Жул Верн
Децата на капитан Грант (18)

Глава XVIII
ТЪРСЕНЕ НА ВОДА

Езерото Салинас завършва цяла редица лагуни, които са свързани с планините Вентана и Гуамини. По-рано тук са идвали от Буенос Айрес многобройни експедиции, за да се снабдяват със сол, която водите на езерото съдържат в голямо количество. Сега обаче водата се бе изпарила от палещата жега и всичката сол, която тя съдържаше, бе заседнала на дъното. Езерото представляваше едно огромно лъскаво огледало.

Когато Талкав говореше за вода за пиене от езерото Салинас, той всъщност имаше предвид сладководните рекички, които на много места се спускаха в него. Но в този момент и притоците бяха пресъхнали. Жаркото слънце бе изпило всичко. Оттук и общото униние, когато ожаднелият отряд стигна до сухите брегове на Салинас. Трябваше да се вземе някакво решение. Малкото вода, останала в меховете, беше полуразвалена и не можеше да се пие. Жаждата започна да се чувствува жестоко. Гладът и умората изчезваха пред тази насъщна нужда. Една „рука“, нещо като палатка от кожа, изпъната в една долчинка и изоставена от туземците, послужи на изтощените пътници за подслон, докато конете, налягали по тинестия бряг на езерото, дъвчеха с отвращение морските треви и изсъхналата тръстика.

Когато всички се настаниха в палатката, Паганел заговори с Талкав и го запита какво, според него, следва да се предприеме. Между географа и индианеца се поведе бърз разговор, от който Гленарван разбра някои думи. Талкав говореше спокойно. Паганел ръкомахаше за двама. Диалогът продължи няколко минути и когато завърши, патагонецът скръсти ръце.

— Какво каза? — запита Гленарван. — Доколкото разбрах, той ни съветва да се разделим.

— Да, на две групи — отговори Паганел. — Тия от нас, чиито коне, смазани от умора и жажда, едва се движат, да продължат, криво-ляво, пътя по тридесет и седмия паралел. А останалите, чиито коне са в по-добро състояние, ще избързат в същата посока до реката Гуамини, която се влива в езерото Сан Лукас, на тридесет и една миля оттук. Ако там има достатъчно вода, ще дочакат другарите си на брега на Гуамини. Ако пък и там няма вода, тогава ще се върнат да пресрещнат другите, за да им спестят едно излишно пътуване.

— А тогава? — запита Том Остин.

— Тогава ще бъдем принудени да се спуснем седемдесет и пет мили на юг до първите разклонения на сиера Вентана, където има много реки.

— Съветът е добър — отговори Гленарван — и ще го последваме незабавно. Моят кон не страда много от липсата на вода и предлагам аз да придружа Талкав.

— О, милорде, вземете ме с вас — каза Робърт, сякаш ставаше дума за приятна разходка.

— Но ще можеш ли да ни следваш, дете мое?

— Да! Аз имам добър кон, който само чака да върви напред. Вземете ме…милорде… Много ви моля.

— Добре, тогава ела с нас, моето момче — каза Гленарван, зарадван, че няма да се раздели с Робърт. — Ние тримата — добави той — ще бъдем много несръчни, ако не открием прясна и бистра вода.

— Ами аз? — попита Паганел.

— О, вие, драги Паганел — отговори майорът, — вие трябва да останете с резервния отряд. Познавате много добре тридесет и седмия паралел, реката Гуамини, целите пампаси и не бива да ни изоставяте. Нито Мълреди, нито Уйлсън, нито аз сме в състояние да намерим сами Талкав на определеното място, а под знамето на храбрия Жак Паганел ще вървим с доверие.

— Примирявам се — отговори географът, много поласкан, че му поверяват върховно командуване.

— Но никаква разсеяност! — добави майорът. — Да не ни отведете някъде, където няма какво да правим, например да ни върнете на брега на Тихия океан!

