни Австралия с измета на европейското население.

На една миля след като пресякоха пътя за Килмор, колата навлезе в гора от огромни дървета. За пръв път, откакто бяха напуснали нос Бернули, пътешествениците навлязоха в една от горите, който покриват пространства от по няколко градуса.

Възторжени викове поздравиха огромните евкалипти, високи по шестдесет метра, чиято шуплива кора беше дебела 12 см. Дънерите с обиколка до шест метра, покрити от протекла благоуханна смола, се издигаха на тридесет и пет метра над земята. Нито един клон, нито клонче, капризна вейка или чепче не накърняваха гладкостта на техния профил. Те сякаш бяха изваяни от ръка на стругар.

Представляваха стотици напълно еднакви колони, чиито стволове се разширяваха на голяма височина във формата на капители от извити колони, покрити в краищата си с наредени последователно листа. От основата на тия листа висяха единични цветове, чиито чашки приличаха на обърнати вази.

Под този зелен покрив въздухът минаваше свободно. Непрекъснатото проветряване поглъщаше влагата от почвата. Конете, стадата, говедата и колите можеха да преминават свободно между тия отдалечени едно от друго дървета, подредени като жалони на сечище. Това не беше нито гъстата гора, задръстена от трънаци, нито девствената гора, затрупана от повалени дънери и мрежи от непроходими лиани, гдето само секирата и огънят можеха да отворят път на пионера. Зеленият килим от трева в основата на дърветата, зеленият свод отгоре, дългите прави стъбла, малкото сянка и сравнително малката прохлада, осо-бепата светлина, наподобяваща светлините, които прозират през тънка мрежа, правилните отблясъци и ясните отражения но земята, всичко това представляваше чудновато и ново зрелище. Горите на австралийския континент не приличат по нищо на горите в Новия свят и евкалиптите, наречени от туземците „тара“, причислени към семейството на миртовите дървета, чиито разновидности едва могат да се изброят, са типични представители на австралийската флора.

Ако под тия зелени куполи сянката не е дебела, нито мракът дълбок, това се дължи на една любопитна аномалия при разположението на листата на тия дървета. Нито едно от тях не показва на слънцето лицето си, а само ръба си. В този чудноват листак се виждат само профилите на листата. Това позволява на слънчевите лъчи да проникват до самата земя, също като че ли минават през вдигнатите летвички на прозоречни капаци.

Всички забелязаха тази особеност и бяха изненадани. Защо това чудновато разположение на листата? Въпросът, разбира се, беше зададен на Паганел, който отговори като човек, когото нито не може да затрудни.

— Това, което ме учудва тук — каза той, — не е странността на природата, природата знае какво прави. Учудват ме естествениците, които не винаги знаят какво говорят. Природата не е сбъркала, като е дала на тия дървета този особен листак, но хората, които са ги нарекли „евкалипти“, са в заблуда.

— Какво значи тази дума? — запита Мери Грант.

— Тя произлиза от гръцкото „еу халюпто“, което значи „покривам добре“. Погрижили са се да направят грешката на гръцки, за да не личи толкова, но очевидно е, че евкалиптът покрива лошо.

— Съвсем вярно, драги Паганел — отговори Гленарван, — но обяснете ни защо листата му растат така.

— Поради една чисто физическа причина, драги приятели — отговори Паганел, — която вие ще разберете много лесно. В тази страна, гдето въздухът е сух, гдето дъждовете са редки, гдето почвата е изсъхнала, дърветата нямат нужда нито от вятър, нито от слънце. Като няма влага, няма и сокове. Оттук и тия тесни листа, които търсят да се предпазят от голямо изпарение. Затова те се обръщат към слънцето ребром, а не с цялата си плоскост. Няма нищо по-умно от едно листо.

— И нищо по-егоистично! — отвърна майорът. — Те мислят само за себе си и нямат никаква грижа за пътниците.

Всички бяха горе-долу съгласни с мнението на Мак Набс освен Паганел, който, макар и да бършеше потта от челото си, беше доволен, че пътува под дървета без сянка. Все пак трябваше да се съжалява за това разположение на листата, защото преминаването през тия гори често пъти продължава дълго, а следователно е и мъчително, тъй като нищо не предпазва пътника от горещите лъчи на слънцето.

