Жул Верн
Децата на капитан Грант (47)

Глава XXI
ЧЕТИРИ МЪЧИТЕЛНИ ДНИ

Останалата част от деня мина без приключения. Довършиха приготовленията за заминаването на Мълреди. Смелият моряк бе щастлив, че може да засвидетелствува на Гленарван своята преданост.

Паганел си бе възвърнал самообладанието и се държеше както обикновено. В погледа му все още личеше някаква загриженост, но той изглеждаше решен да я пази в тайна. И навярно имаше сериозни причини за това, защото майорът го беше чул да повтаря като човек, който се бори със себе си:

— Не! Не! Няма да ми повярват! А и каква полза? Вече е много късно!

Взел това решение, той се зае да даде на Мълреди необходимите наставления как да стигне до Мелбърн и с карта в ръка му начерта целия маршрут. Всички „трекс“, т.е., всички пътеки в равнината водеха до пътя за Лъкноу. Тоя път слизаше право на юг до самото крайбрежие и правеше остър завой по посока на Мелбърн. Мълреди трябваше да го следва неуклонно и да не се опитва да се съкращава, като минава косо през тия малко познати места.

Няма нищо по-просто. Мълреди не можеше да се заблуди.

Що се отнася до опасностите, имаше ги само на няколко мили отвъд лагера, дето Бен Джойс и неговата шайка навярно бяха устроили засада. Щом преминеше тази част от пътя, Мълреди можеше да се надява, че ше остави далеч зад себе си каторжниците и ще изпълни благополучно своята важна мисия.

В шест часа вечеряха всички заедно. Валеше проливен дъжд. Палатката не представляваше вече достатъчно прикритие и всеки търсеше подслон в колата. Впрочем тя беше сигурно убежище. Заседнала здраво в глината, тя бе прилепнала в почвата като крепост на основите си. Въоръжението се състоеше от седем карабини и седем револвера. То позволяваше да се удържи доста дълга обсада, защото не липсваха нито муниции, нито продукти. А освен това „Дьнкан“ щеше бъде след шест дни в залива Туфолд. Двадесет и четири часа след това екипажът му ще бъде вече на другия бряг на Сноуи и ако реката не би могла още да се премине, то поне каторжниците щяха да бъдат принудени да се оттеглят пред превъзхождащите ги сили. Но преди всичко Мълреди трябваше да успее в опасната си мисия.

В осем часа стана съвсем тъмно. Време беше за тръгване. До-ведоха коня на Мълреди. Краката му, обвити от предпазливост и парцали, не правеха никакъв шум по земята. Животното изглеждаше уморено, а пък от силата и сигурността на краката му зависеше спасението на всички.

Майорът препоръча на Мълреди, щом се отдалечи достатъчно от каторжниците, да не го пресилва. По-добре да закъснее половин ден, но да стигне сигурно.

Джон Манглс даде на моряка един револвер, който бе напълнил много внимателно. Опасно оръжие в ръката на смел човек, защото изстрелваше шест куршума за няколко секунди и можеше да прочисти лесно път, препречен от разбойници.

Мълреди възседна коня.

— Ето писмото, което ще дадеш на Том Остин — каза му Гленарван. — Да не губи нито час! Да тръгне за залива Туфолд и ако не ни намери, в случай че не сме още преминали Сноуи, да тръгне към нас незабавно! Сега върви, мой храбри моряко, и дано господ те закриля.

Гленарван, леди Елена, Мери Грант, всички стиснаха ръка на Мълреди. Това заминаване в тъмната и дъждовна нощ на път, осеян с опасности, през огромните неизвестни пространства на пустинята би смутило всеки, който нямаше смелостта на моряка.

— Сбогом, милорде! — каза той със спокоен глас и изчезна по една пътечка, която минаваше покрай гората.

