Жул Верн
Децата на капитан Грант (57)

Глава IX
Тридесет мили на север

На 7 февруари в шест часа сутринта Гленарван даде знак за тръгване. През нощта дъждът бе престанал. Малките сиви облаци, които покриваха небето на три мили височина, пречеха на слънчевите лъчи да проникнат до земята. Умерената горещина позволяваше да се пътува денем.

Паганел бе измерил по картата, че разстоянието между нос Кахуа и Окленд е осемдесет мили. Те можеха да се изминат за осем дни, по десет мили на денонощие. Но вместо да тръгнат край лъкатушния бряг на морето, географът предпочете да се насочат към селото Нгарнавахия, разположено на тридесет мили, при сливането на реките Уайкато и Уайпа. Там минава „Овърленд мейл трак“, пощенски път или по-скоро пътечка за коли, която пресича голяма част от острова, от Нейпиър на залива Хокс до Окленд. Така лесно щяха да стигнат в Дуъри и да си починат в един отличен хотел, специално препоръчан от естественика Хохщетер.

Пътешествениците тръгнаха по брега на залива Аотея, като всеки носеше своята част от храната. От предпазливост те не се отделяха един от друг и по инстинкт със заредени карабини наблюдаваха нагънатата равнина на изток. С прекрасната карта в ръка Паганел изпитваше удоволствие да изтъква точността и на най-малките й подробности.

Известно време малката група вървя по пясък, образуван от остатъци на двучерупчести раковини и кости от сепия, размесен с голямо количество железен окис и железен двуокис. Ако до земята се доближеше магнит, той веднага щеше да се покрие с лъскави кристали.

На брега, гален от прилива, играеха без страх няколко тюлена. С кръглите си глави, с широките си изпъкнали чела и с изразителните си очи тия морски животни имаха мило и дори нежно изражение. Това обясняваше защо фантазията на баснописците е възпяла тия животни като омайни сирени, макар че всъщност те издават само едно неблагозвучно ръмжене. Тюлените, многобройни по бреговете на Нова Зеландия, са предмет на оживена търговия. Ловят ги заради маста и кожата им.

Между тях се забелязваха три-четири морски слона, сивосинкави и дълги от седем и половина до девет метра. Тия огромни земноводни, лениво изтегнати върху дебел пласт от огромни водорасли, издигаха твърдите си хоботи и засукани мустаци — истински тирбушони, навити като мустаците на някое конте. Робърт с любопитство гледаше тези интересни животни и изведнъж се провикна изненадан:

— Вижте, вижте, тюлените ядат камъни!

И наистина някои от тях поглъщаха лакомо крайбрежните камъчета.

— Дявол да го вземе! Тия животни наистина ядат камъни — отвърна Паганел.

— Каква особена храна — каза Робърт, — и при това мъчно смилаема.

— Но, момчето ми, те гълтат камъните не за да се нахранят, а само за тежест. Така те увеличават теглото си и достигат по-лесно дъното. Щом излязат на брега, те веднага ги изхвърлят обратно. Ето тия там, ще ги видиш как се гмуркат под водата.

И наистина след малко, половин дузина тюлени, достатъчно натежали, пропълзяха до водата и изчезнаха в нея. Но Гленарван не можеше да губи ценно време, за да чака да види как тюлените изхвърлят камъните, и за голямо съжаление на Паганел продължиха пътя.

В десет часа спряха да закусят в подножието на големи базалтови скали, разположени като келтски долмени^[1] на брега на морето. Тук намериха много стриди, но те бяха много дребни и вкусът им не особено приятен. По съвет на Паганел Олбинет ги изпече на жар. Така приготвени, те бяха вкусни и се поглъщаха лакомо дузина след дузина по време на закуската.

След почивката продължиха по брега на залива. На горния край на сипеите, върху назъбените скали, имаше множество морски птици — фрегати, буревестници, чайки и огромни албатроси, които стояха неподвижно по острите върхове. До четири часа след пладне пътешествениците бяха изминали без особена умора десет мили. Пътничките пожелаха да продължат до здрач. Оттук трябваше да вземат друга посока и като обиколят подножията на няколко планински възвишения, които се виждаха на север, да навлязат в долината на Уайпа.