През целия ден колата вървя под тази безкрайна редица евкалипти, без да срещнат нито туземци, нито четириноги. По върховете на дърветата живееха папагали „какаду“, но на тази височина те едва се виждаха, а бъбренето им долиташе като едва доловим шепот. Понякога ято перюши прелитаха през някоя отдалечена алея и я оживяваха с бърз многоцветен лъч. Но, общо взето, в този просторен храм от зеленина цареше дълбока тишина и мълчанието всред тия огромни пущинаци се нарушаваше само от тропота на конете, откъслечните разговори, скърцането на колата и от време на време от някой вик на Еъртън, който подканяше нехайните волове.

Вечерта спряха да лагеруват в подножието на евкалипти, които носеха следи от скорошен огън. Те приличаха на високи фабрични комини, защото пламъците бяха издълбали вътрешността. Беше им останала само кората, но това не им пречеше да се чувствуват много добре. Този лош навик на скуотърите и туземците обаче един ден ще унищожи тия великолепни дървета и те ще изчезнат като кедрите в Ливан, стари четири столетия, които се опустошават от невнимателно накладени лагерни огньове. По съвета на Паганел, Олбинет, за да приготви вечерята, запали огъня в един от тия тръбовидни дънери. Незабавно се получи силна тяга и димът се издигна до потъмнелия листак. За нощта взеха необходимите предпазни мерки и Еъртън, Мълреди, Уйлсън и Джон Манглс охраняваха поред лагера до разсъмване.

През целия ден на 3 януари безкрайната гора увеличаваше своите дълги и симетрични алеи. Те сякаш нямаха край. Все пак привечер дърветата започнаха да се разредяват и след няколко мили в една малка равнина се показаха редица къщи.

— Сеймор! — извика Паганел, — Това е последният град, който срещаме, преди да напуснем провинцията Виктория.

— Голям град ли е? — запита леди Елена.

— Госпожо — отговори Паганел, — това е само селище, което скоро ще се превърне в град.

— Дали ще намерим там някой приличен хотел? — каза Гленарван.

— Надявам се — отговори географът.

— Тогава да влезем в града. Мисля, че няма да е лошо, ако нашите смели пътешественици си починат една нощ.

— Драги Едуард — отговори леди Елена, — Мери и аз приемаме, но при условие, че това няма да причини излишни грижи или забавяне.

— В никой случай — отговори лорд Гленарван, — още повече, че и воловете са изморени, а утре ще тръгнем на разсъмване.

Беше девет часът. Луната се приближаваше до хоризонта и косите й лъчи се губеха в мъглата. Тъмнината настъпваше постепенно. Отрядът навлезе в широките улици на Сеймор под водачеството на Паганел, който познаваше винаги много добре местата, които не беше виждал. Той се ръководеше от инстинкта си и отведе пътешествениците право в хотел „Кембълс Норд Бритиш“.

Конете и воловете бяха отведени в конюшнята, колата под навеса, а на пътешествениците дадоха доста прилични стаи. В десет часа всички насядаха около една маса, одобрена от опитния Олбинет. Паганел бе успял вече заедно с Робърт да обиколи града и разказа много лаконично своите нощни впечатления. Той не бе видял нищо.

Един по-малко разсеян човек щеше да забележи известно вълнение из улиците на Сеймор. Тук-таме се събираха групи, които малко по малко се увеличаваха. По портите на къщите се водеха разговори. Хората се разпитваха един друг с истинско безпокойство. Четяха на глас дневните вестници, спореха и коментираха. Всичко това не можеше да убегне и на най-невнимателния наблюдател. Паганел обаче не бе забелязал нищо.

Но майорът, без да отива толкова далече, дори без да излиза от хотела, си даде сметка за опасенията, които основателно тревожеха градчето. Само след десет минути разговор със словоохотливия собственик на хотела, Диксън, той вече знаеше в какво се състои работата.

Но не каза нито дума. Едва когато свърши вечерята и леди Гленарван, Мери и Робърт отидоха в стаите си, майорът задържа другарите си и им каза:

— Авторите на престъплението, извършено срещу сендхър-сткия влак, са открити.

— И са арестувани? — запита живо Еъртън.

— Не — отговори Мак Набс, без да даде вид, че е забелязал прибързаността на боцмана, прибързаност, която, между другото, в дадения случай бе напълно оправдана.

— Толкова по-зле — добави Еъртън.

— Е — запита Гленарван, — кому приписват това престъпление?

— Четете — отговори майорът, като поднесе на Гленарван един брой от „Australian and New Zealand Gazette“, и ще видите, че полицейският инспектор не се лъжеше.

