Жул Верн
Децата на капитан Грант (60)

Глава XII
ПОГРЕБЕНИЕТО НА ЕДИН МАОРСКИ ВОЖД

Кай Куму, както се случва често в Нова Зеландия, беше едновременно вожд и арики на племето си. Той беше облечен в религиозен сан и в това си качество можеше да налага върху лицата и предметите суеверната закрила на „табу“.

Последицата от табуто, този общ обичай на полинезийските народи, е, че се забранява веднага всякакво общуване с лицето или каквато и да е употреба на предмета, върху който то е наложено. Според вярата на маорите, всеки, който посегне със светотатствена ръка на това, върху което е наложено табу, ще бъде наказан със смърт от раздразненото божество. Впрочем в случай, че божеството се забави да отмъсти за нанесената му обида, свещениците не биха пропуснали да ускорят неговото отмъщение.

Обикновено табуто се налага на вождовете с политическа цел, освен ако не се наложи при обстоятелство от частно естество. Туземецът е табу за няколко дни при различни обстоятелства — когато си е остригал косите, когато е подложен на татуировка, когато строи пирога или къща, при смъртоносна болест или след смъртта си. Ако непредвидлива прекомерна консумация заплашва да обезриби реките или да изчерпи в най-ранна фаза реколтата на сладки патати, върху тези храни се налага защитно стопанско табу. Ако някой вожд иска да отстрани досадни посетители от своя дом, той му налага табу. Ако иска да запази само за себе си връзките с някой чужд кораб, той също му налага табу. Или ако иска да отстрани някой европейски търговец, от който не е доволен. Неговото запрещение прилича тогава на старинното „вето“ на кралете.

Когато един предмет е табу, никой не може да го докосне безнаказано. Когато някой туземец е подложен на такова запрещение, забраняват му се за известно време някои храни. Освободят ли го от тази строга диета, ако е богат, помагат му робите, като му тъпчат в устата храните, които той не трябва да докосва със своите ръце. Ако е беден, той е принуден да събира храната си само с уста и в такъв случай табуто прави от него животно.

С една дума, за да завършим, този чудноват обичай направлява и променя и най-незначителните дейности на новозеландците. Табуто е едно непрекъснато вмешателство на божеството в обществения живот. То има сила на закон и може да се каже, че целият трудов кодекс на туземците, кодекс неоспорим и неоспорен, се свежда до честата употреба на табуто.

Що се отнася до затворените във Варе Атуа пленници, наложеното табу беше произволно и имаше за цел да ги предпази от яростта на диваците. Някои от туземците, приятели и съмишленици на Кай Куму, при възгласа на своя вожд се спряха веднага и защитиха пленниците.

Гленарван обаче не си правеше илюзии върху съдбата, която го очакваше. Само неговата смърт можеше да заплати за убийството на един вожд. Но за дивите народи смъртта е само завършек на едно дълго мъчение. Ето защо Гленарван очакваше, че жестоко ще изкупи оправданото възмущение, което го накара да вдигне оръжие, но се надяваше, че гневът на Кай Куму ще порази само него.

Каква ужасна нощ прекараха Гленарван и спътниците му! Кой би могъл да опише душевните им страдания, мъката им? Нещастният Робърт и добрият Паганел не бяха се върнали. Можеха ли да се съмняват в тяхната съдба! Не бяха ли те първите изкупителни жертви на отмъщението на туземците? Всяка надежда бе изчезнала, дори и от сърцето на Мак Набс, който не се отчайваше лесно.

Джон Манглс чувствуваше, че ще полудее, като гледаше отчаянието на Мери Грант. Гленарван мислеше за онази зловеща молба на леди Елена, която, за да се избави от изтезанията или от робството, искаше да загине от неговата ръка! Щеше ли той да има тази ужасна смелост?

„А Мери, имаше ли право той да я убие?“ — мислеше си Джон, чието сърце се късаше от мъка.

Що се отнася до бягство, то беше невъзможно. Десет въоръжени до зъби войници пазеха вратата на Варе Атуа.