— Впрочем вие го заслужавате, непоносими майоре — отговори Паганел, смеейки се. — Но, драги Гленарван, кажете ми, как ще разговаряте с Талкав?

— Мисля — отговори Гленарван, — че патагонецът и аз не ще имаме нужда да говорим. Впрочем с няколкото испански думи, които знам, ще съумея в случай на нужда да му кажа какво мисля и да разбера отговора му.

— Тогава вървете, достойни ми приятелю — отговори Паганел.

— Но преди това да вечеряме и ако е възможно, да поспим до часа на тръгването — каза Гленарван.

Вечеряха, без да пият, което не беше много освежително, и след това по липса на друго спаха. Паганел сънува потоци, водопади, рекички, реки, езера, ручеи, та дори и пълни кани, с една дума, всичко, което обикновено съдържа вода за пиене. Това бе истински кошмар.

На другия ден в шест часа сутринта конете на Талкав, Гленарван и Робърт бяха оседлани. Дадоха им да изпият последната дажба вода, която те погълнаха повече от добро желание, отколкото с доволство, защото водата бе много вмирисана. След това тримата ездачи яхнаха конете.

— До скоро виждане! — извикаха майорът, Остин, Уйлсън и Мълреди.

— И най-вече гледайте да не се върнете! — добави Паганел.

Скоро патагонецът, Гленарван и Робърт със свити сърца загубиха от погледа си останалата част от отряда, поверена на прозорливостта на географа.

Пустинята на езерото Салинас — „Desertio de las Salinas“, през която минаваха, е глинеста равнина, покрита с хилави храсталаци, високи десетина стъпки, дребни мимози, които индианците наричат „курамамел“ и „юмес“, малки храсти, богати със сода. Тук-таме широки петна кристализирана сол отразяваха с необикновена сила слънчевите лъчи. Окото можеше лесно да се излъже и да вземе тия „баресос“^[1] за повърхности, сковани от страшен студ, но палещото слънце бързо разсейваше тази заблуда. Все пак контрастът между безплодната и изгоряла от слънцето почва и тия искрящи петна придаваше на тази пустиня много особен вид, който беше интересен за очите.

На осемдесет мили по на юг изгледът на сиера Вентана, към която при евентуално пресъхване на Гуамини може би пътешествениците щяха да се принудят да тръгнат, беше съвсем различен. Тази местност, изследвана в 1835 година от капитан Фин Рой, който командуваше тогава експедицията на „Бигл“, е необикновено плодородна. Тук се намират най-хубавите пасбища от цялата индианска земя. Северозападните склонове на планините са покрити с буйна трева и се спускат сред гори, богати с различни видове дървета. Тук има „алгаробо“, един вид рожково дърво, чийто плод, изсушен и смлян, служи за приготвяне на хляб, който индианците много обичат: бяло „кебрачо“ с дълги и гъвкави клони, които падат подобно на плачущите върби в Европа; червено „кебрачо“, чието дърво е необикновено твърдо; „наудубай“, което се запалва извънредно лесно и често причинява страшни пожари; „вираро“, чиито виолетови цветове са разположени във форма на пирамида, и най-сетне „тимбо“, короната на което се издига до осемдесет стъпки височина и образува нещо като огромен чадър, под който могат да се скрият от слънцето цели стада. Много пъти аржентинците са опитвали да колонизират тази богата област, но нито веднъж не са успели да победят враждебността на индианците.

Бездруго трябваше да се предполага, че от склоновете на планината се спускат пълноводни реки, които докарват необходимата за такова плодородие влага. И наистина и при най-голяма суша тия реки не пресъхват. Но за да стигне човек до тях, трябва да слезе на сто и тридесет мили на юг. Талкав имаше право, като се насочваше първо към Гуамини, която, без да го отклонява от пътя, се намираше на много по-малко разстояние.

