Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Enfants du capitaine Grant, –1868 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Жул Верн

ДЕЦАТА НА КАПИТАН ГРАНТ

Роман Четвърто издание

Превод Жечо Обов

Редактор Светла Георгиева

Художник Симеон Кръстев

Технически редактор Никола Андонов

Коректори Анелия Календерска, Румяна Мазнева, Елена Петрова

Формат 32/84Д08. Дадена за печат април 1991 г. Излязла от печат май 1991 г. Печатни коли 32,25.

Издателска къща „Петекс — Petex“ Фирма „Полиграфия“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Глава XXIII
ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ ЖИВЕЯТ КАТО ПТИЦИ

Дървото, върху което Гленарван и спътниците му намериха убежище, приличаше на орех. Имаше лъскави листа и закръглена корона. Всъщност то беше „омбу“, дърво, което расте уединено в аржентинските равнини. Това дърво с огромен усукан дънер се крепи в земята не само с дебелите си корени, а и с яките си издънки, които го държат извънредно здраво. Благодарение на това то устоя на напора на водната стена.

Това омбу беше високо стотина стъпки и можеше да покрие със сянката си окръжност от около шестдесетина туаза. Цялата тая корона почиваше върху три дебели клона, които излизаха от горния край на дънера, широк шест стъпки. Два от клоните се издигаха почти отвесно и крепяха огромния чадър от листа, чиито вейки, кръстосани и преплетени сякаш от ръката на кошничар, образуваха непроницаемо прикритие. Третият клон, напротив, се протягаше почти хоризонтално над бучащите води. Долните му листа се къпеха вече във водите и той приличаше на вдаден в океана нос на остров от зеленина. В клоните на това огромно дърво не липсваше място. Листата, особено гъсти по повърхността, оставяха големи празни пространства, същински полянки, в които изобилно имаше въздух и навсякъде хлад. Като гледаше човек тия клони, които издигаха до небесата безкрайните си вейки, свързани помежду си чрез паразитни лиани, и през пролуките на които се плъзгаха слънчевите лъчи, би помислил, че стъблото на това омбу носеше само цяла гора.

При пристигането на бегълците цял крилат свят побягна на по-горните клони, като протестираше с крясъци против това грубо завладяване на жилището му. Тия птици, които също бяха подирили убежище върху самотното омбу, бяха стотици: косове, скорци, исакас, илгуерос и най-вече никафлорес — колибри с прекрасни цветове. И когато излетяха, сякаш подухване на вятъра отрони от дървото всичките му цветове.

Такъв беше подслонът, който намери групата на Гленарван. Младият Грант и сръчният Уйлсън, щом се качиха на дървото, побързаха да се покатерят на най-високите му клони. Те подадоха глави над зеления свод. От това високо място се откриваше широк простор. Океанът, образуван от наводнението, ги заобикаляше от всички страни и докъдедо стигаше погледът, краят на водата не се виждаше. Никакво дърво не сгърчеше над „водната“ равнина, омбуто единствено сред надигналите се води тръпнеше от техния напън. В далечината, влачени от буйното течение, се носеха от юг на север изтръгнати от корен дървета, извити клони, сламени покриви на разрушени ранчо, греди от покривите на сайванти, които водите бяха отнесли от естанциите, трупове на удавени животни, кървави кожи и върху едно люлеещо се дърво цяло семейство ягуари, които ревяха, вкопчани с нокти в своя несигурен сал. По-далече още една черна точка, почти невидима, привлече вниманието на Уйлсън. Това бяха Талкав и неговият верен Таука, които изчезваха в далечината.

— Талкав, приятелю Талкав! — извика Робърт и протегна ръка към смелия патагонец.

— Той ще се спаси, господин Робърт — отговори Уйлсън. — Но да отидем при негова светлост.