В този момент бурята се засили. Високите клони на евкалиптите тракаха в тъмнината с глух шум. Чуваха се как сухи клони падаха по мократа земя. Много от грамадните дървета, на които липсваха жизнени сокове, но които все пак стояха прави досега, бяха съборени от тази буря. Вятърът бушуваше, смесвайки зловещите си вопли с прашенето на дърветата и грохота на Сноуи. Големите облаци, които бягаха на изток, се влачеха почти до земята като разкьсана мъгла. Страшната тъмнина увеличаваше ужаса на нощта.

След заминаването на Мълреди пътешествениците се прибраха в колата. Леди Елена и Мери Грант, Гленарван и Паганел заемаха първото отделение, което беше херметически затворено. Във второто седяха Олбинет, Уйлсън и Робърт. Майорът и Джон Манглс пазеха отвън.

Тази предпазливост беше наложителна, защото едно нападение от страна на каторжниците би било лесно, а следователно и възможно.

Двамата верни стражи стояха на пост и понасяха героично дъжда и вятъра, които ги шибаха в лицата. Те се мъчеха да проникнат с поглед в околния, много удобен за засади мрак, защото слухът не можеше нищо да долови всред шума на бурята, воя на вятъра, тракането на клоните, падането на стъблата и грохота на разбесувалите се води.

Понякога обаче бурята се прекъсваше от кратки затишия. Вятърът спираше, сякаш за да си поеме дъх. Единствено реката стенеше между неподвижните тръстики и черната завеса на смолистите дървета. През тия временни затишия мълчанието изглеждаше по-дълбоко. Тогава майорът и Джон Манглс се вслушваха внимателно.

През едно от тия затишия те чуха едно остро изсвирване.

Джон Манглс се приближи бързо към майора.

— Чухте ли? — каза му той.

— Да — отговори Мак Набс. — Дали беше човек, или животно?

— Човек — отговори Джон Манглс.

После и двамата започнаха да се вслушват. Необяснимото изсвирване се повтори внезапно и нещо като изстрел му отговори, но почти неуловимо, защото в момента бурята бушуваше със страшна сила. Мак Набс и Джон Манглс не можеха да се чуват. Те се приближиха до колата, която ги защищаваше от вятъра.

В този момент кожените завеси се повдигнаха и Гленарван слезе при другарите си. Той бе чул зловещото изсвирване, а също и изстрела, който бе отекнал като ехо под чергилото.

— В коя посока? — запита той.

— Там — Джон посочи тъмната пътека по направлението, в което тръгна Мълреди.

— На какво разстояние?

— Звукът бе донесен от вятъра — отговори Джон Манглс, — трябва да има поне три мили оттук.

— Да отидем! — каза Гленарван, като метна карабината на рамото си.

— Няма да ходим! — отговори майорът. — Това е уловка, за да ни отдалечат от колата.

— А ако Мълреди е убит от тия мизерници! — поде Гленарван, като сграбчи ръката на Мак Набс.

— Това ще разберем утре — отговори студено майорът, твърдо решен да попречи на Гленарван да извърши излишна непредпазливост.

— Вие не можете да напуснете лагера, милорде — каза Джон, — ще отида аз.

— Нито вие! — отвърна енерично Мак Набс. — Или искате да ни избият един по един, да намалят силите ни и след това да правят с нас, каквото си искат? Ако Мълреди е станал тяхна жертва, това е безспорно нещастие, но то не бива да става причина за нови жертви. Мълреди тръгна, защото изтегли жребия. Ако съдбата ме беше посочила на негово място, щях да тръгна като него, но нямаше нито да искам, нито да очаквам някаква помощ.

Задържайки Гленарван и Джон Манглс, майорът беше прав от всяко гледище. Да се опитват да стигнат моряка в тази тъмна нощ при опасността да попаднат на каторжниците, скрити в някоя горичка, беше безразсъдно и при това безполезно. Малкият отряд на Гленарван не броеше толкова много хора, че да рискува още някой от тях.