Настъпи утрото на 13 февруари. Между запретените с табу пленници и туземците нямаше никакво сношение. В казата имаше известно количество продукти, до които нещастниците едва се докоснаха. Пред скръбта гладът изчезваше. Денят изтече, без да донесе нито промяна, нито надежда. Несъмнено часът на погребението на умрелия вожд и часът на изтезанията им щяха да ударят едновременно.

Все пак ако за Гленарван беше ясно, че Кай Куму е изоставил всяка мисъл за размяна, то майорът хранеше все още слаба надежда.

— Кой знае — казваше той, като припомняше на Гленарван впечатлението, което произведе върху вожда смъртта на Кара Тете, — кой знае дали всъщност Кай Куму не ви е благодарен?

Но въпреки думите на Мак Набс Гленарван не се надяваше. Изтече и другият ден, без приготовленията за изтезанията да са започнали. Ето коя беше причината за това забавяне.

Маорите вярват, че през първите три дни след смъртта душата живее в тялото на умрелия и в продължение на 3 пъти по 24 часа тялото не се погребва. Този обичай бе спазван много строго. До 15 февруари пахът остана безлюден. Джон Манглс, качен на раменете на Уйлсън, често оглеждаше външните укрепления. Никакъв туземец не се показа. Единствени часовите пазеха зорко и се сменяха пред вратата на Варе Атуа.

Но на третия ден колибите се отвориха. Диваците, мъже, жени, деца, т.е. неколкостотин маори, се събраха в паха, мълчаливи и спокойни.

Кай Куму излезе от своята каза и застана, заобиколен от главните вождове на племето, в центъра на паха върху една площадка, висока няколко стъпки. Туземците образуваха полукръг на няколко метра зад него. Всички пазеха пълно мълчание.

По даден знак от Кай Куму един воин се запъти към Варе Атуа.

— Помни молбата ми — каза леди Елена на мъжа си. Гленарван я притисна към сърцето си. В този момент Мери Грант се приближи до Джон Манглс.

— Лорд и леди Гленарван — каза тя — ще разберат, че ако една съпруга може да умре от ръката на мъжа си, за да се избави от позорен живот, и една годеница също може да умре от ръката на годеника си. Джон, в този върховен момент не мога ли да кажа, че дълбоко в сърцето ви аз отдавна съм ваша годеница? Мога ли да разчитам на вас, скъпи Джон, както леди Елена на лорд Гленарван?

— Мери! — възкликна младият капитан обезумял. — Ах, скъпа Мери!…

Той не можа да довърши. Рогозката се повдигна и пленниците бяха поведени към Кай Куму. Двете жени се бяха примирили със съдбата си. Мъжете прикриваха душевните си терзания под маската на външно спокойствие, което свидетелствуваше за свръхчовешка енергия.

Стигнаха до новозеландския вожд. Той не забави присъдата си.

— Ти ли уби Кара Тете? — запита той Гленарван.

— Аз го убих — отговори лордът.

— Утре при изгрев слънце ти ще умреш.

— Сам ли? — попита Гленарван, чието сърце биеше до пръсване.

— О! Ако животът на нашия Тохонга не беше по-скъп от вашия! — възкликна Кай Куму, чиито очи изразяваха свирепо съжаление.

В този момент между туземците настъпи раздвижване. Гленарван хвърли бърз поглед около себе си. Тълпата направи път и един боец се появи, потънал в пот и капнал от умора.

Щом го забеляза, Кай Куму му каза по английски с явното намерение да бъде разбран от пленниците:

— От лагера на пакеките ли идваш?

— Да — отговори маорът.

— Видя ли пленника, нашия Тохонга?

— Видях го.

— Жив ли е?

— Той е мъртъв! Англичаните го разстреляха! Участта на Гленарван и на другарите му беше решена.

— Всички — извика Кай Куму, — всички ще умрете утре на разсъмване!

И така еднакво наказание очакваше всички пленници. Леди Елена и Мери Грант издигнаха към небето очи, изпълнени с върховна благодарност. Пленниците не бяха върнати във Варе Атуа. Този ден те трябваше да присъствуват на погребението на вожда и на кървавите церемонии, които го придружаваха. Един отряд туземци ги отведе на няколко крачки до дънера на едно огромно дърво „куди“. Там пазачите застанаха до тях, без да ги изпускат от погледа си. Останалата част от племето, потънала в обредна печал, сякаш ги беше забравила.