След един миг Робърт Грант и морякът се спуснаха по трите етажа на клоните и се намериха на горната част на дънера, Там Гленарван, Паганел, майорът, Остин и Мълреди се бяха настанили — възседнали клоните или вкопчани в тях кой как можеше. Уйлсън разказа какво са видели от върха на омбуто. Всички споделиха мнението му за съдбата на Талкав, но се питаха само дали Талкав ще спаси Таука или Таука — Талкав. Положението на гостите на омбуто бе безспорно по-обезпокоително. Дървото, разбира се, щеше да устои на напора на течението, но наводнението продължаваше и водата можеше да достигне самия връх на омбуто, защото хлътването на почвата в тази част на равнината образуваше дълбок водоем. Тъй че първата грижа на Гленарван беше да отбележи с нож по стеблото докъде стига водата, за да могат да следят измененията на равнището. По всичко изглеждаше, че наводнението е стигнало до най-високата си точка, защото водата не прииждаше вече. Това беше успокоително.

— А сега какво ще правим? — запита Гленарван, — Ами да си направим гнездо, дявол да го вземе! — отговори весело Паганел.

— Да си направим гнездо ли! — учуди се Робърт.

— Разбира се, момчето ми. И да заживеем като птичките, тъй като не можем да живеем като рибите.

— Много добре! — каза Гленарван. — Но кой ще ни храни?

— Аз — отговори майорът.

Всички погледи се насочиха към Мак Набс. Той бе седнал много удобно в естествено кресло, образувано от два жилави клона, и с едната ръка подаваше дисагите си, които бяха мокри, но пълни.

— Ах, Мак Набс — извика Гленарван, — вие сте си все същият! Винаги мислите за всичко, дори и когато е позволено всичко да се забрави.

— Щом решихме да не се давим — отговори майорът, — ясно е, че не сме имали намерение да умираме от глад!

— И аз можех да помисля това — каза наивно Паганел, — но съм толкова разсеян!

— А какво има в дисагите? — запита Том Остин.

— Храната на седем души за два дни — отговори Мак Набс.

— Добре — каза Гленарван. — Надявам се, че до двадесет и четири часа водата ще спадне достатъчно.

— Или ще намерим начин да се доберем до твърда земя — отвърна Паганел.

— Значи наш пръв дълг е да закусим — каза Гленарван.

— Но след като се изсушим — забеляза майорът.

— А къде ще намерим огън? — запита Уйлсън.

— Трябва да накладем — отговори Паганел.

— Къде?

— Ами на върха на стъблото!

— С какво?

— Със сухи клонки, които ще начупим от дървото.

— А как ще ги запалим? — каза Гленарван. — Праханта ни прилича на напоена гъба.

— Ще минем и без нея! — отговори Паганел. — Малко сух мъх, един слънчев лъч, лещата на моя далекоглед, и ще видите на какъв огън ще се сгрея. Кой ще отиде за дърва в гората?

— Аз! — извика Робърт.

И последван от приятеля си Уйлсън, той изчезна като коте в гъсталака на дървото. В тяхно отсъствие Паганел събра достатъчно сух мъх. Улови и слънчев лъч, което беше лесно, защото в този момент дневното светило сияеше в пълния си блясък. После с помощта на лещата запали много лесно сухия мъх, който сложиха върху мокри листа в основата на трите големи клона. Това бе естествено огнище и нямаше никаква опасност от пожар. След малко се върнаха Уйлсън и Робърт с наръч сухи клони, които натрупаха върху мъха. За да засили въздушното течение, Паганел разкрачи по арабски дългите си нозе над огъня и като започна бързо да се навежда и да се изправя, раздуха пламъка със своето пънчо. Клонките се разпалиха и скоро над импровизираното огнище се издигна хубав огън. Всеки започна да се суши, както намери за добре, а техните пънчо, окачени на дървото, се люлееха на вятъра. След това се нахраниха, но разпределиха продуктите така, че да има и за другия ден. Грамадният водоем щеше да се изпразни по-бавно може би, отколкото мислеше Гленарван, а продуктите бяха твърде малко. Омбуто не даваше никакъв плод, но за щастие в многобройните скътани в клоните гнезда имаше достатъчно пресни яйца, без да се броят пернатите му гости.

Тия източници съвсем не бяха за пренебрегване.

Следователно сега, предвиждайки продължителен престой, трябваше да се настанят удобно.

