Жул Верн
Децата на капитан Грант (36)

Глава X
Река Уймера

На другия ден, 24 декември, тръгнаха още на разсъмване. Горещината беше вече много голяма, но все пак поносима, а пътят почти равен и лек за конете. Малкият отряд навлезе в доста рядка гора. Привечер след един добър преход се спряха на брега на Бялото езеро със солена и негодна за пиене вода.

Тук Жак Паганел бе принуден да признае, че това езеро не е бяло, също както и Черно море не е черно, Червено море не е червено, Жълтата река не е жълта и Сините планини не са сини. Все пак от честолюбие на географ той поспори доста, но доводите му не убедиха никого.

Мистър Олбинет приготви вечерята с обичайната си точност. След това пътешествениците, едни в колата, други под палатката, бързо заспаха въпреки плачевния вой на „динго“, австралийските чакали.

Зад Бялото езеро се простираше прекрасна равнина, цялата изпъстрена с хризантеми. На другия ден, когато се събудиха, Гленарван и другарите му с удоволствие биха се любували на великолепния декор, който се откриваше пред очите им, ако не трябваше да тръгнат веднага. Само няколко далечни възвишения издаваха релефа на почвата. До самия хоризонт всичко беше ливади и цветя в тяхната пролетна свежест. Сините оттенъци на лена хармонираха с яркочервените цветове на един особен вид акантус, свойствен на тази страна. Множеството видове емферофилис оживяваха зеленината, а почвата, пропита със сол, се губеше под гъсталаците от лобода и диво цвекло, едните зелено-сини, другите червеникави, от навсякъде проникващото семейство на двусеменноделните. Тия растения са много полезни за индустрията, защото при промиването на пепелта им се получава отлична по качество сода. Паганел, който сред цветята ставаше ботаник, назоваваше с имената им тия разнообразни растения и верен на увлечението си да изброява всичко, не пропусна да каже, че австралийската флора наброява четири хиляди и двеста вида растения, разпределени в сто и двадесет семейства.

По-късно, след като преминаха бързо десетина мили, колата навлезе всред високи горички акации, мимози и бели смолисти дървета, чиито цветове са разположени твърде разнообразно. Растителното царство в тази напоявана от много рекички местност не беше неблагодарно на слънцето и му предлагаше благоухания и цветове в замяна на лъчите, които получаваше.

Що се отнася до животинското царство, то беше по-бедно. Из равнината подскачаха няколко казуара, които не се оставяха да бъдат доближени. Майорът обаче успя да улучи в хълбока едно много рядко животно, което е на изчезване. Това беше „ябиру“, гигантският жерав на английските колонисти. Тази птица беше висока пет стъпки и имаше черен конусовиден клюн с остър връх, дълъг осемнадесет цола. Виолетовите и червени оттенъци на главата му се отличаваха рязко от лъскавозелената му шия, бялата му гуша и яркочервените му крака. Природата сякаш бе изчерпала за него цялата гама от основни тонове.

Всички харесаха много птицата и майорът щеше да бъде героят на деня, ако младият Робърт не бе срещнал и убил няколко мили по-нататък едно безформено животно, полуеж-полумравояд, някакво недовършено същество като животните от първата епоха на сътворението. От наставената му муцуна висеше дълъг, разтеглив и лигав език, с който то лови мравките, съставляващи главната му храна.

— Това е ехидна! — каза Паганел, като нарече с истинското му име това животно от рода на монотремите. — Виждали ли сте някога такъв звяр?

— Тя е отвратителна — отговори Гленарван.

— Отвратителна, но интересна — възрази Паганел. — Освен това тя живее само в Австралия и напразно бихте я търсили в другите части на света.

Разбира се, Паганел искаше да запази грозната ехидна и да я сложи в багажното отделение. Но мистър Олбинет протестира така енергично, че ученият се отказа от намерението си да пази този екземпляр от рода на монотремите.

Този ден пътешествениците надминаха с тридесет минути сто четиридесет и първия градус дължина. Дотук те почти не бяха срещали колонисти или скуотъри. Страната изглеждаше безлюдна. От туземци нямаше и помен, защото дивите племена скитат по на север, из огромните пустинни пространства, напоявани от притоците на Дарлинг и Мърей.

Една интересна гледка обаче привлече вниманието на отряда на Гленарван. Можаха да видят едно от огромните стада, които предприемчиви спекуланти водят от източните планини до провинциите Виктория и Южна Австралия.

