Жул Верн
Децата на капитан Грант (44)

Глава XVIII
Австралийските Алпи

Огромна преграда пресичаше пътя към югоизток. Това беше веригата на австралийските Алпи, обширна крепост, чиито капризни бойници се простират по протежение на хиляда и петстотин мили и задържат облаците на 1200 метра височина.

Покритото с облаци небе пропускаше до земята само пресеяните през гъстата мрежа на парите слънчеви лъчи. Температурата беше впрочем поносима, но пътуването бе затруднено от твърде неравната почва. Възвишенията из равнината ставаха все по-големи. Тук-таме се появяваха хълмове, засадени с млади, зелени смолисти дървета. По-нататък тези гърбици, станали по-стръмни, образуваха първите стъпала на високите Алпи. През цялото време трябваше да се изкачват и това се виждаше от усилията на воловете, чиито яреми пращяха от тежестта на голямата кола. Воловете се задъхваха и мускулите на краката им се изпъваха до скъсване. Дъските на колата скърцаха под неочакваните клатушкания, които Еъртън, колкото и сръчен да беше, не успяваше да избегне. Пътешественичките обаче не се оплакваха.

Джон Манглс и двамата моряци вървяха на няколкостотин крачки напред, за да проучват пътя. Те избираха проходимите места — за да не кажем направо проходи, — защото почвата беше толкова неравна и затрупана със скали, че колата трябваше да избира откъде да мине. Човек би казал, истинско плаване по бурно море.

Задача трудна, а често и опасна. Понякога Уйлсън трябваше да пробива с брадва път всред гъсти шубраци. Краката потъваха в глинестата и влажна почва. Пътят се удължаваше от хилядите заобикаляния, които трябваше да правят поради непроходимите препятствия, високи гранитни блокове, дълбоки урви, съмнителни лагуни. И така до вечерта отрядът бе изминал едва половин градус. За нощуване се установиха в подножието на Алпите, на брега на рекичката Кобонгра, край малка равнина, покрита с храсталаци, високи до четири стъпки, чиито светлочервени листа развеселяваха погледа.

— Трудно ще минем оттук — каза Гленарван, гледайки планинската верига, която се губеше във вечерния здрач. — Алпи! Ето едно име, над което заслужава да се помисли.

— Не трябва да се преувеличават трудностите, драги Гленарван — отговори Паганел. — Не мислете, че ще трябва да преминем цяла Швейцария. В Австралия има Грампиани, Пиренеи, Алпи и Сини планини като в Европа и Америка, но в миниатюр. Това само доказва, че въображението на географите не е безгранично или че речникът на думите на собствените имена е много беден.

— Значи тези австралийски Алпи?… — запита леди Елена.

— Са джобни планини — отговори Паганел. — Ще ги преминем, без да усетим.

— Говорете за себе си! — каза майорът. — Само разсеян човек може да прекоси планинска верига, без да усети.

— Разсеян! — извика Паганел. — Но аз вече не съм разсеян. Дамите могат да го потвърдят. Откакто съм стъпил на континента, не удържах ли обещанието си? Проявих ли поне веднъж разсеяност? Можете ли да ме упрекнете в някоя грешка?

— Нито една, господин Паганел — каза Мери Грант. — Вие сте сега най-съвършеният човек.

— Дори прекалено съвършен! — добави със смях леди Елена. — Разсеяността ви отиваше така добре.

— Нали, госпожо? — отговори Паганел. — Ако престана да имам недостатъци, ще се превърна в обикновен човек като всички останали. Надявам се, че много скоро ще проявя някоя разсеяност, която ще ви накара да се посмеете добре. Трябва да знаете, че когато бъркам, сякаш изменям на призванието си.

На другия ден, 9 януари, въпреки уверенията на доверчивия географ, малкият отряд започна преминаването на Алпите всред много трудности. Трябваше да напредват напосоки, да навлизат в тесни и дълбоки клисури, които можеха да завършат без изход.

Еъртън щеше да бъде много затруднен без съмнение, ако след един час ход не се бе показал на една от планинските пътечки някакъв хан или по-скоро мръсна кръчма.

