Жул Верн
Децата на капитан Грант (15)

Глава XV
ИСПАНСКИЯТ ЕЗИК НА ПАГАНЕЛ

След огромната опасност, от която току-що се бе отървал, Робърт бе заплашен от друга, не по-малка от първата — да бъде разкъсан от прегръдки. Макар че бе още много слаб, нито един от тия добри хора не устоя на желанието да го притисне до сърцето си. Но изглежда силните прегръдки не са фатални за болните, защото детето не умря. Напротив — то се съвзе.

След спасения помислиха и за спасителя. И, разбира се, именно майорът се сети да се огледа наоколо. На петдесетина крачки от рекичката един много едър човек бе застанал неподвижно върху едно от първите стъпала на планината. Той държеше до нозете си дълга пушка. Този човек, появил се изневиделица, беше широкоплещест и имаше дълги коси, преплетени с кожени ремъчета. Ръстът му надвишаваше шест стъпки. Мургавото му лице беше червено между очите и устата, черно при долните клепачи и бяло на челото. Облечен като пограничните патагонци, туземецът носеше великолепно наметало, украсено с червени арабески. То бе от кожа от долната част на врата и краката на гуанако, чиято мека вълна бе обърната навън, и бе зашито с жили от щраусова птица. Под наметалото се подаваше дреха от лисича кожа, пристегната в кръста и завършваща отпред на клин. На пояса му висеше торбичка с бои, с които боядисваше лицето си. Ботушите му бяха направени от парче говежда кожа и прикрепени о глезените с правилно кръстосани ремъци.

Лицето на патагонеца беше прекрасно и въпреки шарките по него издаваше буден ум. Той беше заел величествена поза и чакаше. Така както бе застанал, неподвижен и строг, на своя пиедестал от скали, човек би го взел за статуя на хладнокръвието.

Щом го забеляза, майорът го показа на Гленарван, който изтича към него. Патагонецът направи крачка напред Гленарван взе ръката му и я стисна с две ръце, В погледа на лорда, в радостта, изписана по лицето му, в целия му израз се четеше такава благодарност, толкова признателност, че туземецът не можеше да не я забележи. Той наведе леко глава и произнесе няколко думи, които нито майорът, нито Гленарван можаха да разберат.

Тогава патагонецът, след като разгледа внимателно чужденците, заговори на друг език. Но това ново наречие бе също така непознато, както и първото. Все пак някои изрази, с които си послужи индианецът, обърнаха вниманието на Гленарван. Сториха му се, че са на испански език, от който той знаеше няколко обикновени думи.

— Espanol? — запита той.

Патагонецът поклати глава отгоре надолу, движение, което у всички народи означава потвърждение.

— Добре — каза майорът, — ето работа за нашия приятел Паганел. Имали сме щастие, че му хрумна да учи испански.

Повикаха Паганел. Той дотърча веднага и поздрави патаго-неца с чисто французка любезност, от която туземецът сигурно нищо не разбра. Разправиха на учения географ в какво се състои работата.

— Чудесно! — възкликна той.

И като отвори широко уста, за да произнася по-добре, каза:

— Vos sois um homen de bem!^[1]

Туземецът го изслуша внимателно, но не отговори.

— Той не разбира — каза географът.

— Може би не произнасяте добре! — отвърна майорът.

— Сигурно. Ах, това дяволско произношение!

И Паганел повтори отново своята любезност, но резултатът беше същият.

— Да променим фразата — каза той и произнесе бавно и важно: Sem duvida, um Patagao.^[2]

Патагонецът мълчеше като преди.

— Dizeime!^[3] — добави Паганел. Патагонецът пак не отговори.

— Vos compriendeis?^[4] — извика Паганел толкова силно, че една не си скъса гласните струни.

Ясно беше, че индианецът не разбира, защото отговори, но на испански.

— No comprendo.^[5]

Сега на свой ред Паганел се слиса и видимо раздразнен, бързо свали очилата от челото на очите си.

— Да ме обесят — каза той, — ако разбирам дума от това дяволско наречие! Това е сигурно араукански.

— Съвсем не — забеляза Гленарван. — Този човек отговори положително на испански.

И като се обърна към патагонеца, запита:

— Espanol?

— Si, si!^[6] — отговори туземецът.

Объркването на Паганел се превърна в изумление. Майорът и Гленарван се погледнаха с крайчеца на окото.

— Я гледай, мой учени приятелю — каза майорът, който едва сдържаше усмивката си, — да не би това да е пак някоя от разсеяностите, за които изглежда имате монопол!