Трите коня препускаха бързо. Тия прекрасни животни чувствуваха по инстинкт къде ги водят господарите им. Особено Таука проявяваше едно юначество, което нито умората, нито жаждата можеха да сломят. Той прелиташе като птица над пресъхналите ручеи и храстите „кура-мамел“ и весело цвилеше. Конете на Гленарван и Робърт, макар и по-тромави, но увлечени от неговия пример, го следваха смело. Талкав, неподвижен на седлото, даваше на спътниците си примера, който Таука даваше на своите събратя.

Патагонецът често извръщаше глава, за да погледне Робърт.

Като виждаше момчето, седнало здраво на седлото, с гъвкави хълбоци, наведени рамене, краката естествено отпуснати и коленете притиснати до седлото, той изразяваше задоволство си с насърчителни възгласи. И наистина Робърт Грант се проявяваше като отличен ездач и заслужаваше похвалите на индианеца.

— Браво, Робърт — казваше Гленарван, — изглежда, че Талкав те поздравява! Той ти се възхищава, момчето ми!

— За какво, милорде?

— За добрата ти езда.

— О, аз само се държа здраво и това е всичко — отвърна Робърт и се изчерви от удоволствие, че го хвалят.

— Това е най-важното, Робърт — отговори Гленарвап, — но ти си много скромен и аз ти предсказвам, че ще станеш отличен спортист.

— Добре — отвърна Робърт, като се смееше, — а какво ще каже татко, който иска да ме прави моряк?

— Едното не пречи на другото. Ако всички ездачи не могат да бъдат добри моряци, всички моряци могат да станат добри ездачи. Като седиш на напречниците, свикваш да се държиш добре. А умението да научиш коня да ти се подчинява, да прави странични и кръгови движения, това е напълно естествено и идва от само себе си.

— Горкият татко — отговори Робърт. — Ах, колко много ще ви бъде той признателен, милорде, когато го спасите!

— А ти много ли го обичаш, Робърт?

— Да, милорде. Татко беше толкова добър със сестра ми и с мене! Той мислеше само за нас! От всяко свое пътуване ни донасяше спомени от страните, които посещаваше, и което беше по-скъпо от всичко, милувки и нежни думи. О, когато го опознаете, вие също ще го обикнете! Мери прилича на него. И той говори сладко като нея. За моряк това е странно, нали?

— Да, Робърт, доста странно — отговори Гленарван.

— Аз още го виждам — продължи детето, сякаш говореше на себе си. — Добрият и славен татко! Когато бях малък, той ме приспиваше на коленете си и ми тананикаше винаги една стара шотландска мелодия, която възпява езерата в нашата страна. Понякога си припомням мелодията, но смътно. И Мери също. Ах, милорде, колко много го обичахме! Струва ми се, че човек трябва да бъде малък, за да обича така силно баща си!

— И голям, за да го почита, мило дете — отговори Гленарван, трогнат от думите, бликнали от това младо сърце.

По време на тоя разговор конете бяха спрели да препускат и вървяха ходом.

— Нали ще го намерим? — каза Робърт след няколко минути мълчание.

— Да, ще го намерим — отговори Гленарван. — Талкав ни насочи по следите му, а аз имам доверие в него.

— Прекрасен индианец е Талкав — каза детето.

— Несъмнено.

— А знаете ли още нещо, милорде?

— Кажи какво и после ще ти отговоря.

— То е, че с вас има само чудесни хора! Мисис Елена, която толкова много обичам, майорът със спокойния си израз, капитан Манглс, господин Паганел и моряците на „Дънкан“, толкова смели и толкова предани!

— Да, зная това, момчето ми — отговори Гленарван.

— А знаете ли, че вие сте най-добрият от всички?

— А, виж, това не знам!

— Е добре, трябва да го научите, милорде — отговори Робърт, като хвана ръката на лорда и я целуна.