— Дявол да го вземе! — провикна се Паганел. — Съдържателят на тази кръчма надали ще забогатее на това място! За какво ли служи тя?

— Да ни даде сведения за пътя, от които се нуждаем — отговори Гленарван. — Да влезем.

Гленарван, последван от Еъртън, влезе в кръчмата. Съдържателят на „Буш Ин“ — така се наричаше заведението — беше груб човек, с навъсено лице и сигурно беше главният консуматор на джина, ракията и уискито, които се продаваха в кръчмата. Обикновено той виждаше само пътуващи скуотъри и някои водачи на стада.

На зададените му въпроси той отговори грубо и неохотно, но все пак отговорите му бяха достатъчни, за да осведомят Еъртън за пътя. Гленарван се отблагодари на кръчмаря, като му даде няколко крони, и се готвеше да си тръгне, когато погледът му се спря върху едно обявление, залепено на стената.

Това беше известие от колониалната полиция, с което се съобщаваше за бягството на каторжниците от Пърт и се обещаваха сто лири награда на този, който предаде водача им Бен Джойс.

— Няма съмнение — каза Гленарван на боцмана, — че този негодник заслужава да бъде обесен.

— И най-вече да бъде заловен! — отговори Еъртън. — Сто лири, това са много пари! Той не ги заслужава.

— А що се отнася до кръчмаря — добави Гленарван, — той не ми вдъхва особено доверие въпреки обявлението.

— Нито на мене — отговори Еъртън.

Гленарван и боцманът се върнаха при колата. Тръгнаха към мястото, където свършваше пътят за Лъкноу. Оттам започваше да лъкатуши тесен проход, който минаваше полегато по планината. Започнаха да се изкачват.

Пътят беше труден. Неведнъж пътешественичките и техните спътници трябваше да вървят пеша. Налагаше се да се помага на тежката кола и да я бутат, да я придържат при опасните наклони, да разпрягат воловете, които не можеха да минат наедно с нея острите завои, да спъват колелата й, когато застрашаваше да се върне назад, и на няколко пъти Еъртън трябваше да прибягва до помощта на конете, които и без това бяха изморени от изкачването.

Дали от продължителната умора, или по друга причина, но през деня един от конете умря. Той се строполи внезапно, без нищо да предвещава тази злополука. Това беше конят на Мълреди и когато този последният се впусна да го вдигне, конят бе мъртъв.

Еъртън се приближи да прегледа проснатото на земята животно, но не можа да разбере причината за внезапната му смърт.

— Сигурно му се е скъсал някой кръвоносен съд — каза Гленарван.

— Така изглежда — отговори Еъртън.

— Вземи моя кон, Мълреди — добави Гленарван, — аз ще отида в колата при леди Елена.

Мълреди се подчини и малкият отряд продължи изморителното изкачване, като изостави на враните трупа на коня.

Веригата на австралийските Алпи не е много широка и основата й няма повече от осем мили. Ако избраният от Еъртън проход водеше до противоположния източен склон, високата преграда можеше да бъде премината за четиридесет и осем часа. Оттам до морето не можеше да се очакват непреодолими препятствия или труден път.

През деня на 10 януари пътешествениците достигнаха най-високата точка на прохода, около 600 метра височина. Намираха се на едно открито плато, откъдето погледът се простираше много далеч. На север блестяха спокойните води на езерото Омео, цялото покрито с водни птици, а отвъд него — широките равнини на Мърей. На юг се разгъваха зелените поляни на Джипсленд, тази на вид примитивна област с богати със злато земи и високи гори. Тук природата беше още господарка на своите творения, на течението на своите реки, на своите недокоснати още от секирата девствени лесове и редките скуотъри не смееха още да се борят с нея. Изглежда, че алпийската верига разделяше две различни области, от които едната бе запазила своята дивост. Слънцето вече залязваше и някои от лъчите му, пронизвайки зачервените облаци, оживяваха цветовете на окръга Мърей. А Джипсленд, напротив, закрит от планинската верига, потъваше в смътен сумрак, сякаш сянката застилаше с преждевременна нощ цялата тази задалпийска област. Зрителите, поразени от толкова резкия контраст между тия две области, разглеждаха с вълнение този почти непознат край, през който трябваше да минат до границата на провинцията Виктория.