При все това Гленарван сякаш не искаше да се съгласи с тия доводи. Ръката му стискаше нервно карабината. Той крачеше напред-назад около колата и се вслушваше в най-малкия шум. Погледът му се мъчеше да пробие зловещата тъмнина. Мисълта, че един от неговите хора лежи смъртно ранен, изоставен без помощ, напразно викащ тия, за които се беше жертвувал, не му даваше мира. Мак Набс не знаеше дали ще успее да го задържи и дали Гленарван, воден от поривите на сърцето си, няма да се изложи на изстрелите на Бен Джойс.

— Едуард — каза му той, — успокойте се. Послушайте един приятел. Помислете за леди Елена, за Мери Грант, за всички, които остават! Впрочем къде искате да отидете? Къде ще намерите Мълреди? Той е бил нападнат на две мили оттук, но по кой път? Коя посока ще хванете?…

В този момент сякаш в отговор на думите на майора се дочу вик за помощ.

— Слушайте! — каза Гленарван.

Този вик идваше от същата страна, откъдето се бе чул изстрелът, на по-малко от четвърт миля. Гленарван отстрани майора и се спускаше вече по пътеката, когато на триста метра от колата се чуха думите:

— Помощ! Помощ!

Гласът беше жален и отчаян. Джон Манглс и майорът се втурнаха в тази посока.

Няколко мига след това те забелязаха край сечището човешка фигура, която се влачеше и издаваше жални стенания.

Това беше Мълреди, ранен, умиращ, и когато другарите му го вдигнаха, почувствуваха ръцете си облени с кръв.

Дъждът се беше засилил, а вятърът беснееше между клоните на изсъхналите дървета. Тялото на Мълреди бе пренесено сред бурята от Гленарван, майора и Джон Манглс.

Всички излязоха да ги посрещнат. Паганел, Робърт, Уйлсън и Олбинет слязоха от колата, а леди Елена отстъпи на бедния Мълреди своето място. Майорът сне рубашката на моряка, от която течеше кръв и вода, и откри раната. Нещастникът бе ударен с нож в левия хълбок.

Мак Набс го превърза много сръчно, но не можеше да каже дали ножът не бе засегнал някой от важните органи. От раната бликаше яркочервена кръв. Бледността и отпадналостта на ранения показваха, че положението му беше сериозно. Майорът постави върху отвора на раната, която проми предварително с чиста вода, дебел пласт марля и парче плат, които превърза с бинт. Така той спря кръвотечението. Мълреди бе положен да легне на обратната на раната му страна, главата и гърдите му повдигнати, а леди Елена му даде да пие няколко глътки вода.

След четвърт час раненият, дотогава неподвижен, се размърда. Очите му се поотвориха. От устата му излязоха няколко несвързани думи. Майорът приближи ухото си и го чу да повтаря:

— Милорд, писмото… Бен Джойс…

Майорът повтори тия думи и погледна другарите си. Какво искаше да каже Мълреди? Бен Джойс бе нападнал моряка, но защо? Не беше ли само, за да го спре и да му попречи да стигне до „Дънкан“? Писмото…

Гленарван претърси джобовете на Мълреди. Писмото, отправено до Том Остин, не беше там!

Нощта изтече в тревога и безпокойство. Опасяваха се, че раненият може да почине всеки момент. Той имаше висока температура. Леди Елена и Мери Грант, две милосърдни сестри, не се отделяха от него. Те го гледаха така добре и с такова съчувствие, както никой болен не е бил гледан.

Съмна се. Дъждът бе спрял. По небето се влачеха още големи облаци. Земята бе покрита с парчета клони. Измокрената от поройния дъжд глина бе омекнала и колата бе затънала още по-дълбоко. Достъпът до нея бе станал труден, но тя поне не можеше да затъне повече.