В далечината, додето очи виждаха, се простираха безкрайни равнини, които обещаваха, че пътуването ще бъде леко. Но когато пътешествениците стигнаха до тях, бяха много разочаровани. Вместо пасбища те намериха гъсталаци от храсти с малки бели цветчета, примесени с високи и многобройни папрати, много разпространени в Нова Зеландия. Трябваше да си пробиват път през тия корави дървесинни стъбла, а то не беше лесно. Все пак към осем часа вечерта те бяха обиколили първите възвишения на Хакарихоата Рейнджес и незабавно отседнаха за нощуване.

След един преход от четиринадесет мили беше позволено да се мисли за почивка. Но те нямаха нито кола, нито палатка и затова налягаха да спят под великолепните норфолкски борове. Завивки не им липсваха и им послужиха да си подредят легла.

Гленарван взе сериозни мерки за нощта. Другарите му и той, добре въоръжени, трябваше да пазят двама по двама до зори. Огън не запалиха. Тия светещи прегради са полезни срещу дивите зверове, но в Нова Зеландия няма нито тигри, нито лъвове, нито мечки, нито други хищни животни. Новозеландците обаче ги заместват достатъчно и огънят само би послужил да привлече тия двуноги ягуари.

Нощта премина добре въпреки присъствието на едни пясъчни мушици, наричани от туземците „нгаму“, чието ухапване е много неприятно, и на една фамилия нахални плъхове, които изгризаха торбите с провизии.

На другия ден, 8 февруари, Паганел се събуди по-обнадежден и почти помирен със страната. Маорите, тия кръвожадни канибали, от които той най-много се боеше, не се бяха появили и не го бяха заплашили дори насън и той изрази пред Гленарван цялото си задоволство от това.

— Мисля — каза му той, — че тази малка разходка ще завърши без неприятности. Довечера ще стигнем до мястото, дето се сливат Уайпа и Уайкато, а оттам до Окленд е малко вероятно да срещнем туземци.

— Какво разстояние ни остава да изминем до сливането на Уайпа и Уайкато? — запита Гленарван.

— Петнадесет мили — горе-долу толкова, колкото изминахме вчера.

— Но ако тия безкрайни гъсталаци продължават да ни преграждат пътя, ще закъснеем много.

— He — отговори Паганел, — ще вървим по брега на Уайпа, дето няма да има препятствия. Напротив, пътят ще бъде лек.

— Да тръгваме тогава — отвърна Гленарван, който видя, че пътешественичките са готови за път.

През първите часове на този ден гъсталаците все още затрудняваха пътуването. Нито кола, нито коне биха могли да минат там, гдето минаваха пътешествениците. Ето защо те не съжаляваха много за своята австралийска кола. Докато през тия гори от растения не бъдат прокарани удобни пътища, Нова Зеландия ще бъде достъпна само за пешеходци. Папратите, чиито разновидности са безбройни, съдействуваха за защитата на родната земя със същата упоритост, с която я защитаваха и маорите.

Малкият отряд срещна големи трудности при преминаването на равнината, дето се издигаха възвишенията на Хакарихоата. Но още преди пладне стигна до брега на Уайпа и продължи без мъка, на север край стръмните брегове на реката.

Това беше една прекрасна долина, пресечена от малки поточета със студени и чисти води, които шуртяха весело под храстите. Според ботаника Хукър, до този момент са открити в Нова Зеландия две хиляди вида растения, от които петстотин са специфични за нея. Цветята са редки и бедни на багри, почти не се срещат едногодишни растения, но затова пък има изобилие на папрати, треви и сенникоцветни.

Тук-таме, настрани от първите тъмнозелени поляни, се издигаха някои и други големи дървета — „метросидерос“ — с яркочервени цветове, норфолкски борове, тюии с вертикално изправени клони и особен вид кипариси, наречени „риму“, също така печални, както и европейските им събратя. Дънерите им бяха затънали сред многобройни папрати.