Гленарван поклати леко глава, но разговорът не продължи, защото Талкав им направи знак да побързат. Те бяха изостанали, а нямаше време за губене и трябваше да се помисли за тия, които ги чакаха.

Засилиха хода, но скоро стана ясно, че освен Таука другите коне не ще издържат дълго на това темпо. На пладне трябваше да им се даде един час почивка. Бяха капнали и отказваха да ядат алфафарес, нещо като люцерна, но слаба и изгоряла от слънцето.

Гленарван започна да се тревожи. Признаците на сушата не намаляваха и липсата на вода можеше да има катастрофални последици. Талкав не казваше нищо и навярно си мислеше, че преди да види дали Гуамини е пресъхнала, няма защо да се отдава на отчаяние, ако въобще някога индианец е изпитвал това чувство.

Тръгнаха наново и конете, волею-неволю, с помощта на шпорите и камшика трябваше да продължат напред, но само ходом. Повече от това те не бяха в състояние да направят.

Талкав можеше лесно да избърза, защото за няколко часа Таука би го отнесъл до брега на реката. И той сигурно беше помислил за това, но не искаше да изостави двамата си спътници сами всред тази пустиня и за да не ги изпревари, принуди коня си да намали хода.

Конят на Талкав се съгласи да тръгне ходом не без съпротива. Той се изправяше на задните си крака и силно цвилеше. За да го подчини, господарят му трябваше да употреби не толкова сила, колкото думи. Талкав говореше на коня си като на човек и Таука, ако не му отговаряше, поне го разбираше. Трябва да се предполага, че патагонецът бе изтъкнал много сериозни съображения, защото, след като „поспори“ известно време, Таука се съгласи с неговите доводи и се подчини, но продължи да гризе юздата си.

Ако Таука бе разбрал Талкав, Талкав също разбираше коня си. Умното животно, подтиквано от някакъв висш инстинкт, бе почувствувало влага във въздуха. То я вдишваше жадно, мляскаше и движеше езика си, като че ли беше го потопил в някаква живителна течност. Патагонецът не можеше да се излъже: водата не беше далеч!

И той насърчи спътниците си, като им обясни нетърпението на Таука, което скоро и другите два коня разбраха. Те напрегнаха последни сили и препуснаха в галоп след индианеца. Към три часа в една падина се показа бяла ивица. Тя трептеше под слънчевите лъчи.

— Вода! — възкликна Гленарван.

— Вода! Да, вода! — извика Робърт.

Нямаше вече нужда да подканват конете си. Бедните животни бяха почувствували прилив на нови сили и се втурнаха стремглаво напред. Само за няколко минути те достигнаха Гуамини и както бяха оседлани, се потопиха в живителните води.

Макар и не по собствено желание господарите им ги последваха и се окъпаха, без да искат, нещо, от което не мислеха да се оплакват.

— Ей, че е хубаво! — казваше Робърт, като жадно пиеше вода от самата река.

— Бъди въздържан, момчето ми! — съветваше го Гленарван, който сам не даваше пример за това.

Чуваше се само шумът от бързи глътки.

Самият Талкав пи спокойно, без да бърза, на малки глътки, но „дълги като ласо“, както се изразяват патагонците. Той не спираше и имаше опасност, че ще изпие цялата река.

— Най-сетне — каза Гленарван — нашите приятели няма да бъдат измамени в надеждите си. Сега е сигурно, че като дойдат тук, ще намерят прясна вода в изобилие, ако, разбира се, Талкав не я изпие всичката.

— Не можем ли да ги пресрещнем! — запита Робърт. — Така ще им спестим няколко часа тревога и страдание.

— Безспорно, моето момче, но как ще пренесем водата? Меховете останаха у Уйлсън. Не, по-добре да ги дочакаме, както е уговорено. Като се пресметне необходимото време и като се има предвид, че конете можеха да вървят само ходом, нашите приятели ще бъдат тук през нощта. Трябва да им приготвим добра вечеря и добро място за спане.

