Жул Верн
Децата на капитан Грант (68)

Глава XX
ВИК В НОЩТА

Екипажът скоро узна, че тайнствената съдба на капитан Грант е била изяснена от разкритията на Еъртън. Всички на яхтата бяха много обезкуражени, защото бяха разчитали на боцмана, а боцманът не знаеше нищо, което би могло да насочи „Дънкан“ по следите на „Британия“.

Посоката на яхтата бе запазена. Оставаше само да изберат острова, на който да свалят Еъртън.

Паганел и Джон Манглс се справиха с корабните карти. Тъкмо по тридесет и седмия паралел се намираше един уединен остров, познат под името Мария-Терезия. Той представлява една скала, загубена сред Тихия океан, и отстои на три хиляди и петстотин мили от американския бряг и на хиляда и петстотин от Нова Зеландия. На север най-близките до него земи образуват архипелага Помоту, под френски протекторат. На юг никаква земя чак до вечните ледове на Южния полюс. Никой кораб не идва до този самотен остров и никога до него не достигат новини от света. Единствено буревестниците се отбиват на него, за да си починат от дългия полет. Много карти дори не отбелязват тази скала, в която се разбиват вълните на Тихия океан.

Ако някъде на земята действително съществува пълно усамотение, то е на този остров, захвърлен далеч от всички човешки пътища. Решението беше съобщено на Еъртън, който прие да живее там, далеч от себеподобните си, и „Дънкан“ взе курс към Мария-Терезия.

В този момент местонахождението на кораба бе такова, че ако се прокараше една съвсем права линия, тя би минала през острова, залива Талкауано и дължината на „Дънкан“.

След два дни, в два часа, дежурният моряк съобщи, че вижда земя на хоризонта. Това беше Мария-Терезия, нисък и продълговат остров, който едва се подаваше над вълните и приличаше на огромен кит. Тридесет мили го отделяха още от яхтата, която пореше вълните със скорост шестнадесет мили в час.

Малко по малко профилът на острова се очерта на хоризонта. Слънцето, което клонеше на запад, изрязваше върху светлия си фон неговия странен силует. Тук-там се издигаха няколко ниски върхове, озарени от лъчите на дневното светило. В пет часа на Джон Манглс се стори, че над острова се издига лек дим.

— Това да не е вулкан? — запита той Паганел, който с насочен далекоглед разглеждаше тази нова земя.

— Не знам какво да мисля — отговори географът. — Мария-Терезия е по-малко познат остров, но няма да се учудя, ако е образуван от някое подводно повдигане и следователно има вулканичен произход.

— Но ако е създаден от изригване — каза Гленарван, — няма ли опасност да изчезне от изригване?

— Това е малко вероятно — отговори Паганел. — Неговото съществуване от много столетия е вече една гаранция. А остров Джулия, който се бе появил в Средиземно море, остана кратко време над вълните и само няколко месеца след появяването си съвсем изчезна.

— Добре — каза Гленарван. — А мислиш ли, Джон, че ще успеем да стигнем до него преди настъпването на нощта?

— Не, ваша светлост. Не мога да излагам „Дънкан“ на опасност в тъмнината покрай брегове, които не познавам. Ще се движим бавно, с намален ход, и утре на разсъмване ще изпратим лодка на брега.

В осем часа вечерта Мария-Терезия, макар че отстоеше на не повече от пет мили, се виждаше само като едва забележима продълговата сянка. „Дънкан“ продължаваше да се доближава.

В девет часа се появи доста силна светлина. В тъмнината блесна огън. Той беше неподвижен и продължаваше да свети.

— Ето нещо, което ще потвърди, че там има вулкан — каза Паганел, като наблюдаваше внимателно огъня.

— Но на такова разстояние — отговори Джон Манглс — би трябвало да чуем и грохота, който винаги придружава изригванията, а източният вятър не носи до нас никакъв шум.

— Наистина — каза Паганел — този вулкан свети, но мълчи. Освен това светлината му сякаш се прекъсва на отмерени интервали като светлината на фар.

— Имате право — забеляза Джон Манглс, — при все че на този бряг няма фарове. А! — извика той. — Ето и друг огън! Този път на самия бряг! Гледайте: движи се! Мени си мястото!

Джон не се лъжеше. Беше се появил и друг огън, който от време на време сякаш изгасваше и веднага пламваше отново.