Между клоните на големите дървета по храсталаците подскачаха и бъбреха различни папагали: зелени „какарики“ с червена линия на шията, „таупо“, украсени с великолепни черни бакенбарди, и един вид големи като патици папагали с бакърен цвят и яркочервени от долната страна крила, които естествениците са нарекли „южен нестор“.

Майорът и Робърт успяха, без да се отделят от другарите си, да убият няколко бекасини и яребици, които се криеха в ниските шубраци. Олбинет, за да спечели време, започна да ги скубе, както си вървеше.

Паганел, който не държеше на хранителните достойнства на дивеча, искаше да улови някоя птица, присъща на Нова Зеландия. Любознателността на естественика заглушаваше у него апетита на пътешественика. Паметта му, доколкото не му изневеряваше, му припомни особеностите на местната птица „туй“, наричана ту „присмехулко“ за нейното непрекъснато хилене, ту „попче“, защото върху черните си като расо пера имаше бял нагръдник.

— Туйто — казваше Паганел на майора — затлъстява толкова много през зимата, че се разболява и престава да хвърчи. Тогава раздира с човка гърдите си, за да се освободи от мазнината и да стане по-лека. Това не ви ли се струва странно, Набс?

— Толкова странно — отговори майорът, — че не вярвам нито една дума от това, което ми разправяте.

За жалост Паганел не можа да хване нито една от тия птици и да покаже на невярващия майор кървавите белези по гърдите й.

Но той бе по-щастлив с едно друго странно животно, което, преследвано от човека, котките и кучетата, е избягало в необитаемите области и постепенно изчезва от новозеландската фауна. Робърт, който тършуваше като истински пор, откри в едно гнездо от преплетени корени чифт кокошки без крила и без опашки с по четири пръста на краката, дълъг клюн като на бекаса и тяло, покрито с бели пера като косми. Странни животни, които, изглежда, бележеха прехода между яйценосните и млекопитаещите.

Това беше новозеландското киви, наречено „apterix australis“ от естествениците, което се храни с ларви, насекоми, червеи или семена. Тая птица е специфична за тия острови. В европейските зоологически градини едва успяват да я аклиматизират. Нейните полузавършени форми и смешните й движения са привличали винаги вниманието на пътешествениците. По време на големите изследвания на Океания с корабите „Астролаб“ и „Зеле“ Дюмон д’Юрвил бе специално натоварен от Академията на науките да донесе един екземпляр от тия особени птици. Но въпреки обещаните на туземците възнаграждения той не успял да си набави нито едно живо киви.

Паганел, щастлив от тази находка, завърза наедно двете птици и ги понесе смело с намерение да ги подари на Зоологическата градина в Париж. Наивният географ вече виждаше пленителния надпис, поставен на най-хубавата клетка в градината „Дар от г. Жак Паганел“.

Междувременно малкият отряд напредваше бодро по брега на Уайпа. Местността беше безлюдна. Никаква следа от туземци, никаква пътека, която да издава присъствието на човешко същество из тия равнини. Реката течеше между високи храсти или се хлъзгаше покрай дълги пясъчни брегове. Погледът стигаше чак до малките планини, които преграждаха долината на изток. С особените си форми и с потъналите в измамна мъгла профили те приличаха на гигантски допотопни животни. Човек би казал: цяло стадо огромни китове, вкаменени внезапно. От хаотичните форми на тия скалисти маси личеше, че техният произход е вулканичен. И наистина Нова Зеландия не е нищо друго освен едно от последните творения на подземните сили. Нейното издигане над морското равнище продължава непрекъснато. Някои нейни точки са се издигнали за двадесет години с 2 метра. Подземният огън все още работи в недрата й, разтърсва я, гърчи я и на много места излиза от отворите на гейзерите или от кратерите на вулканите. До четири часа след пладне пътешествениците бяха изминали доста леко още девет мили. Според картата, която Паганел гледаше непрестанно, до сливането на Уайпа и Уайкато оставаха по-малко от пет мили. Там минаваше пътят за Окленд и там щяха да се установят за нощуване. А колкото до петдесетте мили, които ги отделяха от столицата, те можеха да се изминат за два-три дни или само за осем часа, ако срещнеха пощенската кола, която поддържа два пъти месечно връзка между Окленд и залива Хокс.