— Тъй като кухнята и трапезарията са на партера — каза Паганел, — ще трябва да спим на първия етаж. Къщата е голяма, наемът не е скъп и няма защо да се притесняваме. Там горе виждам чудесни естествени хамаци, в които, ако се превържем добре, ще спим като в най-удобните легла на света. Няма от какво да се боим. Впрочем ще имаме часови, а сме и достатъчно, за да отбием флотилии от индианци и други животни.

— Липсва ни само оръжие — каза Том Остин.

— Аз имам револвери — отвърна Гленарван.

— И аз също — добави Робърт.

— Каква полза — поде Том Остин, — ако господин Паганел не намери начин за фабрикуване на барут!

— Това не е нужно — отговори Мак Набс и показа една съвсем суха барутница.

— А откъде я имате, майоре? — запита Паганел.

— От Талкав. Той съобрази, че може да имаме нужда от нея, и ми я подаде, преди да се хвърли да помогне на Таука.

— Какъв великодушен и мъжествен индианец! извика Гленарван.

— Да — отговори Том Остин, — ако всички патагонци са като него, свалям шапка пред Патагония.

— Моля ви да не забравяте и коня! — каза Паганел. — Те двамата са едно и дълбоко съм уверен, че ще ги видим скоро.

— На какво разстояние сме от Атлантическия океан? — запита майорът.

— Най-много на четиридесет мили — отговори Паганел. — А сега, драга приятели, тъй като всеки е свободен да прави, каквото иска, аз ви моля да ми позволите да се оттегля. Отивам на върха да си избера място за наблюдателница и оттам с помощта на далекогледа си ще гледам какво става по света и ще ви държа в течение.

Никой не попречи на учения, който много сръчно, от клон на клон се изкачи горе и изчезна зад дебелата завеса от зеленина. Другарите му се заеха да организират нощуването и да приготвят леглата. Това не беше мъчно и не трая дълго. Нямаше постелки да се оправят, нито мебели да се подреждат и много скоро всички се върнаха и насядаха около огъня. Заговориха, но повече за сегашното си положение, което трябваше да понасят търпеливо, а се върнаха към неизчерпаемата тема за капитан Грант. Ако водите се оттеглеха, само след три дни пътешествениците щяха да бъдат на яхтата „Дънкан“. Но Хари Грант и неговите двама моряци, тия нещастни корабокрушенци, нямаше да бъдат с тях. Дори изглеждаше, че след тази несполука, след това безполезно прекосяване на Америка всяка надежда да ги намерят беше безвъзвратно загубена. Накъде да насочат новите си издирвания? Колко ли щяха да бъдат огорчени леди Елена и Мери Грант, когато разберяха, че няма на какво повече да се надяват!

— Горката ми сестра! — каза Робърт. — Всичко е свършено за нас.

За пръв път Гленарван не намери нито една утешителна дума. Каква нова надежда можеше да даде на това малко момче? Не беше ли следвал най-точно указанията на документа?

— И все пак — каза той — този тридесет и седми градус ширина не е празна цифра! За каквото и да се отнася, за корабокрушението или за плешшчеството на Хари Грант, тя не е измислена, изтълкувана или отгатната! Прочетохме я със собствените си очи!

— Това е вярно, ваша светлост — отговори Том Остин, — и все пак нашите издирвания не успяха.

— Да, и всичко това дразни и отчайва — извика Гленарван.

— Да, дразни, ако искате — отговори спокойно Мак Набс, — но не отчайва. Тъкмо защото имаме една неоспорима цифра, трябва да изчерпим докрай всичко от нея.

— Какво искате да кажете? — запита Гленарван. — Според вас, какво ни остава да правим?

— Нещо много просто и много логично, драги Едуард, когато стигнем на яхтата „Дънкан“, да продължим на изток по тридесет и седмия паралел и ако се наложи, да вървим по него дори до мястото, откъдето сме тръгнали.

— Смятате ли, Мак Набс, че не съм мислил за това? — отговори Гленарван. — Мислил съм! Сто пъти! Но каква надежда за успех имаме? Да напуснем американския материк, не значи ли да се отдалечим от мястото, посочено от самия Хари Грант; от Патагония, която се чете толкова ясно в документа?

