Жул Верн
Децата на капитан Грант (35)

Глава IX
ПРОВИНЦИЯТА ВИКТОРИЯ

Беше 23 декември 1864 година. Месец декември, толкова тъжен, намусен и влажен в северното полукълбо, би трябвало да се нарича юни в този континент. Астрономически лятото беше настъпило от два дни, тъй като на 21 слънцето бе достигнало Тропика на Козирога и дните започнаха да намаляват с по няколко минути. Така новото пътешествие на лорд Гленарван трябваше да се извърши през най-горещото време на годината и под лъчите на почти тропическо слънце.

Общността на английските владения в тази част на Тихия океан се нарича Австралазия. Тя се състои от Нова Холандия, Тасмания, Нова Зеландия и няколко съседни острова. Що се отнася до Австралийския материк, той е разделен на обширни колонии, различни по големина и богатства. Ако хвърли поглед върху съвременните карти, съставени от Петерман и Прешьол, човек ще е преди всичко поразен от правите линии, с които е извършено разпределението. Англичаните са прокарали с канап условните граници, които отделят тия големи провинции. Те не са държали сметка нито за месността, нито за течението на реките, нито за разнообразието на климата, нито за различията на расите. Тия колонии граничат помежду си под прави ъгли и навлизат една в друга като мозайка. От това разположение на прави линии и на прави ъгли личи, че те са по-скоро дело на геометъра, отколкото на географа. Единствени бреговете с техните разнообразни криволици, с техните фиорди, заливи, носове, устия, с тяхната прекрасна неправилност протестираха от името на природата срещу тази праволинейност.

Този особен вид шахматна дъска забавляваше, и то с право, Жак Паганел. Ако Австралия беше французка, няма съмнение, френските географи нямаше да злоупотребят до такава степен с правоъгълния триъгълник и чертожното перо.

Колониите на големия океански остров понастоящем са шест: Нов Южен Уелс със столица Сидней; Куинсленд със столица Брисбен; провинцията Виктория със столица Мелбърн; Южна Австралия със столица Аделаида; Западна Австралия със столица Перт и най-сетне Северна Австралия, която и досега няма столица. Колонистите населяват само бреговете. Много рядко ще се срещне някой по-значителен град на двеста мили във вътрешността. Що се отнася до централната част на континента, т.е. едно пространство, равно на две трети от Европа, тя е почти неизвестна.

За щастие тридесет и седмият паралел не пресичаше тия обширни пустинни пространства, тия недостъпни места, за които науката бе дала вече много жертви. Гленарван не би могъл да мине през тях. Неговият път минаваше през южната част на Австралия, която обхваща една тясна част от провинцията на Аделаида, провинцията Виктория в цялата й ширина и най-сет-не върха на обърнатия триъгълник, който образува Нов Южен Уелс.

От нос Бернули до границата на Виктория има едва шестдесет и две мили. Това представлява не повече от два дена път и Еъртьн смяташе да нощуват на другия ден в Асплей, най-западния град на провинцията Виктория.

В началото на всяко пътуване се забелязва както у ездачите, така и у конете желание да бързат. За въодушевлението на първите няма какво да се каже, но разумно е да се намалява ходът на вторите. Който иска да отиде далеч, трябва да щади коня си, И затова бе решено да не изминават повече от двадесет и пет до тридесет мили на ден.

Впрочем бързината на конете трябваше да се съобразява с по-бавния ход на воловете, истински живи машини, които губят във време това, което печелят в сила. Колата с нейните пътници, провизии и багаж бе ядрото на отряда, неговата пътуваща крепост. Ездачите можеха да яздят встрани от нея, но не биваше да се отдалечават.

И тъй като за пътуването не бе определен никакъв специален ред, до известна степен всеки бе свободен да прави, каквото иска. Ловците можеха да препускат по равнините, любезните кавалери можеха да разговарят с обитателките на колата, философите да философствуват помежду си. Паганел, който имаше всички тия качества, трябваше да бъде едновременно навсякъде.

Преминаването през провинцията Аделаида не представляваше никакъв интерес. В течение на много мили се редяха ниски и прашни хълмове, дълги пустинни пространства, чиято общност образува това, което в страната наричат „бъш“, и ливади, покрити с туфи от едно солено растение с ъглести листа, любима храна на овцете. Тук-таме се срещаха по някои и други pig’s faces, специална новохоландска порода овни със свински глави, които пасяха спокойно между стълбовете на наскоро прокараната телеграфна линия, свързваща Аделаида с брега.

Дотук местността странно напомняше монотонните пространства на американските пампаси. Същата равна и обрасла с трева почва. Същият ясно очертан на небето хоризонт. Мак Набс поддържаше, че са още в Южна Америка, но Паганел уверяваше, че скоро местността ще се промени. Осланяйки се на неговите думи, всички очакваха да видят чудни неща.