— Значи островът е обитаван? — каза Гленарван.

— От диваци, разбира се — отговори Паганел.

— Но в такъв случай не можем да оставим там боцмана.

— Не — отговори майорът, — това значи да направим лош подарък дори и на диваците.

— Ще потърсим някой друг пустинен остров — каза Гленарван, който не можа да сдържи усмивката си при „деликатността“ на Мак Набс. — Аз обещах на Еъртън да му спася живота и искам да удържа на думата си.

— Във всеки случай трябва да бъдем внимателни — добави Паганел. — Новозеландците имат варварския навик да мамят корабите с подвижни огньове, както някога жителите на Корнуелските острови. А не е изключено и туземците от Мария-Терезия да познават този способ.

— Дръж на четвърт миля от брега! — извика Джон на кормчията. — Утре на разсъмване ще разберем каква е работата.

В единадесет часа пътниците и Джон Манглс се прибраха в кабините си. На носа на яхтата се разхождаше по палубата дежурният моряк. На кърмата се намираше само морякът кормчия.

В този момент Мери Грант и Робърт се изкачиха на задния дек.

Двете деца на капитана, облакътени на перилата, гледаха тъжно фосфоресциращото море и светещата диря на „Дънкан“. Мери мислеше за бъдещето на Робърт, Робърт за бъдещето на сестра си. И двамата се измъчваха за баща си. Беше ли още жив този обожаван баща? Трябваше ли да се простят с мисълта да го намерят? О, не! Какъв ще бъде животът без него? Какво ще стане с тях без него? Каква щеше да бъде досегашната им съдба, ако не бяха лорд Гленарван и леди Елена? Момчето, възмъжало от неволите, отгатваше мислите, които вълнуваха сестра му. То хвана ръката на Мери.

— Мери — каза й то, — не трябва никога да се отчайваме. Спомни си какво ни учеше татко: „Най-главното е да не падаме духом!“ — казваше той. — Да бъдем мъжествени и упорити като него! С това той преодоляваше всичко. Досега ти работеше за мен, сестро. Отсега аз ще работя за тебе.

— Мили Робърт! — отговори девойката.

— Трябва да ти съобщя нещо — продължи Робърт, — но няма да се сърдиш, нали, Мери?

— Защо да се сърдя, мое дете?

— И ще ми позволиш?

— Какво искаш да кажеш? — запита Мери разтревожена.

— Мила сестро, аз ще стана моряк…

— И ще ме напуснеш! — възкликна девойката, като стисна ръката на братчето си.

— Да, сестро! Ще стана моряк като баща си, моряк като капитан Джон! Мери, скъпа Мери, капитан Джон не е загубил надежда! Имай доверие като мен в неговата преданост! Той ми обеща да направи от мене добър, прочут моряк, а дотогава ще търсим заедно баща ни! Кажи, че си съгласна, сестро! Това, което баща ни би направил за нас, наш дълг е или поне мой да го направя за него! Моят живот има една цел, на която ще посветя цялото си съществование: да търся, непрекъснато да търся този, който никога не би изоставил ни мене, ни тебе! Мила Мери, колко добър беше нашият баща!

— И толкова благороден, толкова великодушен! — добави Мери. — А знаеш ли, Робърт, че той бе вече една от знаменитостите на нашата страна и че щеше да бъде един от нейните велики хора, ако съдбата не го бе спряла в неговия възход.

— Да, зная! — каза Робърт.

Мери Грант притисна Робърт до сърцето си. Момчето почувствува, че сълзите й текат по челото му.

— Мери! Мери! — възкликна то. — Каквото и да казват нашите приятели, аз вярвам и винаги ще вярвам! Човек като баща ми не умира, преди да е изпълнил задачата си!

Мери Грант не можа да отговори. Сълзите я задушаваха. Хиляди чувства бушуваха в душата й при мисълта, че ще бъдат предприети нови опити за издирването на Хари Грант и че предаността на младия капитан е безпределна.

— А господин Джон още ли се надява? — попита тя.

— Да — отговори Робърт. — Той е наш брат, който никога няма да ни напусне. Та нали аз ще стана моряк, мила сестро, за да търся баща си заедно с него! Съгласна ли си?

— Дали съм съгласна? Но да се разделим… — промълви младото момиче.