Нощуваха на самото плато и на другата сутрин започнаха спускането. То ставаше доста бързо. Пътешествениците бяха настигнати от извънредно силен град и бяха принудени да се приютят под скалите. Това не беше обикновен град, а ледени буци, големи колкото юмрук, които падаха от буреносните облаци. Те летяха с такава сила, сякаш бяха хвърлени с прашка. Паганел и Робърт бяха ударени от тях и опитът им доказа, че трябва да се пазят. Колата бе надупчена на няколко места и наистина малко покриви биха устояли на ударите на тези остри ледени парчета, някои от които се врязваха в стъблата на дърветата. Трябваше да се чака краят на тази фантастична градушка, иначе щяха да бъдат убити. Това трая около един час и после отрядът тръгна отново по скалистия склон, още хлъзгав от падналия град.

Привечер колата, силно раздрусана, а на места и с разхлабени обковки, но все пак здраво стъпила на плътните си колелета, се спускаше между големи уединени борове по последните склонове на Алпите. Проходът водеше до равнините на Джипсленд. Веригата на Алпите бе щастливо премината и бяха дадени обикновените разпореждания за нощуването.

На 12, още на разсъмване, малкият отряд, обхванат от необикновено въодушевление, отново тръгна на път. Всички бързаха да стигнат до целта, т.е. Тихия океан, на мястото, където се беше разбил „Британия“. Само там можеха да разчитат да попаднат на следите на корабокрушенците, а не тук, в тия пустинни области на Джипсленд. Затова Еъртън подканваше лорд Гленарван да изпрати по-скоро на „Дънкан“ заповед, да се озове на източното крайбрежие, за да разполагат при търсенето с всички средства. Според него, трябвало да се използува пътят за Лъкноу, който води до Мелбърн. По-нататък това щяло да бъде трудно поради липса на преки съобщения със столицата.

Препоръките на боцмана изглеждаха разумни и Паганел съветваше да ги последват. Той също мислеше, че в случая присъствието на яхтата ще бъде много полезно, като добавяше, че след като задминат пътя за Лъкноу, връзката с Мелбърн щяла да бъде невъзможна.

Гленарван се колебаеше и може би щеше да изпрати исканата с такава настойчивост от Еъртън заповед, ако не беше майорът, който решително се изказа против това. Той заяви, че експедицията има нужда от Еъртън, който бе запознат с местността около крайбрежието и ако случайно попаднат на следите на Хари Грант, боцманът повече от всеки друг може да ги проследи, и че най-сетне само той може да посочи мястото, където се беше разбил „Британия“.

Мак Набс настояваше да продължат пътя без никаква промяна в програмата. В лицето на Джон Манглс той намери съюзник. Младият капитан дори забеляза, че заповедите на негова светлост ще стигнат много по-лесно до „Дънкан“, ако ги изпратят от залива Туфолд, отколкото с помощта на ездач, който трябваше да измине двеста мили всред една дива област. Това мнение надделя. Решено бе заповедта да бъде изпратена след пристигането им в Туфолд бей. Майорът наблюдаваше Еъртън, който изглеждаше разочарован, но по стар навик не каза никому нищо и запази впечатлението за себе си.

Равнините, които се простираха в подножието на австралийските Алпи, бяха гладки, с лек наклон на изток. Монотонното еднообразие на пейзажа се нарушаваше тук-таме от малки горички мимози, евкалипти и различни смолисти дървета, а също и от „gastrolobium grandilorum“, чиито храсти стърчаха над почвата, покрити с ярки цветове. Пътят се пресичаше често от малки рекички, обикновени поточета, обрасли с тръстика и затрупани от орхидеи. Преминаваха ги в брод. При наближаването на пътешествениците, в далечината се вдигаха ята дропли и казуари. Над храстите скачаха, подобни на гумени кукли, кенгура. Но ловците на отряда и не мислеха за лов, защото конете им бяха много изморени.