Към три часа колата премина през едно широко пространство без никакви дървета, познато под името „mosquitos plains“ — „равнина на комарите“. Ученият географ има задоволството да констатира, че то заслужаваше името си. Пътешествениците и конете си изпатиха много от непрекъснатите ухапвания на тия нахални насекоми. Да ги избягнат беше невъзможно; да успокоят болките обаче бе по-лесно благодарение на амоняка от походната аптечка. Паганел не преставаше да проклина тия озверени комари, които нашариха дългото му тяло със своите неприятни жила.

Привечер равпината се разнообрази от няколко живи плетове от акации. Тук-таме групи бели смолисти дървета, по-нататък пресен коларски път, а след това дървета от европейски произход — маслини, лимони, зелени дъбове, и най-сетне добре поддържани огради. В осем часа воловете, които ускориха крачките си под остена на Еъртън, спряха пред станцията Ред Гъм.

Думата „станция“ се употребява за чифлици от вътрешността, където се отглежда добитък, главното богатство на Австралия. Животновъдите се наричат „скуотърс“, т.е. хора, които сядат на земята. И наистина първото желание на всеки колонист, след като се измори от скитане из тия огромни пространства, е да седне на земята.

Станцията Ред Гъм не беше много голяма, но Гленарван намери в нея най-непринудено гостоприемство. Под покрива на тия уединени жилища има всякога готова трапеза за пътешественика и в лицето на австралийския колонист той ще намери винаги гостоприемен домакин.

На другая ден Еъртън впрегна воловете още на разсъмване. Той искаше да стигне на територията на Виктория същата вечер. Местността започна да става малко по малко неравна. Една редица хълмчета, целите покрити с червен пясък, се губеше далеч в хоризонта. Сякаш равнината бе покрита с огромно червено знаме, чиито гънки се издуваха от вятъра. Няколко „malleys“, вид елхи, осеяни с бели петна, с прави и гладки стъбла, протягаха клоните и тъмнозелените си листаци над тучните ливади, които гъмжеха от стада весели скокливи полски мишки. По-нататък се простираха обширни полета с храсталаци и млади смолисти дървета. След това отделните групи дървета бяха изместени от първите представители на австралийската гора.

Обаче с приближаването до границата на Виктория местността се променяше значително. Пътешествениците чувствуваха, че тъпчат нова земя. Тяхната неизменна посока беше все правата линия и никакво препятствие, езеро или планина не ги принуждаваше да правят завои или зигзаги. Те прилагаха на практика първото правило на геометрията и следваха без отклонение най-късия път от една точка до друга. Не се интересуваха нито от умората, нито от трудностите на пътя.

Ходът им се съобразяваше с бавните крачки на воловете и ако тия спокойни животни не напредваха бързо, то поне не спираха.

И така след един преход от шестдесет мили за два дена на 23 вечерта керванът стигна в Асплей, първия град на провинцията Виктория, разположен на сто и четиридесет и първия градус дължина, в окръга Уймера.

Еъртън подслони колата в двора на една странноприемница, която се наричаше „хотел Корона“. Вечерята, състояща се единствено от овнешко месо, приготвено по различни начини, вече димеше на масата.

Ядоха много, но още повече говориха. Всички искаха да научат нещо върху особеностите на Австралия и обсипваха с въпроси географа. Паганел не чакаше подкана и направи описание на провинцията Виктория, която се наричаше „щастлива Австралия“.

— Погрешно название — каза Паганел. — По-правилно би било да я наричат „богата Австралия“, защото поговорката „Богатството не прави щастието“ е вярна еднакво и за хората, и за страните. Златните мини на Австралия са попаднали в ръцете на опустошителни и жестоки авантюристи. Вие сами ще видите това, когато преминем през златните залежи.

— Нали колонията Виктория не съществува много отдавна? — запита леди Гленарван.

— Да, госпожо, тя съществува само от тридесет години. Това беше на 6 юни 1835 година един вторник…

— В седем и четвърт вечерта — добави майорът, който обичаше да дразни Паганел на тема точността на датите.

— Не, в седем часа и десет минути — продължи сериозно географът, — когато Батман и Фокнър основаха селище в Порт Филип, на самия залив, където сега се простира големият град Мелбърн. В течение на петнадесет години колонията бе част от Нов Южен Уелс и зависеше от неговата столица Сидней. Но в 1861 година тя бе провъзгласена за независима и се назова Виктория.

— И оттогава преуспяла ли е? — запита Гленарван.

— Съдете сам, благородни приятелю. Ето цифрите, които ви дава последната статистика, а каквото и да мисли Мак Набс, няма нищо по-красноречиво от цифрите.

— Говорете — каза майорът.

— Започвам. В 1836 година колонията в Порт Филип имаше двеста четиридесет и четири жители. Днес провинцията Виктория брои петстотин и петдесет хиляди. Седем милиона стъпки лозя дават годишно сто двадесет и една хиляди галона вино. Сто и три хиляди коне препускат из тия равнини и шестстотин и седемдесет и пет хиляди двеста седемдесет и две глави рогат добитък пасат по просторните пасбища.