Към четири часа след пладне, Джон Манглс показа на другарите си огромен стълб прах, който се издигаше над хоризонта на три мили пред тях. Какво беше това явление? Никой не можеше да го обясни. Паганел бе склонен да го вземе за метеор и въображението му търсеше вече да го свърже с някаква природна причина, но Еъртън ограничи обсега на предположенията му, заявявайки, че този прах се вдига от движещо се стадо.

Боцманът не се лъжеше. Гъстият облак прах наближаваше. От него долиташе цял концерт от блеене, цвилене и мучене. В тази пасторална симфония се примесваха и човешки гласове под формата на крясъци, свирки и ругатни.

От шумния облак излезе човек. Той беше главният водач на тази армия четириноги. Гленарван отиде да го пресрещне и поведе разговор с него. Водачът или, както действително се нарича, „стоккипърът“ беше собственик на стадото. Наричаше се Сам Мечел и наистина идваше от източните провинции на път за залива Портланд.

Стадото му се състоеше от дванадесет хиляди и седемдесет и пет глави добитък или от хиляда говеда, единадесет хиляди овце и седемдесет и пет коня. Всички тия животни, закупени неохранени от равнината на Синята планина, щяха да се угояват в тучните пасбища на Южна Австралия, където ще бъдат препродадени с голяма печалба. Така ако Сам Мечел спечелеше по две лири на говедо и по половин лира на овца, той щеше да реализира печалба петдесет хиляди франка. Това беше голяма сделка. Но какво търпение и каква енергия бяха необходими, за да се отведе до предназначението му това вироглаво стадо, и колко труд и лишения трябваше да се понесат! Печалбата от този тежък занаят се добива трудно!

Сам Мечел разказа с няколко думи историята си, докато стадото продължаваше да напредва между туфите мимози. Леди Елена, Мери Грант и ездачите, които бяха слезли от конете, седнаха под сянката на едно голямо дърво и изслушаха разказа на стоккипъра.

Сам Мечел бе тръгнал преди седем месеца. Изминавал средно по десет мили на ден и пътуването му щяло да продължи още около три месеца. В тази тежка работа му помагаха двадесет кучета и тридесет работника, между които петима негри, много опитни да откриват следите на загубилите се животни. Зад армията пътували шест коли. Командирите, въоръжени със „стокуйпс“, камшици, чиито дръжки са дълги осемнадесет цола и завършват с ремъци от по девет стъпки, пътували помежду редиците и възстановявали често нарушавания ред, докато леката кавалерия от кучета поддържала фланговете.

Пътешествениците се възхитиха от дисциплината, която цареше в стадото. Различните видове животни се движеха поотделно, защото дивите говеда и овцете не се погаждали много. Говедата не пасели никога там, където са минали овцете. Това налагало говедата да вървят начело като авангард, разделени на две дружини. Зад тях следвали пет полка овце, командувани от двадесет командири, и най-накрая, като ариергард, взводът коне.

Сам Мечел разказа на слушателите си, че армията се предвожда не от кучета или хора, а от говеда, умни „избраници“, чието превъзходство техните събратя признаваха. Те вървят в първите редици, стъпват важно и избират по инстинкт добрия път, дълбоко убедени в правото си да се отнасят с тях добре. И наистина с тях се отнасяли добре, защото стадото им било сляпо подчинено. Ако им хрумнело да спрат, трябвало да им се удовлетвори желанието и никакви усилия не били в състояние да подкарат наново стадото, ако те сами не дадели знак за тръгване.

Стоккипърът добави и някои други подробности, които допълниха историята на тази експедиция, достойна ако не да бъде предвождана, то поне да бъде описана от самия Ксенофонт. Докато армията вървяла из равнините, всичко било добре. Животните пасели из пътя, утолявали жаждата си в многобройните ручеи, спели нощем, денем пътували и се прибирали покорно при лая на кучетата. Но в големите гори на континента, в горичките от евкалипти и мимози, мъчнотиите се увеличавали. Взводовете, дружините и полковете се размесвали или се отклонявали от пътя и много време било необходимо, за да се съберат. Ако за нещастие се загубел някой „избраник“, той трябвало на всяка цена да се намери, иначе всичко се разбягвало, и често негрите се нуждаели от няколко дни за тия трудни издирвания. Когато започнели големите дъждове, ленивите говеда отказвали да вървят, а през силните бури страшна паника завладявала обезумелите от ужас животни.