Установените от обичая три дни от смъртта на Кара Тете бяха изтекли. Тъй че душата на покойника беше окончателно напуснала тленните му останки. Церемонията започна.

Тялото бе поставено върху една площадка в средата на паха. То беше облечено в скъпи дрехи и покрито с великолепна рогозка от формиум. На главата му, украсена с пера, бе поставен венец от зелени листа. Лицето, ръцете и гърдите му, намазани с масло, не показваха признаци на разложение.

Роднините и приятелите се приближиха до площадката и изведнъж сякаш под знака на някакъв капелмайстор, който дирижира погребална песен, се разнесе мощен концерт от плач, стонове и ридания. Оплакваха умрелия с плачевен и тежък ритъм. Близките му си биеха главите. Роднините си раздираха лицата с нокти и проливаха повече кръв, отколкото сълзи. Нещастните жени изпълняваха добросъвестно този дивашки дълг. Но тези демонстрации не бяха достатъчни, за да успокоят душата на покойния, чийто гняв щеше сигурно да се стовари върху ония от неговото племе, които го бяха надживели. И войниците му, не можейки да му върнат живота, решиха, че той не бива да съжалява на онзи свят за благата на земния живот. Ето защо съпругата му не трябваше да изоставя своя съпруг сам в гроба. Впрочем и тя самата нямаше да иска да го преживее. Такъв беше обичаят, съгласуван със съпружеския дълг, и примери за подобни саможертви не липсват в новозеландската история.

Появи се вдовицата. Тя беше още млада жена. Косите й бяха в безпорядък и падаха върху раменете. Риданията и виковете й се издигаха към небето. Стенанията й се прекъсваха от несвързани думи, от съжаления и от откъслечни фрази, в които тя възхваляваше добродетелите на умрелия, и изведнъж в неудържим пристъп на скръб тя се просна в подножието на могилата и започна да си удря главата в земята.

В този момент Кай Куму се приближи до нея. Нещастната жертва се изправи бързо, по един силен удар с „мере“, особен вид боздуган, който вождът държеше в ръка, я повали на земята. Тя падна като ударена от мълния.

Веднага се разнесоха зловещи викове. Стотици ръце се надигнаха заплашително кьм ужасените от страшната гледка пленници. Но никой не мръдна от мястото си, защото погребалната церемония не беше завършила.

Жената на Кара Тете придружи съпруга си в гроба. Двете тела бяха положени едно до друго. Но за вечния живот на умрелия и на неговата вярна другарка това не беше достатъчно. Кой щеше да прислужва и на двамата при Нуи Атуа, ако от този на онзи свят не ги последваха и робите им?

До труповете на господарите доведоха шестима нещастници. Те бяха слуги, които безжалостните закони на войната бяха превърнали в роби. Докато вождът им беше жив, те бяха понасяли най-тежки лишения, търпели хиляди грубости, гладували, бяха вършили като впрегатен добитък най-тежката работа и сега, според маорските вярвания, те трябваше да продължат своето робско съществование завинаги.

Нещастниците изглеждаха примирени със съдбата си. Те дори не се учудваха на жертвата, която предвиждаха отдавна. Ръцете им не бяха вързани и свидетелствуваха, че ще приемат смъртта без съпротива.

Впрочем смъртта им беше бърза и продължителните страдания им бяха спестени. Изтезанията се пазеха за авторите на убийството, които, застанали на двадесет крачки, извръщаха глави от ужасното зрелище, което щеше да стане още по-ужасно.

Шест удара с „мере“, нанесени от ръката на шест здрави бойци, простряха шестте жертви на земята сред локва кръв. Това беше сигнал за страхотна сцена на човекоядство.