Джон Манглс, Паганел и Гленарван отидоха още призори да изследват околностите на лагера. Тръгнаха по пътеката, покрита с кървава диря. От Бен Джойс и шайката му нямаше нито следа. Отидоха и до мястото на нападението. Там лежаха два трупа, покосени от куршумите на Мълреди. Единият беше на подковача от Блек Пойнт. Лицето му, обезобразено от смъртта, беше отвратително.

Гленарван не отиде по-далече. Благоразумието не му позволяваше да се отдалечава. Той се върна към колата, обезпокоен от сериозността на положението.

— Не може и да се мисли за изпращане на нов куриер в Мелбърн — каза той.

— Все пак това е наложително, милорде — отговори Джон Манглс. — Аз ще опитам да мина там, където морякът ми не успя да мине.

— Не, Джон. Ти нямаш дори и кон, с който да изминеш двестата мили.

И наистина конят на Мълреди, единственият останал жив, не се беше върнал. Беше ли и той убит? Загубил ли се беше в тия пущинаци? Или каторжниците го бяха взели?

— Каквото и да става — продължи Гленарван, — ние няма вече да се разделяме. Ще изчакаме осем, петнадесет дни, докато водите на Сноуи се върнат на нормалното си ниво. Тогава малко по малко ще стигнем до залива Туфолд, откъдето ще изпратим по сигурен път заповед на „Дънкан“ да дойде на брега.

— Това е единственото нещо, което можем да направим — отговори Паганел.

— И така, драга приятели — поде Гленарван, — повече никаква раздала. Рисковете за сам човек са много големи в тази пустиня, пълна с разбойници. А сега дано господ спаси нашия добър моряк и помогне на нас!

Гленарван беше напълно прав. Първо, да забрани всеки самостоятелен опит и второ, да изчакат търпеливо на брега на Сноуи, докато успеят да я преминат. Само тридесет и пет мили ги деляха от Делегейт, първия граничен град на Нов Южен Уелс, където щяха да намерят превозни средства до залива Туфолд. Оттам Гленарван щеше да телеграфира в Мелбърн заповедите си до „Дънкан“.

Тия мерки бяха разумни, но се взимаха малко късно. Ако Гленарван не бе изпратил Мълреди по пътя за Лъкнау, колко нещастия щяха да бъдат избягнати, да не говорим за покушението над моряка! Като се върна в лагера, Гленарван намери другарите си малко поуспокоени. У тях сякаш се бе породила надежда.

— Той е по-добре! Той е по-добре — провикна се Робърт, като изтича да посрещне Гленарван.

— Мълреди?

— Да, Едуард — отговори леди Елена. — Кризата мина. Майорът е обнадежден. Нашият моряк ще живее.

— Къде е Мак Набс? — запита Гленарван.

— При него. Мълреди искаше да говори с него. Не бива да ги смущаваме.

И наистина от един час раненият бе дошъл на себе си и температурата му бе спаднала. Първата грижа на Мълреди, след като се съвзе, бе да потърси Гленарван или, ако го нямаше, майора. Мак Набс виждаше, че той още е много слаб и искаше да му забрани да говори. Но Мълреди настоя така енергично, че майорът трябваше да отстъпи.

Когато Гленарван се върна, разговорът продължаваше вече от няколко минути. Трябваше да се изчака докладът на Мак Набс.

Не след много се разтвориха завесите на колата и се показа майорът. Той отиде при другарите си под едно смолисто дърво, където беше изпъната палатката. По лицето му, обикновено много спокойно, сега се четеше сериозна загриженост. Когато погледът му се спря на леди Елена и на младото момиче, в очите му се отрази мъчителна тъга.

Гленарван го разпита и ето накратко какво беше научил майорът.

Като напуснал лагера, Мълреди тръгнал по една от пътеките, посочени от Паганел. Той се движел бързо, поне дотолкова, доколкото позволявала нощната тъмнина. По негово пресмятане бил изминал около две мили, когато няколко души — струва му се, петима — се хвърлили върху коня. Животното се изправило на задните си крака. Мълреди извадил револвера и стрелял. Предполага, че двама от нападателите паднали. При светлината на изстрелите той познал Бен Джойс. Но това било всичко. Нямал време да изстреля всичките си куршуми. Нанесен му бил силен удар в дясната страна и той паднал.