Гленарван прочете гласно следното:

„Сидней, 2 януари 1866 г. — Нашите читатели сигурно си спомнят, че през нощта на 29 срещу 30 декември м. г. се случи железопътна катастрофа в Кем-дънбридж, на пет мили след станцията Касълмейн, по линията Мелбърн — Сендхърст. Нощният експрес от 11 ч. и 45 минути летеше с пълна скорост, когато падна в реката Лътън.

Мостът на Кемдън бе оставен отворен преди преминаването на влака.

След катастрофата бяха извършени множество кражби, а намирането на трупа на кантонера на половин миля от Кемдънбридж доказа, че катастрофата е дело на престъпници.

И наистина от дознанието на следователя става ясно, че престъплението трябва да бъде приписано на шайка каторжници, които са избягали преди шест месеца от затвора на Пърт, Западна Австралия, в момента, когато трябвало да бъдат преместени на остров Норфолк.

Каторжниците са на брой двадесет и девет души. Предводител на шайката е някой си Бен Джойс, много опасен престъпник, пристигнал в Австралия преди няколко месеца. Никой не знае с кой кораб е пристигнал и досега полицията не е успяла да го залови.

Жителите на градовете, колонистите и скуотърите от станциите се умоляват да бъдат предпазливи и да съобщават на главния надзирател всички сведения, които биха улеснили издирванията.

Ж. П. Мичел, главен надзирател“

Когато Гленарван прочете съобщението, Мак Набс се обърна към географа и му каза:

— Виждате ли, Паганел, че има каторжници в Австралия.

— Бегълци, да! — отговори Паганел. — Но не и редовно приети. Тия хора нямат право да живеят тук.

— Важното е, че те са тук — поде Гленарван, — но не смятам, че тяхното присъствие може да промени плановете ни и да спре пътешествието. Какво мислите, Джон?

Джон Манглс не отговори веднага. Той се колебаеше между болката, която биха изпитали двете деца, ако прекъснеха започнатите издирвания, и страха експедицията да бъде изложена на опасност.

— Ако леди Гленарван и мис Грант не бяха с нас — каза той, — нямаше въобще да се интересувам от тази шайка негодници.

Гленарван го разбра и добави:

— От само себе си се разбира, че не става дума да се откажем от задачата си, но може би ще бъде по-благоразумно, като имам предвид нашите дами, да отидем до Мелбърн и оттам с „Дънкан“ да продължим на изток по следите на Хари Грант. Какво ще кажете за това, Мак Набс?

— Преди да се произнеса, бих искал да знам мнението на Еъртън.

Боцманът, запитан направо, погледна Гленарван.

— Мисля — каза той, — че ние сме на двеста мили от Мелбърн и че ако има опасност, тя е еднакво голяма по пътя на юг, както и по пътя на изток. Тия два пътя са еднакво пустинни и в това отношение си приличат. Впрочем аз не вярвам, че тридесетина престъпници биха изплашили осем добре въоръжени и решителни мъже. Според мене, ако никой не предложи нещо по-добро, трябва да вървим напред.

— Браво, Еъртън — отговори Паганел. — Като продължаваме пътя си, ние можем да попаднем на следите на капитан Грант, а ако тръгнем на юг, ще се отдалечим от тях. Аз сьм на вашето мнение и пет пари не давам за тия бегълци от Пърт, на които един честен човек не би трябвало да обръща внимание.

След това предложението да не изменят маршрута бе поставено на гласуване и бе прието с единодушие.

— Едно малко допълнение, милорде — каза Еъртън в момента, когато всички се готвеха да се разотидат.

— Говорете, Еъртън!

— Няма ли да бъде благоразумно да се изпрати заповед на „Дънкан“ да дойде на източния бряг?

— Защо? — попита Джон Манглс. — Тази заповед ще трябва да се даде чак когато стигнем в залива Туфолд. Ако някое непредвидено събитие ни принуди да отидем в Мелбърн, тогава ще съжаляваме много, че „Дънкан“ не е там. Впрочем повредите му сигурно не са още отстранени. Поради всички тия причини аз мисля, че трябва да почакаме.

— Добре! — отговори Еъртън, без да настоява.

На другия ден малкият отряд, въоръжен и готов да посрещне всяка изненада, напусна Сеймор. Половин час по-късно той навлезе отново в гората от евкалипти, която продължаваше на изток. Гленарван би предпочел да пътуват по открито поле. Равнината е по-неподходяща за засади и неочаквани нападения, отколкото гората. Но те нямаха избор и през целия ден колата се провира между големите еднообразни дървета. Вечерта, след като бяха вървели покрай северната граница на графството Енгьлси, пътешествениците прекосиха четиридесет и шестия меридиан и се установиха за нощуване на границата на окръга Мърей.