— Браво, господин Паганел! — провикна се леди Елена, смеейки се от сърце. — Трябва да се признае, че сте много силен по географските въпроси и братовчедът Мак Набс, каквото и да прави, не би могъл да ви постави в затруднение.

— Но това ми е занаят, госпожо, да знам тия неща и да ви ги разправям при нужда. И затова трябва да ми вярвате, като ви казвам, че тази чудновата страна ще ни изненада с много интересни неща.

— Стига дотук обаче… — отговори Мак Набс, който изпитваше удоволствие да дразни географа.

— Недейте бърза, нетърпеливи майоре! — извика Паганел. — Вие сте стъпили едва с един крак на границата и вече негодувате! Е добре! Аз ви казвам, повтарям и поддържам, че тази страна е една от най-интересните на света. Нейното образуване, нейната природа, произведенията й, климатът, та дори и нейното бъдещо изчезване са учудвали, учудват и ще учудват всички учени на земята. Представете си, драги приятели, един материк, чиито краища, а не средата, са се издигнали първоначално над океана във форма на огромен пръстен, който съдържа може би в центъра си едно вътрешно полуизпарено море, чиито реки пресъхват от ден на ден, материк, дето влагата не съществува нито във въздуха, нито в почвата, дето дърветата губят всяка година вместо листата кората си, дето листата са насочени към слънцето с ръба си, а не с повърхността си и не дават сянка, дето дървото често пъти не гори, дето дяланите камъни се разтопяват от дъжда, дето горите са ниски, а тревите огромни, дето животните са чудновати, дето четириногите имат човки като ехидните и орниторините и са принудили естествениците да създадат специално за тях особен клас мо-нотреми, дето кенгуруто подскача върху нееднаквите си крака, дето овните имат свински глави, дето лисиците скачат от дърво на дърво, дето лебедите са черни, дето плъховете си свиват гнезда, дето птичките в кафези, „bower bird“, приемат в салоните си крилати гости, дето птиците учудват въображението с разнообразието на своите песни и способността си, едни служат за градски часовник, други плющят като камшик на пощенски кочияш, едни подражават на точилар, други броят секундите като махало, едни се смеят сутрин при изгрев слънце, други плачат, когато залязва! О, неповторимо чудновата и нелогична страна, страна парадоксална, създадена мимо природата! Ученият естественик Гримар с право е казал: „Ето я тази Австралия, тази пародия на всемирните закони или по-скоро това предизвикателство, хвърлено в лицето на останалия свят“.

Тирадата на Паганел, произнесена със страшна бързина, сякаш нямаше да спре. Красноречивият секретар на Географското дружество беше извън себе си. Той говореше, правеше отчаяни жестове и размахваше вилицата си така, че съседите му по маса бяха застрашени. Но накрая гласът му бе заглушен от едно гръмогласно „браво“, което го накара да млъкне. Разбира се, след това изброяване на австралийските особености никой и не мислеше да иска повече. И все пак майорът не се сдържа да каже със спокойния си глас:

— Това всичко ли е, Паганел?

— Съвсем не е всичко! — отговори ученият с нов плам.

— Какво? — запита леди Елена много учудена. — Нима в Австралия има и други още по-интересни неща.

— Да, госпожо, нейният климат! Той е по-особен от всичко останало.

— Например! — провикнаха се всички.

— Аз не говоря за здравните преимущества на австралийския материк, толкова богат с кислород и толкова беден на азот. Тук няма влажни ветрове, защото пасатите духат успоредно на бреговете. Голяма част от болестите са непознати, като се почне от тифуса и се свърши с едрата шарка и хроническите заболявания.

— Но това е голямо преимущество — каза Гленарван.

— Разбира се, но аз не говоря за това — отговори Паганел, — а за климата, който има едно невероятно… качество.

— Кое? — запита Джон Манглс.

— Той има морализиращо влияние.

— Морализиращо ли?

— Да — отговори уверено ученият. — Именно морализиращо влияние. Тук металите не се окисляват от въздуха, хората също. Чистият и сух въздух избелва много бързо и бельото, и душите! В Англия са забелязали добре достойнствата на тукашния климат и затова изпращат тук хора за морализиране.

— Какво! Нима това влияние действително се чувствува? — запита леди Гленарван.

— Да, госпожо, върху животните и върху хората.

— Не се ли шегувате, господин Паганел?

— Не се шегувам. Тук конете и животните са много кротки. Вие сами ще се убедите.

— Това е невъзможно.

— Това е самата истина и престъпниците, пренесени в тази страна със здрав и благотворен въздух, се прераждат за няколко години. Това е добре известно на филантропите. В Австралия всички същества стават по-добри.

— Но в такъв случай вие, господин Паганел, който и без това сте толкова добър — каза леди Елена, — какъв ще станете в тази благословена страна?

— Прекрасен, госпожо — отговори Паганел, — чисто и просто прекрасен.