Но още не бил загубил съзнание. Убийците го помислили за мъртъв. Почувствувал, че го претърсват. После чул как един от тях казал: „Намерих писмото“. — „Дай го — отговорил Бен Джойс. — Сега «Дънкан» е наш!“

На това място от разказа Гленарван не можа да се сдържи и извика.

Мак Набс продължи:

„А сега, момчета — казал Бен Джойс, — хванете коня. След два дни ще бъда на борда на «Дънкан», а след шест — в залива Туфолд. Там ще се срещнем. Отрядът на милорда ще бъде още затънал в мочурищата на Сноуи. Преминете реката през моста при Кемпл пиър, идете до крайбрежието и там ме чакайте. Аз ще намеря начин да ви вкарам в яхтата. А след като изхвърлим екипажа в морето, с кораб като «Дънкан» ние ще бъдем господари на Индийския океан.“ — „Ура за Бен Джойс!“ — извикали каторжниците. Довели коня на Мълреди и Бен Джойс изчезнал в галоп по пътя за Лъкноу, докато шайката се насочила на югозапад към реката Сноуи. Мълреди, макар и тежко ранен, събрал сили и се довлякъл на триста метра от лагера, където го намерихме почти умрял. Ето цялата история на Мълреди. Сега разбирате защо храбрият моряк държеше толкова да говори.

Това разкритие порази Гленарван и всички останали.

— Пирати! Пирати! — провикна се Гленарван. — Екипажът ми избит! Моят „Дънкан“ в ръцете на разбойници!

— Да! Защото Бен Джойс ще изненада кораба — отговори майорът. — И тогава…

— Трябва да стигнем до брега преди тия негодници! — каза Паганел.

— Но как ще прекосим Сноуи? — запита Уйлсън.

— Като тях — отговори Гленарван. — Те ще минат по моста Кемпл пиър, по него ще минем и ние.

— А какво ще стане с Мълреди? — запита леди Елена.

— Ще го носим! Ще се сменяме! Мога ли да оставя екипажа си без защита срещу шайката на Бен Джойс?

Намерението да прекосят Сноуи при моста Кемпл пиър беше осъществимо, но рисковано. Каторжниците можеха да заседнат на моста и да го отбраняват. Те ще бъдат поне тридесет срещу седем! Има обаче моменти, когато съображенията губят значение и въпреки всичко трябва да се върви напред.

— Милорде — каза тогава Джон Манглс, — преди да проиграем нашия последен шанс и рискуваме едно отиване до тоя мост, благоразумно ще бъде да го огледаме. Аз се нагьрбвам с това.

— Аз ще ви придружа, Джон — отговори Паганел.

Предложението бе прието и Джон Манглс и Паганел се приготвиха да тръгнат веднага. Те трябваше да се спуснат по течението, като вървят все по брега до мястото, където, според думите на Бен Джойс, се намира този мост. Трябваше най-вече да се крият от погледите на каторжниците, които сигурно наблюдаваха и двата бряга.

И така, снабдени с храна и добре въоръжени, двамата смели другари тръгнаха и много скоро изчезнаха всред високите тръстики около реката.

Чакаха ги през целия ден. Мръкна се, а те още не бяха се върнали. Всички бяха обезпокоени.

Най-сетне към единадесет часа Уйлсън съобщи, че се връщат. Паганел и Джон Манглс бяха извървели десет мили и се чувствуваха много изморени.

— А мостът съществува ли? — запита Гленарван, който отиде да ги посрещне.

— Да! Мост от лиани — каза Джон Манглс. — Каторжниците са минали действително по него, но…

— Но… — повтори Гленарван, който предчувствуваше ново нещастие.

— След като минали, го изгорили — отговори Паганел.