Талкав не дочака предложението на Гленарван, за да потърси място за нощуване. Той има щастието да намери на самия бряг на реката една „рамада“, нещо като кошара за добитък, оградена от трите страни. Мястото беше удобно, ако не се страхуваш да спиш на открито, а това бе най-малката грижа на спътниците на Талкав. Те и не потърсиха по-добро място и се излегнаха на слънце да изсушат прогизналите си дрехи.

— Е добре — каза Гленарван, — понеже вече си имаме убежище, трябва да помислим за вечерята. Приятелите ни трябва да бъдат доволни от разузнавачите, които изпратиха напред, и съм сигурен, че няма да има от какво да се оплакват. Мисля, че един час лов няма да е загубено време. Готов ли си, Робърт?

— Да, милорде — отговори момчето, като стана с пушка в ръка.

Тази идея дойде на Гленарван, защото бреговете на Гуамини сякаш бяха сборно място на дивеча от цялата околност. Виждаха се как излитат цели ята „тинамус“, един вид червени яребици, които живеят само в пампасите, черни лещарки, една разновидност на дъждосвирец, наречен „теру-теру“, жълти дърдавци и водни кокошки с великолепни зелени пера. Четириноги не се показваха, но Талкав посочи близките високи треви и гъсти бранища и даде да се разбере, че се крият там. Ловците трябваше да направят само няколко крачки и да се озоват в най-богатото с дивеч място на света.

Ловът започна и като изоставиха на първо време пернатите в полза на четириногите, насочиха първите изстрели по едрия дивеч на пампасите. Много скоро наизскачаха пред тях стотици сърни и гуанако, подобни на ония, които бяха връхлетели върху тях на върха на Кордилерите. Но тези страхливи животни побягнаха с такава бързина, че бе невъзможно да се приближат до тях на един изстрел. Ловците тогава се обърнаха към друг, по-малко бърз дивеч, но който по вкус не отстъпваше на останалия. Бяха убити дванадесетина червени яребици и дърдавци, а Гленарван много сръчно улучи едно пекари или „тай-тетр“, дебелокожо с кафеникава козина, което си струваше труда, защото месото му е много вкусно.

За по-малко от половин час, без да се уморят, ловците убиха толкова дивеч, колкото им трябваше. Робърт също не изостана и уби едно интересно животно от рода на непълнозъбите бозайници, едно „армадийо“, нещо като броненосец, покрит с черупка от подвижни костени пластинки, което бе дълго стъпка и половина. Талкав пък даде на другарите си възможност да видят как се лови „нанду“, един вид щраусова птица, която живее само в пампасите и чиято бързина е изключителна.

Индианецът не се опита да хитрува с това толкова бързо животно. Той впусна Таука в галоп право срещу него, за да го достигне веднага, защото, ако първата атака не успееше, птицата щеше скоро да измори и кон, и ездач със своите бързи криволичения. Като достигна на необходимото разстояние, Талкав метна силно своите болас, и то толкова сръчно, че те се усукаха около краката на щрауса и парализираха движенията му. След няколко секунди птицата лежеше мъртва.

Пренесоха в рамадата яребиците, щрауса на Талкав, пекарито на Гленарван и армадийото на Робърт. Щраусът и пекарито бяха приготвени веднага, т.е., одраха им твърдите кожи и ги нарязаха на тънки парчета. А армадийото, ценно животно, защото носи скарата със себе си, бе поставено в собствената му черупка на жарта.

Тримата ловци изядоха за вечеря само яребиците, като запазиха за приятелите си останалото месо.

Не забравиха и конете. В рамадата имаше голямо количество суха трева, която им послужи и за храна, и за постелка. Когато всичко беше готово, Гленарван, Робърт и индианецът се обвиха в своите пънчос и се излегнаха върху една постелка от алфафарес, обикновеното легло на ловците в пампасите.