Телата на робите не са защитени с табу както тялото на господаря. Те принадлежат на племето. Те са дребната монета, която се хвърля на оплаквачите на погребенията. Затова веднага след жертвоприношението всички туземци, вождове, бойци, старци, жени и деца без разлика на възраст и на пол, обзети от животинска ярост, се нахвърлиха върху безжизнените трупове на жертвите. За по-малко време, отколкото едно бързо перо може да опише сцената, телата, още топли, бяха разкъсани, разделени, раздробени не на парчета, а на трохи. От двестата маори, присъствуващи на жертвоприношението, всеки получи своя дял. Боричкаха се, биеха се, караха се и за най-малкото парче. Топлата кръв пръскаше върху тия чудовищни сътрапезници и цялата тази отвратителна сган бе обляна сякаш от червен дъжд. Това беше бяс и опиянение на тигри, настървени срещу плячка. Би казал човек, цирк, в който звероукротителите изяждат дивите зверове. После на двадесетина места в паха пламнаха огньове. Миризма на изгоряло месо изпълни въздуха и ако не беше страхотният шум на пиршеството, ако не бяха виковете, които надаваха пълните с месо гърла, пленниците щяха да чуят как костите на жертвите пращят между зъбите на човекоядците.

Гленарван и другарите му се задъхваха и се мъчеха да прикрият от очите на двете нещастни жени това отвратително зрелище. Те разбираха какво наказание ги чакаше на другия ден при изгрев слънце и по всяка вероятност от какви жестоки изтезания ще бъде предшествувана смъртта им. Бяха онемели от ужас.

След това започнаха погребалните танци. Силни напитки, добити от „piper excelsum“, истински спирт от пиперки, увеличиха опиянението на диваците. У тях нямаше вече нищо човешко. Нямаше ли да забравят табуто на вожда и да се нахвърлят настървени върху пленниците, които наблюдаваха с ужас тази лудост? Но посред общото опиянение Кай Куму бе запазил самообладание. Той бе отредил само един час за тази кървава оргия, за да може тя да достигне до връхната си точка, а после да затихне. И последният такт на погребението премина при обичайния церемониал.

Телата на Кара Тете и жена му бяха повдигнати, крайниците сгънати и превити, според новозеландския обичай, към корема. Оставаше само да ги погребат, и то не окончателно, а само докато земята изсмуче месото и останат само кости.

Мястото на „удупата“, т.е. гробницата, бе избрано на около две мили извън крепостта на върха на малка планина, наречена Маунганаму и разположена на десния бряг на езерото.

Телата трябваше да бъдат отнесени там. Донесоха първобитни паланкини или по-скоро две обикновени носилки, които поставиха в подножието на могилката. Върху тях положиха труповете, които с подвити крайници, по-скоро седнали, отколкото легнали, бяха усукани с лиани. Четирима бойци го понесоха на рамене и цялото племе, пеейки погребален химн, последва процесията до мястото на погребението.

Пленниците, които продължаваха да бъдат пазени, видяха как процесията напусна първата преграда на паха. След това песните и виковете постепенно намаляха.

За около половин час погребалното шествие изчезна от погледите им дълбоко в долината. След това го видяха отново как лъкатуши по планинските пътеки. Отдалече вълнообразното движение на тази дълга и надиплена колона изглеждаше чудновато.

Племето спря на 240 метра височина, т.е. на върха на Маунганаму, на мястото, определено за гроб на Кара Тете.

Гробът на обикновения маор се състои само от една дупка и купчина камъни. Но на могъщия и страшен вожд, който по всяка вероятност скоро щеше да бъде провъзгласен за божество, племето бе отредило гроб, достоен за неговите подвизи.

Удупата беше обиколена от ограда, а около ямата, в която трябваше да положат телата, се издигаха колове, украсени с фигури, боядисани с охра. Роднините не бяха забравили, че „Уайдуа“, духът на умрелите, се храни със същите продукти, с които се храни тялото през тленния си живот. Затова заедно с оръжието и дрехите на умрелия в оградата бяха струпани и храни.

В гроба имаше всичко, което беше необходимо. Двамата съпрузи бяха положени един до друг и покрити със земя и треви.

После процесията заслиза мълчаливо от планината и сега вече никой не можеше да се изкачи на Маунганаму под страх от смърт, защото тя беше поставена под табу като Тонгариро, където почиват останките на един вожд, загинал от земетресение през 1846 година.