И все пак благодарение на енергията и съобразителността си, стоккипърът се справяше с тия непрекъснато растящи затруднения. Той извървяваше миля след миля, равнини, гори и планини оставаха зад него. Но при преминаването на реките към всички тези качества, той трябваше да добави и нещо друго — непоколебимо търпение, което нито часовете, нито дните, нито седмиците можеха да смутят. Затрудненията на стоккипъра не идеха от невъзможността да се преброди някоя река, а от упорството на животните да минат през нея. Говедата посръбвали вода и веднага се връщали назад. Овцете, вместо да нагазят в нея, се разбягвали на всички посоки. Трябвало да чакат нощта, за да увлекат стадото в реката. Но и тогава не успявали. Хвърляли овните насила във водата, но овцете не се решавали да ги последват. Опитвали се да насилят стадото чрез жажда, лишавали животните от вода в течение на дни, но те се примирявали с това положение и пак не минавали. Пренасяли агнетата на другия бряг с надеждата, че майките ще ги последват, но агнетата блеели, а овцете не мърдали от местата си. Това траело понякога по цял месец и стоккипърът не знаел какво да прави със своята блееща, цвилеща и мучаща армия. И после някой ден без никаква причина, само по каприз, без да знаят защо и как, някоя група преминавала реката. Но тогава изниквала нова мъчнотия — да се попречи на цялото стадо да нахлуе в безпорядък във водата. В редовете настъпвала бъркотия и много от животните се давели в бързеите.

Такива бяха подробностите, разказани от Сам Мечел. През време на разказа голяма част от стадото премина в добър ред. Време беше да догони челната част на армията си и да й подбере най-добрите пасбища. Той се сбогува с лорд Гленарван и спътниците му, стисна им здраво ръцете, метна се на един прекрасен кон от местна порода, който държеше за юздите един от работниците му, и след няколко мига изчезна в облак прах.

Колата пое наново прекъснатия за малко път и спря едва вечерта в подножието на планината Талбо.

Тук Паганел припомни много основателно, че било 25 декември, Коледа, толкова празнуваният от английските семейства „Кристмас“. Но стюардът не беше забравил и сервира под палатката прекрасна вечеря, за която всички го поздравиха сърдечно. Трябва да се признае, че мистър Олбинет бе надминал себе си. От запасите си той бе приготвил редица европейски ястия, които се срещат рядко в пустините на Австралия. На тази великолепна вечеря бяха сервирани шунка от елен, солено говеждо, пушена сьомга, пита от овесено и ечемичено брашно, чай, уиски в изобилие и няколко бутилки порто. Човек би помислил, че се намира в трапезарията на Малкъм Касъл, всред високите земи на Шотландия.

Макар че на пиршеството не липсваше нищо, като се почне от супата от джинджифил и се свърши с „минседпай“ — сухи сладки за десерт, — все пак Паганел сметна за необходимо да добави и плодове от диви портокалови дървета, които растяха в подножието на околните хълмове. Тия портокали, наричани „мокали“ от туземците, са много безвкусни, а семките им, скълцани, лютяха като малки гвинейски чушлета. Географът си похапна от тях с такова усърдие, вероятно от любов към науката, че небцето му пламна и той не можа да отговори на зададените му от майора въпроси върху особеностите на австралийските пустини.

На другия ден, 26 декември, не се случи нищо забележително. По пътя си срещнаха изворите на Нортън крик и по-късно на полупресъхналата река Макензи. Времето беше хубаво, а горещината поносима. Духаше южен вятър и освежаваше въздуха подобно на северния вятър в северното полукълбо, обстоятелство, върху което Паганел привлече вниманието на своя приятел Робърт Грант.

— Щастливо обстоятелство — добави той, — защото средната температура е по-висока в южното полукълбо, отколкото в северното.

— Защо? — попита момчето.

— Защо ли, Робърт? — отговори Паганел. — Никога ли не си слушал, че Земята е по-близо до Слънцето през зимата?

— Да, слушал съм, господин Паганел.

— И че студът се дължи само на полегатостта на слънчевите лъчи.

— Точно така.

— Е добре, момчето ми, именно по тази причина е по-топло в южното полукълбо.

— Нищо не разбирам — поде Робърт, като отваряше широко очи.

— Помисли малко — поде Паганел, — когато в Европа имаме зима, какво годишно време има тук, в Австралия, на противоположното полукълбо?

— Лято — каза Робърт.

— Е добре, понеже тъкмо по това време Земята е най-близко до Слънцето, следва… разбираш ли?

— Да разбирам.

— … че лятото в южните области е по-топло, отколкото в северните благодарение на тази близост.

— Да, господин Паганел.