— Какво? — отвърна географът и наостри уши.

— Да! Ясно е, че патагонецът говори испански…

— Той ли?

— Да, той! Да не би случайно да сте учили друг език, мислейки, че учите…

Мак Набс не довърши. Едно гръмко „О!“ на учения, придружено от вдигане на рамене, го пресече.

— Майоре, вие отивате малко далече — каза Паганел доста остро.

— Ами щом не разбирате! — отговори Мак Набс.

— Не разбирам, защото този индианец говори лошо! — отвърна географът, който бе започнал да губи търпение.

— Значи той говори лошо, защото вие не го разбирате — каза спокойно майорът.

— Мак Набс — намеси се Гленарван, — вашето предположение е неприемливо. Колкото и да е разсеян нашият приятел Паганел, не може да се допусне, че разсеяността му е отишла дотам да учи един език вместо друг!

— Тогава, драги Едуард, или no-скоро вие, любезни Паганел, обяснете ми какво става тук?

— Аз не обяснявам — отговори Паганел, — а само констатирам. Ето книгата, по която се упражнявам всеки ден по испански! Прегледайте я, майоре, и ще разберете, че съм прав.

Като каза това, Паганел започна да рови из многобройните си джобове. След като търси няколко минути, извади една доста разкъсана книга и самоуверено я поднесе на майора.

Майорът я погледна.

— Но каква е тази книга? — запита той.

— Това са „Луизиади“ — отговори Паганел. — Една прекрасна епопея, която…

— „Луизиади“ ли! — се провикна Гленарван.

— Да, приятелю мой, „Луизиади“ от великия Камоенс.

— Камоенс? — повтори Гленарван. — Но, нещастни човече, Камоенс е португалец! А това значи, че от шест седмици учите португалски!

— Камоенс! „Луизиади“! Португалски!

Паганел не можа да продължи. Очите му потъмняха под очилата, а около него се разнесе гръмкият смях на другарите му, които го бяха наобиколили.

Патагонецът дори не трепна. Той чакаше търпеливо обяснението на тази напълно непонятна за него сцена.

— Ах! Глупак! Луд! — каза най-сетне Паганел. — Как? Така ли е? И не е шега? Аз, аз да направя такова нещо? Но това е вавилонско смешение на езиците! Ах, приятели мои. Да тръгнеш за Индия и да стигнеш в Чили! Да учиш испански и да говориш португалски! Но това е вече прекалено и ако продължава така, някой ден ще ми се случи да се хвърля от прозореца, вместо да хвърля пурата си!

Като слушаше човек как Паганел говори за своята злополука и като гледаше неговото комично смущение, невъзможно беше да не се разсмее. Впрочем сам той даде пример.

— Смейте се, приятели мои, смейте се от сърце! — каза той. — Аз сам се смея над себе си повече от вас.

И той избухна в такъв силен смях, какъвто никога не е излизал от устата на един учен.

— Както и да е, но ние останахме без преводач — каза майорът.

— О, недейте се отчайва — отговори Паганел. — Португалският и испанският си приличат толкова, че се забърках. Но това им сходство ще ми помотае бързо да изправя грешката си и много скоро ще бъда в състояние да благодаря на храбрия патагонец на езика, който той така добре говори.

Паганел имаше право, защото след малко той успя да размени няколко думи с индианеца. Научи дори, че патагонецът се нарича Талкав, което на араукански значело „Гърмящият“.

Навярно този прякор идеше от ловкостта му да стреля с пушка.

Но онова, което най-много зарадва Гленарван, беше, че патагонецът бе по професия водач, и то водач из пампасите. В тази среща имаше нещо толкова чудотворно, че всички сметнаха успехът на експедицията осигурен и никой вече не се усъмни в спасението на капитан Грант. Пътешествениците и патагонецът отидоха при Робърт. Той протегна ръка към туземеца, който, без да продума, сложи ръката си на главата му, прегледа детето и попипа натъртените му членове. После усмихнат отиде и набра край брега на рекичката няколко стръка див кервиз и с него разтри тялото на болния. Благодарение на този масаж, направен много деликатно, детето почувствува как се връщат силите му. Ясно беше, че няколко часа почивка щяха да бъдат достатъчни да се възстанови.