— Да не искате да подновите издирванията в пампасите — отговори майорът, — след като се уверихте, че „Британия“ не е потънала нито край бреговете на Тихия океан, нито край бреговете на Атлантическия океан?

Гленарван не отговори.

— Колкото и да е малка надеждата да намерим Хари Грант, като продължим по посочения от него паралел, не трябва ли поне да се опитаме? — добави майорът.

— Аз не казвам не… — отговори Гленарван.

— А вие, приятели — каза майорът, като се обърна кьм моряците, — не споделяте ли моето мнение?

— Напълно! — отговори Том Остин, когато Мълреди и Уйл-сън подкрепиха с кимване на глава.

— Изслушайте ме, приятели — поде Гленарван след няколко минути размишление. — Слушай добре и ти, Робърт, защото тоя въпрос е много важен. Ще направя всичко, което мога, за да намеря капитан Грант. Поех това задължение и ако трябва, ще посветя целия си живот. Цяла Шотландия ще ми помогне да спася този благороден човек, който се жертвува за нея. Аз също мисля, че колкото и да е слаба тая надежда, трябва да обиколим света по тридесет и седмия паралел и ще го направим. Но въпросът, който трябва да решим, е друг! Той е много по-важен, а именно: трябва ли да изоставим окончателно, и то веднага нашите издирвания на американския материк?

Въпросът, зададен категорично, остана без отговор. Никой не смееше да се произнесе.

— Е? — продължи Гленарван, като се обърна по-специално към майора.

— Да отговоря веднага на въпроса ви, драги Едуард — каза майорът, — значи да поема голяма отговорност. Това изисква обмисляне. Преди всичко искам да знам кои са страните от южното полукълбо, през които минава тридесет и седмият паралел.

— Това е работа за Паганел — отговори Гленарван.

— Да го запитаме — отвърна майорът.

Скрит в гъстия листак на омбуто, ученият не се виждаше и трябваше да го повикат.

— Паганел! Паганел! — извика Гленарван.

— Тука съм! — отговори глас, който идваше от небето.

— Къде сте?

— В моята кула.

— Какво правите там?

— Наблюдавам просторния хоризонт.

— Можете ли да слезете за малко.

— Трябвам ли ви?

— Да.

— За какво?

— За да ни кажете през кои страни минава тридесет и седмият паралел.

— Нищо по-лесно от това — отговори Паганел. — Дори няма защо да слизам.

— Тогава говорете.

— Ето. Като напусне Америка, тридесет и седмият паралел минава през Атлантическия океан.

— Добре.

— Стига до островите Тристан д’Акуня.

— Така.

— Минава на два градуса южно от нос Добра надежда.

— После?

— Пресича Индийския океан.

— След това?

— Минава край остров Свети Петър от групата острови Амстердам.

— По-нататък.

— Пресича Австралия през провинцията Виктория.

— Продължавайте.

— Като напусне Австралия…

Последното изречение остана недовършено. Колебаеше ли се географът? Не знаеше ли повече ученият? Не, но от височината на омбуто се чу страшен вик. Гленарван и другарите му се спогледаха и побледняха. Ново нещастие ли се беше случило? Да не би нещастният Паганел да бе паднал? Уйлсън и Мълреди се втурнаха да му помогнат, когато отгоре се зададе едно дълго тяло. Паганел падаше презглава от клон на клон. Жив ли беше? Или мъртъв? Никой не знаеше и той щеше да падне в бучащите води, ако майорът не бе успял да го задържи.

— Благодаря ви много, Мак Набс! — извика Паганел.

— Но какво става с вас? — запита майорът. — Какво ви прихвана? Или пак вашата вечна разсеяност?

— Да! Да! — отговори Паганел, като се задъхваше от вълнение. — Да, пак разсеяност…, но този път невъобразима!

— Каква?

— Ние сме се лъгали! Още се лъжем! Продължаваме да се лъжем!

— Пояснете се!

— Гленарван, майоре, Робърт, приятели мои — извика Паганел, — ние търсим капитан Грант там, където го няма!

— Какво говорите? — възкликна Гленарван.

— Не само там, дето го няма — добави Паганел, — но и там, дето никога не е бил!