— Ти няма да бъдеш сама, Мери. Знам това! Моят приятел Джон ми го каза. Госпожа Елена няма да ти позволи да я напуснеш. Ти си жена, ти можеш и трябва да приемеш нейните добрини. Да откажеш — би било неблагодарност! Но един мъж — татко ми го е казвал много пъти, — един мъж трябва сам да изкове съдбата си.

— А какво ще стане с нашата скъпа къща в Дънди, пълна с толкова спомени?

— Ще я запазим, мила сестричке! Всичко е уредено, и то добре уредено от нашия приятел Джон и лорд Гленарван. Лордът ще те задържи в замъка Малкъм като своя дъщеря! Той казал това на моя приятел Джон, а моят приятел Джон го каза на мене! Там ти ще бъдеш като у дома си и ще има с кого да говориш за нашия татко, докато един ден Джон и аз ти го доведем! Ах, колко хубав ще бъде този ден! — възкликна Робърт и лицето му засия от възторг.

— Братчето ми, дете мое! — отговори Мери. — Колко щастлив би бил нашият баща, ако можеше да те чуе! Колко много приличаш на нашия любим баща, мили Робърт. Когато станеш мъж, ти ще бъдеш също като него!

— Чул те господ, Мери — каза Робърт, като се изчерви от синовна гордост.

— А как ще се отплатим на лорд и леди Гленарван? — попита Мери Грант.

— О, това няма да е мъчно! — възкликна Робърт с младежка увереност. — Ще ги обичаме, ще ги почитаме, ще им казваме това, ще ги целуваме силно и един ден при пръв случай ще се жертвуваме за тях.

— Напротив, трябва да живеем за тях! — каза девойката и покри с целувки челото на брат си. — Това повече ще им хареса, а и на мене също!

И отдадени на мечти, двете деца на капитана се загледаха едно в друго сред тъмнината на нощта. Но мислено те продължаваха разговора, продължаваха да си задават въпроси и да си отговарят. Спокойното море се люлееше на дълги къдри, а витлото чертаеше в мрака светла диря.

Тогава се случи нещо странно, нещо свръхестествено. Изведнъж и едновременно братът и сестрата изпитаха една и съща халюцинация: стори им се, че от дълбините на вълните, ту тъмни, ту блестящи, до тях достигна дълбок, печален глас, който ги накара да изтръпнат.

— Помощ! Помощ! — викаше този глас.

— Мери — каза Робърт, — чуваш ли? Чуваш ли?

И като се наведоха над перилата, двамата започнаха да се вслушват и да се взират в нощта. Но не видяха нищо, само безкрайния мрак, който се разстилаше пред тях.

— Робърт — каза Мери, бледна от вълнение, — стори ми се… Да, стори ми се, като на тебе… Ние сме трескави и двамата, мили Робърт!…

Но повикът се чу отново и този път илюзията беше толкова пълна, че от сърцата и на двамата се изтръгна едновременно един и същ вик:

— Татко! Татко!

Мери не можа да издържи. Разбита от вълнение, тя падна безчувствена в ръцете на Робърт.

— Помощ! — извика Робърт. — Сестра ми! Баща ми! Помощ!

Морякът от кърмата се втурна да вдигне девойката. Дежурните моряци притичаха, а след тях и разбудените Джон Манглс, леди Елена и Гленарван.

— Сестра ми умира, а баща ми е там! — викаше Робърт, като сочеше вълните. От думите му не можеше нищо да се разбере.

— Да, да! — повтаряше той. — Баща ми е там! Аз чух гласа на баща си! Чу го и Мери!

В този момент Мери Грант, дошла на себе си, забъркана, викаше като безумна:

— Баща ми! Баща ми е там!

Нещастното момиче се изправи и като се наведе над перилата, искаше да се хвърли в морето.

— Милорде! Госпожа Елена! — повтаряше тя с умолително събрани ръце. — Уверявам ви, че баща ми е там! Уверявам ви, че чух как гласът му излиза от вълните като жалостен стон, като последно сбогуване!

Бедната девойка бе отново обзета от гърчения. Тя буйстваше й трябваше да я отнесат в кабината. Леди Елена тръгна след нея, за да й помогне. А Робърт повтаряше непрестанно:

— Баща ми! Баща ми е там! Сигурен съм, милорде! Свидетелите на тази мъчителна сцена разбраха, че децата на капитана са станали жертва на халюцинация. Но как да ги убедят, когато те така силно вярваха?