Впрочем над цялата област тежеше жега и задух. Атмосферата бе силно наситена с електричество, което се отразяваше на хората и на животните. Те вървяха, загледани напред, и не търсеха нищо друго. Мълчанието се нарушаваше от време на време от виковете на Еъртън, който подтикваше изморените волове.

Между пладне и два часа преминаха през една интересна папратова гора, която би предизвикала възхищение у по-малко изтощени хора. Тия дървообразни храсти бяха в пълен разцвет и се издигаха до 9 метра височина. Коне и ездачи минаваха спокойно под увисналите им надолу листа и често шпорите на ездачите издрънкваха при допира им с коравите им дръжки. Под тия неподвижни слънчобрани царуваше прохлада, от която никой и не мислеше да се оплаква. Жак Паганел, винаги изразителен, изпусна няколко въздишки на задоволство, с които вдигна цели ята от перюши и какаду. Това бе последвано от оглушителен брътвеж.

Географът бе засилил още повече своите викове и възторзи, когато другарите му видяха как той внезапно залитна на коня си и се строполи на земята. Беше ли това някакво замайване, или по-лошо, някакво задушаване, предизвикано от високата температура? Всички се втурнаха към него.

— Паганел! Паганел! Какво става с вас? — извика Гленарван.

— С мене става това, драги приятелю, че вече нямам кон — отговори Паганел, като освобождаваше краката си от стремената.

— Какво! Конят ви?

— Умря, покосен като този на Мълреди!

Гленарван, Джон Манглс и Уйлсън прегледаха коня. Паганел не се лъжеше. Конят му бе умрял внезапно.

— Чудно нещо — каза Джон Манглс.

— Наистина много чудно — промърмори майорът. Гленарван бе много загрижен от това ново произшествие. В тази пустиня не можеха да се набавят коне и ако конете започнеха да умират от някаква епидемия, щяха да продължат много трудно пътя си.

Още преди да изтече денят, думата епидемия сякаш щеше да се потвърди. Издъхна и трети кон, този на Уйлсън, но случи се нещо по-неприятно, умря и един от воловете. Превозните средства се сведоха до три вола и четири коня.

Положението стана сериозно. Ездачите, останали без коне, можеха в края на краищата да вървят пеша. Малко ли скуотъри са преминали през тия пустинни области пеша? Но ако трябваше да изоставят колата, какво щеше да стане с пътешествениците? Можеха ли те да изминат сто и двадесетте мили, които ги отделяха от залива Туфолд?

Джон Манглс и Гленарван, много обезпокоени, прегледаха останалите живи коне. Може би имаше начин да предотвратят нови злополуки! Но те не намериха никакви признаци на болест, нито дори на слабост. Животните бяха напълно здрави и понасяха смело трудностите на пътя. Гленарван захрани надежда, че тази особена епидемия няма да причини нови жертви.

Това беше мнението и на Еъртън, който призна, че не разбира нищо от тия внезапни умирания.

Отрядът продължи пътя си. Колата служеше за почивка на изморените пътници, които я използуваха поред. Вечерта след един преход едва от десет мили бе даден знак за спиране. Устроиха лагер и нощта мина без приключения под няколко дървообразни папрати, между които прелитаха огромни прилепи, наречени с право „хвърчащи лисици“.

Следният ден, 13 януари, премина добре. Злополуките от предния ден не се повториха. Здравословното състояние на експедицията беше задоволително. Коне и волове се справяха отлично със задачата си. Салонът на леди Елена беше оживен благодарение на многото гости. Мистър Олбинет се занимаваше енергично с поднасянето на разхладителни напитки, които при тридесет градуса топлина бяха наистина необходими. Изпиха половин бъчонка шотландско пиво. „Барклей и Ко“ бе провъзгласен за най-великия човек на Англия, дори по-велик от Уелингтън, защото Уелингтън никога не би произвел толкова хубаво пиво. Шотландско честолюбие! Паганел пи много и ораторствува още повече на разнообразни теми.