Решиха да прекарат деня и следващата нощ тук в лагера. При това оставаха да се решат два важни въпроса — за храната и превоза. Липсваха и храна, и мулета. За щастие Талкав беше тук. Индианецът, свикнал да води пътешественици покрай патагонските граници, бе един от най-умните „бакианос“ по тия места и се нае да достави на Гленарван всичко, което липсваше на отряда му. Той му предложи да го заведе в една индианска „тол-дерия“^[7], отстояща най-много на четири мили, където можеха да намерят всичко необходимо за експедицията. Предложението бе направено отчасти с жестове и отчасти с испански думи, които Паганел успя да разбере. То бе прието и веднага Гленарван и неговият приятел ученият се сбогуваха с другарите си и предвождани от патагонеца, тръгнаха нагоре по рекичката.

Те вървяха здраво час и половина с големи крачки, за да могат да следват великана Талкав. Цялата тая област от Андите е очарователна и много плодородна. Тучни пасбища, които биха могли да изхранят стотици хиляди глави добитък, следваха едно след друго. Големи блата, свързани помежду си с цяла мрежа от потоци, напояваха тия зелени равнини. Лебеди с черни глави игриво пляскаха във водите и оспорваха това водно царство на множество щраусови птици, които подскачаха в ляносите^[8]. Пернатото царство беше блестящо, много шумно и с великолепно разнообразие. „Исакас“, грациозни сиви гургулици, покрити с ивици бели пера, и жълти „кардинали“ стояха по клоните на дърветата като живи цветя. В простора се носеха прелетни гълъби, а цялата перната фамилия на врабците — „чинголос“, „илгуерос“ и „монхитас“ — се гонеше много бързо и изпълваше въздуха със звънко чуруликане.

Жак Паганел се възхищаваше на всяка стъпка. От устата му се изтръгваха непрекъснато възклицания за почуда на патагонеца, който намираше напълно естествено да има птички във въздуха, лебеди в блатата и трева по ливадите. Ученият не съжаляваше за тази разходка, нито пък имаше защо да се оплаква, че е продължила дълго. Когато се показа лагерът на индианците, на него му се струваше, че току-що е тръгнал.

„Толдердията“ бе разположена в дъното на една долина, притисната от предпланините на Андите. Там живееха в колиби от клони тридесетина индианци чергари, които пасяха големи стада от млечни крави, овци, говеда и коне. Те скитаха така от пасбище на пасбище и намираха навсякъде обилна храна за своите четириноги питомци.

Смесица от арауканци, пеуенчес и аукас, тия андо-перуанци с маслинена кожа, среден ръст, набито телосложение, ниско чело, обло лице, тънки устни, изпъкнали скули, женствени черти и студен израз не биха поднесли на един антрополог отличителните черти на чистите раси. Общо взето, тия индианци не бяха и много интересни. Но Гленарван се интересуваше от стадата им, а не от тях. Щом като имаха коне и говеда, друго не му трябваше.

Талкав се нагърби със спазаряването, което не трая дълго. В замяна на седем дребни кончета от аржентинска порода с пълна сбруя, стотина ливри „чарки“ — сушено месо, няколко мерки ориз и кожени мехове за вода, индианците поради липса на вино или ром, които предпочитат, получиха двадесет унции^[9] злато, чиято стойност познаваха много добре. Гленарван пожела да купи и един осми кон за патагонеца, но той му даде да разбере, че това не е нужно.

След като свършиха спазаряването, Гленарван се сбогува със своите нови „доставчици“, както се изрази Паганел, и за по-малко от половин час се върнаха при другарите си. Пристигането им бе поздравено с радостни викове, които Гленарван счете, че се отнасят по-скоро до храната и конете. Всички ядоха с апетит. Хапна нещо и Робърт. Силите му бяха почти напълно възстановени.

Останалата част от деня премина в пълна почивка. Говориха за какво ли не, за близките, които бяха останали на яхтата, за „Дънкан“, за капитан Джон Манглс, за неговия славен екипаж, за Хари Грант, който може би се намираше близо до тях.

Паганел не се отделяше от индианеца. И се бе превърнал в негова сянка. Бе възхитен, че вижда истински патагонец, пред когото той изглеждаше джудже: патагонец, който почти можеше да съперничи с мексиканския император Максимилиан и учения негър от Конго, когото с Ван дер Брок бе видял, и двамата високи по осем стъпки! Паганел досаждаше на сериозния Талкав със своите испански изрази, но той не му се сърдеше. Този път географът учеше без книга. Чуваха го да срича звучни думи, напрягайки гърло, език и челюсти.

— Ако не усвоя произношението — повтаряше той на майора, — не бива да ми се сърдите! Кога съм могъл да предполагам, че някой ден патагонец ще ме учи на испански?