Гленарван се опита да стори това. Той взе Робърт за ръка и му каза:

— Ти чу ли гласа на баща си, мило дете?

— Да, милорде. Там, сред вълните! Той викаше: „Помощ! Помощ!“

— И ти позна гласа му?

— Дали съм познал гласа му, милорде? О, да! Кълна се в това. Чу го и сестра ми, позна го и тя! Възможно ли е да сме се излъгали и двамата? Милорде, да се притечем на помощ на баща ни! Лодка! Лодка!

Гленарван видя, че няма да разубеди нещастното дете. При все това направи последен опит и повика моряка от кърмата.

— Хокинз — запита той, — вие бяхте ли на кормилото, когато прилоша на мис Мери?

— Да, ваша светлост — отговори Хокинз.

— И нищо ли не видяхте, нищо ли не чухте?

— Нищо.

— Виждаш ли, Робърт.

— Ако това беше бащата на Хокинз — отговори с несъкрушима енергия детето, — Хокинз нямаше да каже, че нищо не е чул. Това беше баща ми, милорде! Баща ми, баща ми!…

Гласът на Робърт заглъхна в ридания. Бледен и безмълвен и той загуби съзнание. Гленарван нареди да го отнесат в леглото му и там, разбито от вълнение, детето потъна в дълбок унес.

— Бедните сирачета! — каза Джон Манглс. — Какви жестоки изпитания трябваше да преживеят!

— Да — отговори Гленарван, — дълбоката скръб е предизвикала и у двамата същата халюцинация.

— И у двамата? — промълви Паганел. — Странно! Науката не допуска това.

После и той се наведе над морето и като направи знак на другите да мълчат, започна да се ослушва.

Навсякъде цареше дълбока тишина. Паганел се провикна със силен глас. Но никой не му отговори.

— Чудно! Много чудно — повтаряше географът, докато се прибираше в кабината си. — Голямата близост на мисли и скръб не е достатъчна да обясни подобно явление!

На другия ден, 8 март, в пет часа сутринта, още с разсъмването всички пътници, заедно с тях Робърт и Мери, които нищо не можеше да задържи, се събраха на палубата на „Дънкан“. Всеки искаше да разгледа земята, която предната вечер едва бяха видели.

Биноклите жадно се насочваха към по-главните точки на острова. Яхтата се движеше край брега на разстояние една миля. С око можеха да се видят и най-малките подробности. Изведнъж се чу гласът на Робърт. Детето твърдеше, че видяло двама души, които тичали и ръкомахали, а в това време трети размахвал знаме.

— Английското знаме! — извика Джон Манглс, който бе насочил далекогледа си.

— Вярно! — възкликна Паганел, като се извърна живо към Робърт.

— Милорде — каза Робърт, треперещ от вълнение, — милорде, ако не искате да отида до брега с плуване, наредете да спуснат лодка в морето. О, милорде, на колене ви се моля да стигна пръв на брега.

На яхтата никой не смееше да говори. Какво? На това островче, лежащо на тридесет и седмия паралел, трима корабокрушенци, трима англичани? Всеки си спомни снощната случка и сега всеки мислеше за гласа, който Робърт и Мери бяха чули в нощта. Децата се бяха излъгали може би само в едно: бяха чули глас, но можеше ли тоя глас да бъде гласът на баща им? Уви, не! Хиляди пъти не! И всеки при мисълта за голямото разочарование, което ги чакаше, трепереше, че това ново изпитание няма да бъде по силите им! Но как да ги спреш? Лорд Гленарван нямаше тази смелост.

Само след минута лодката беше вече спусната. Двете деца на капитана, Гленарван, Джон Манглс и Паганел се втурнаха в нея и тя се понесе бързо под натиска на шестимата моряци, които гребяха бясно.

На двайсет метра от брега Мери нададе сърцераздирателен вик:

— Баща ми!

На брега, между други двама мъже, бе застанал снажен, силен мъж, чието лице, едновременно смело и кротко, представляваше изразително съчетание от чертите на Мери и Робърт Грант. Това беше наистина човекът, когото двете деца бяха толкова често описвали. Сърцето им не ги беше измамило: това беше техният баща, това беше капитан Грант.

Капитанът чу гласа на Мери, разтвори ръце и падна върху пясъка като поразен от гръм.