— И тъй, когато се казва, че Слънцето е близо до Земята „през зимата“, това твърдение е вярно само за нас, обитателите на северната част на земята.

— Ето нещо, за което никога не съм помислял — отговори Робърт.

— А сега, момчето ми, запомни го и никога вече не го забравяй.

Робърт изслуша с интерес укора по география и научи също, че средната температура в провинцията Виктория достига до седемдесет и четири градуса по Фаренхайт (23°33’ по Целзий).

Отрядът пренощува на пет мили зад езерото Лонсдейл между планината Дръмънд, която се издигаше на север, и планината Драйдън, чийто невисок връх се очертаваше на юг на хоризонта.

На другия ден в единадесет часа колата достигна брега на реката Уймера на сто четиридесет и третия меридиан.

Тази река, широка половин миля, течеше спокойна и бистра посред два реда високи смолисти дървета и акации. Няколко великолепни миртови дървета, между които и „metrosideros specioa“, издигаха на петнадесетина стъпки височина дългите си плачещи клони, обсипани с червени цветове. Хиляди птици — авлиги, сипки, гълъби със златни крила, да не говорим за бъбривите папагали, подскачаха по зелените върхари. А долу, на повърхността на водата, се забавляваха чифт черни лебеди, плашливи и недостъпни. Тия „rara avis“ — редки птици на австралийските реки, изчезнаха бързо в извивките на Уймера, която напояваше с капризните си криволичения тази привлекателна равнина.

Междувременно колата бе спряла върху един килим от зелена трева, чиито ресни висяха над бързите води. Нямаше нито сал, нито мост. А трябваше да преминат. Еъртън започна да търси брод. На четвърт миля нагоре по течението реката му се стори по-плитка и той реши, че на това място ще може да преминат на другия бряг. От измерването се установи, че тук тя е само около метър дълбока. Колата можеше следователно да мине без особени рискове.

— Няма ли някоя друга възможност да преминем реката? — запита Гленарван боцмана.

— Не, милорде — отговори Еъртън, — преминаването не ми изглежда много опасно. Ще успеем.

— Леди Гленарван и мис Грант трябва да слязат от колата!

— Това не е необходимо. Воловете стъпват здраво, а аз се нагърбвам да ги преведа.

— Тогава тръгвайте, Еъртън — отговори Гленарван, — осланям се на вас.

Ездачите заобиколиха тежката кола и всички нагазиха смело в реката. Когато колите преминават през такива бродове, обикновено се опасват от верига празни бурета, които ги поддържат на повърхността на водата. Но тук този защитен пояс липсваше и трябваше да се осланят само на усета на воловете, държани здраво от предпазливия Еъртън. Той седеше на капрата и ги управляваше. Майорът и двамата моряци пореха бързото течение няколко метра напред. Гленарван и Джон Манглс, застанали от двете страни на колата, бяха готови да се притекат на помощ на пътничките, а Паганел и Робърт завършваха шествието.

Всичко вървя добре до средата на Уймера. Но оттук започна да става по-дълбоко и водата стигна до наплатите. Воловете, изтласкани извън брода, рискуваха да загубят почва под краката си и да увлекат със себе си колебаещата се кола. Еъртън прояви самоотверженост. Той се хвърли във водата, хвана воловете за рогата и успя да ги върне в брода.

В този момент колата съвсем неочаквано се блъсна в нещо, чу се трясък и тя се наклони застрашително. Водата стигна до краката на пътешественичките и колата започна да се носи по течението въпреки усилията на Гленарван и Джон Манглс, които се бяха хванали за ритлите. Моментът беше критичен.

За щастие силен тласък успя да приближи колата до отсрещния бряг. Воловете и конете почувствуваха под краката си дъното, което се издигаше към брега, и не след много, хора и животни се намериха на отвъдния бряг колкото доволни, толкова и измокрени.

За съжаление предната ос на колата бе счупена от удара, а конят на Гленарван бе останал без предни подкови.

Повредата трябваше да бъде отстранена незабавно. Всички гледаха безпомощно. Тогава Еъртън предложи да отиде до станцията Блек пойнт, разположена на двадесет мили северно, и да доведе ковач.

— Вървете, вървете, добри ми Еъртън — каза му Гленарван. — Колко време ви е необходимо да отидете и се върнете?

— Около петнадесет часа — отговори Еъртън, — не повече.

— Тръгнете, а ние, докато ви чакаме, ще се разположим на лагер край брега на Уймера.

Няколко минути след това боцманът, яхнал коня на Уйлсън, изчезна зад плътна завеса от мимози.