Така добре започнатият ден трябваше и добре да завърши. Бяха изминали цели петнадесет мили и успешно прекосиха една доста пресечена местност с червеникава почва. Можеха да се надяват, че ще се установят още същата вечер на брега на Сноуи, голяма река, която се влива в Тихия океан и на юг от Виктория. Колелата на колата вече браздяха коловози по просторните равнини от възчерни наноси, между туфи буйна трева и нови поляни с гастролобиум. Свечери се и ясно очертаната на хоризонта мъгла отбелязваше течението на реката Сноуи. Благодарение на воловете изминаха още няколко мили. На един завой на пътя, зад малко възвишение, се откри гора от високи дървета. Еъртън прекара доста изморените волове между потъналите в сянка големи дънери и вече излизаха от гората, на половин миля от Сноуи, когато внезапно колата затъна до главините.

— Внимание! — извика той на ездачите, които го следваха.

— Какво има? — запита Гленарван.

— Затънахме — отговори Еъртън.

С викове и с остен той се помъчи да подкара воловете, но те бяха затънали до колене и не можеха да мръднат.

— Да пренощуваме тук — каза Джон Манглс.

— Това е най-доброто, което можем да направим — отговори Еъртън. — Утре на светло ще видим как да се измъкнем.

— Стой! — изкомандува Гленарван.

След кратък здрач нощта се спусна твърде бързо, но горещината не бе изчезнала заедно със светлината. Въздухът бе наситен с душни пари. От време на време хоризонтът пламваше от светкавици, бляскави отражения на далечна буря. Приготвиха се за лягане. Пътничките се настаниха криво-ляво в колата, а мъжете изпънаха палатката под тъмните куполи на високите дървета. Все пак те биха били доволни, ако не завалеше дъжд.

С голяма мъка Еъртън успя да изтегли от подвижната почва трите вола. Нещастните животни бяха затънали до гърди. Боцманът ги отведе да пасат наедно с четирите коня и им приготви сам зоб. Това той вършеше много добре и Гленарван забеляза, че тази вечер той им приготви храната много грижливо, за което му благодари, защото доброто състояние на воловете беше от изключителна важност.

През това време пътешествениците вечеряха набързо. Умората и горещината убиваха апетита им и те имаха нужда не от храна, а от сън. Леди Елена и мис Грант пожелаха на спътниците си лека нощ и отидоха да легнат в колата. Що се отнася до мъжете, едни легнаха под палатката, а другите предпочетоха да се изтегнат върху високата трева в подножието на дърветата, нещо, което в тая страна със здрав климат е безопасно.

Малко по малко всички заспаха дълбоко. Тъмнината се увеличаваше под завесата на гъсти облаци, които покриваха небето. Във въздуха нямаше никакъв полъх на вятър. Тишината на нощта бе нарушавана само от крясъците на „морипорка“, която възпроизвеждаше миньорни терци с изумителна точност, също като тъжните европейски кукувици.

Към единадесет часа след неспокоен, тежък и уморителен сън майорът се събуди. Полузатворените му очи бяха привлечени от смътна светлина, която се движеше под високите дървета. Човек би казал — някаква белезникава покривка, блестяща като повърхност на езеро. Отначало Мак Набс помисли, че това са първите светлини на пожар, който пълзи по земята.

Той стана и се запъти към гората. Голямо беше учудването му, когато се натъкна на едно чисто природно явление. Пред очите му се разстилаше голяма площ, осеяна с гъби, които фосфоресцираха. Спорите на тия тайнобрачни светеха в тъмнината доста силно.

Майорът, който не беше егоист, се готвеше да събуди Паганел, та да може и ученият да види това със собствените си очи, когато забеляза нещо, което го спря.

Благодарение на фосфоресцентната светлина, осветяваща едно пространство от около половин миля, Мак Набс забеляза, че към края на осветената площ преминават бързо сенки. Лъжеше ли се той, жертва на някаква халюцинация ли беше?

Майорът легна на земята и след като се вгледа внимателно, видя много ясно, че няколко души се навеждаха и изправяха, сякаш търсеха върху почвата някакви още пресни следи.

Трябваше да разбере какво искат тия хора.

Мак Набс не се поколеба и без да буди другарите си, пълзейки по земята, подобно на дивак от равнините, изчезна под високите треви.