— И така — каза Гленарван, — ще бъдем принудени да нощуваме на открито и утре вечер!

— Да — отговори Паганел, — но, надявам се, за последен път.

— Толкова по-добре, защото това са тежки изпитания за леди Елена и Мери Грант.

— И те ги понасят, без да се оплакват — добави Джон Манглс. — Но ако се не лъжа, господин Паганел, вие говорехте, че при сливането на двете реки имало някакво село.

— Да — отговори географът, — ето го отбелязано върху картата на Джонстън. То е Нгарнавахия, на около две мили от сливането на двете реки.

— В такъв случай не бихме ли могли да прекараме там нощта? Леди Елена и мис Грант биха извървели без колебание две мили повече, стига да могат да пренощуват в що-годе сносен хотел.

— Хотел ли? — извика Паганел. — Хотел в маорско село? Та там няма нито хан, нито дори кръчма! Това село се състои само от няколко колиби на туземци и там не само не бива да търсим подслон, но мисля, че дори благоразумно трябва да го избегнем.

— Пак вашите опасения, Паганел! — каза — Гленарван.

— Драги лорде, за предпочитане е с маорите да се отнасяш с недоверие, отколкото с доверие. Аз не знам какви са отношенията им с англичаните, дали въстанието е смазано, или е успяло и дали няма да попаднем в разгара на военните действия. Освен това, колкото и нескромно да е, хора като нас са добра плячка, а аз нямам никакво желание да изпитвам насила новозеландското гостоприемство. Тъй че намирам за разумно да избегнем това село Нгарнавахия, да го заобиколим и въобще да избегнем всяка среща с туземците. Като стигнем в Друъри, там ще бъде различно. Тогава нашите смели спътнички ще могат спокойно да си починат от пътуването.

Мнението на географа взе връх. Леди Елена предпочете да прекара последната нощ на открито, вместо да изложи на опасност спътниците си. Нито тя, нито Мери Грант пожелаха да спрат да вървят по брега на реката.

Два часа по-късно над планините започнаха да се спускат първите сенки на нощта. Слънцето, преди да изчезне зад хоризонта на запад, се възползува от внезапното разкъсване на облаците, за да изпрати няколко закъснели лъчи. На изток отдалечените планински върхове почервеняха от тия последни искри на дневния огън. Това беше кратък поздрав, отправен до пътешествениците.

Гленарван и другарите му ускориха хода. Те знаеха колко кратък е залезът на тази ширина и колко бързо настъпва нощта. Трябваше да стигнат до сливането на двете реки, преди да се стъмни напълно. Но от земята се издигна гъста мъгла, която пречеше да се различава пътят.

За щастие слухът замести зрението, което в тъмнината ставаше излишно. Не след много шумът на водата се засили и подсказа, че наближават мястото, където двете реки образуват едно корито. В осем часа отрядът стигна до това място, т.е. там, гдето Уайпа с особен рев изчезва във водите на Уайкато.

— Ето и Уайкато! — извика Паганел. — Пътят за Окленд минава по нейния десен бряг.

— Ще я видим утре — отговори майорът. — Да спрем тук. Струва ми се, че по-тъмните сенки са група дървета, сякаш нарочно израснали тук, за да ни приютят. Да вечеряме и да спим.

— Да вечеряме — каза Паганел, — но само с бисквити и сушено месо, без да палим огън. Дойдохме тук инкогнито и трябва да се постараем да заминем също така инкогнито. За щастие мъглата ни прави невидими.

Стигнаха до групата дървета и всички изпълниха препоръките на географа. Студената вечеря бе изгълтана безшумно и скоро, изморени от изминатите петнадесет мили, пътешествениците заспаха дълбоко.